Житие и страдание на грешния Софроний


Категория на документа: Литература


Софроний познава и други въображаеми светове, където Погледът, Прозирността, Господарят и Поданикът играят различна пиеса. В еднин от преводните трудове на книжовника Софроний се натъкваме на следната очарователна за навикналите на един тип четиво история:

"Вехтии человеци с многое похвала почитали били единаго на имя Ливия Друсон римлянин, що имал на дом свой много прозорци и много бил подлежателен на очи ближним своим, и обещал ему зидар да оправи тая грешка, що е била на дома его, ако му даде пят кесии пари за труд его, ала много добър ответ подал ему Друсон: "Десят, рече, кесии да ти дам, ако можеш да направиш отвсъде да буде явен дом мой, като да гледам какво живеят не токмо комшиите мои, но и вси граждани наши. Ето това показува чудний той человек како на господаря потребно ест да буде какво едино блескание на всъде, що прихожда, зам вси да се научат от него. И да буде като едино чистое огледало, кога се огледат поданици его у него да поидут у добродетелний пут."

Този текст мечтае за свят, където господарят е абсолютно видим в своето "единное блескание на всъде", а "Един простий человек може лесно да скрий злая работа своя, ала господар, що работи и що говори, знайно ест, като някоя високая гора, що стои всегда пред очи человеческии". Разбира се, въпросният текст морализира преди всичко качеството на господаря да "служи за пример" на своите поданици. Но по стените на този "отвсъде явен" дом могат да се разчетат много истории за идентичността, властта и безкрайното взаимно наблюдение/оглеждане между господар и поданици. Сред тях е и тази за изградения в "Житие и страдания образ на българското като драматично различен от световете на другите свят.

Вътре в разсипания свят няма "отвъд" Затвора и Погледа.

Но има "отвъд разсипания свят".

Финалът на автобиографичния разказ на Софроний ни отвежда там, където децата "учат епистимия", авторитетът е "учен и с премъдрост изпълнен", човекът най-сетне може да "изкаже" злочестините си, а знанието, книгите и "полезното поучение" се множат. Има край, където човекът се изправя пред опрощението и изкуплението, пред неизпълнения си пастирски дълг, непонесения кръст и есхатологичното приключение, но той е на "лека" чужбина. Инак за територията, в която са поместени ясно разпознаваемите имена Котел, Русчук, Варна, Сливен, Силистра, Арбанаси..., "Житие и страдания" не намира друго име освен "разсипания" свят. В този текст името България е упоменато все като гладната земя - веднъж като гладна за знанието страна ("Понеже в България няма философско учение на славянски език...") и веднъж като буквално гладна земя ("през тая година беше голям глад по цяла България"). Текстът като че ли не знае етнонима "българин"- населяващите гладната земя са назовани най-често "християните", "човеци", "рая". Тук често свои и чужди споделят еднаквата участ на слабите пред обезумялото зло, което снема границите и различията - "и не оставиха ни християнска, ни турска къща празна", "И виждахме кадъни и християнски жени всяка носи със себе си изрядни свои вещи и плачат и бягат къмто турската укрепена махала."

Други текстове на Софроний, писани пак в чужбина, знаят правилните думи, отразяват ехото на Паисиевия глас. Във "Възвание към българския народ" (1810) отсамното "живелище" се изрича като "вся Болгария" и "болгарскую землю". Тукашната рая "боязлива като зайци" отвъд Дунава се съзира като "любезнии чеда моя, роде български" и още: "роде храбрий, болгари и верни християни". Стабилизира се и отношението между "свой" и "чужд" ("турецкое варварское мучителство", "Ами защо да бягате при таковия християнския душманин"), на което сме навикнали. Като че само извънположеността спрямо родината е способна да конструира като родно и бленувано тукашното "живелище". Образът на родното в "Житие и страдания" е далеч от по-късните си песенни измерения, Дунава още не е "тиха, бяла", а е една от многото "смъртни" реки, родината е "тежка", а чужбината - "лека", човекът "ходи" и "се скита" като чужденец в своето си и е приет всеки ден на трапезата на чуждия, гласът, замлъкнал зад изсъхналите от страх устни, е безсилен да изрече варварския спектакъл на злото, а писането е едничката компенсация на оцелелия, а не загинал българин.

Текстът ни представя писането като единственото противоядие на разсипания свят, като убежище на заплашената идентичност. Над превратностите и страданията, над потопеността в шума и врявата на повседневието се издига последното превъплъщение на изречения в текста Софроний като Пишещ човек - "Затова се и трудя аз сега денем и нощем да напиша няколко книги на наш, български език." Най-сетне Пишещият може да играе всички роли в драмата - нему принадлежи окончателната и всесилна власт да изрече последната дума за горчивината на света, за властта, за житието-страдание и за смъртта. Като самоналожена епитимия писането е пак "страдание", но то е и Изкупление и Спасение.

Финалът на текста ориентира написаното към бога и едновременно с това воюва за въображението на изоставеното паство - "та ако не бе ми възможно да ги поучавам с устата си, да чуят от мене грешния някое полезно поучение, та да прочетат моето писание".

"Превърнатият" в разказ живот е живот, на който най-сетне е приписан смисъл. Живот, който се е случил като смислен чрез окуражаващата роля на разказването, подредило безцелната сума от откъслечни спомени в цялост.

Ако всеки автобиографичен акт усамотява, ако "Житието" в много отношения е и един разказ за самотността, то финалът му заговаря за душата, смълчана в трепет пред смъртта и "денят на страшното въздаване", което по някакъв начин е историята на всеки един от нас.

Четенето на автобиографии ни изправя пред нашите дезориентирани и хаотични животи и пред шанса, набавен от разказването, което декларира идентичността и удържа проблематичната ни човешка цялост.

БЕЛЕЖКИ:

1. Всички цитати от "Житие и страдания" са по: Врачански, Софроний. Житие и страдания. Велико Търново: Малка ученическа библиотека, 1999. Цитатите от други текстове на Софроний са по: Врачански, Софроний. Съчинения в два тома. София, 1989. (Компромисът се прави в името на, да се надяваме, по-голямата четивност на "преведения" текст на "Житието".). [обратно]

2. Срв. Siebenschuh, W. R. Fictional Techniques and Factual Works. 1983. [обратно]

3. Което между другото е едно цитатно заглавие: "Затова, ако бихме отминали с мълчание, така лениви, житието и страданието на блажения, всякак би ни похулил..." - Мъчение на Никола Нови Софийски от Матей Граматик. // Старобългарска литература. Т. 4. София, 1986. [обратно]

4. Срв. Sturrock, J. The Language of Autobiography. Cambridge University Press, 1993. [обратно]

5. Срв. Ефендулов, Д. Житие и страдания грешнаго Софрония" в светлината на историческата поетика. // Литературна мисъл, 1992, № 5-6. Ето един, цитиран и от Ефендулов, особено красноречив пример: "...Три пъти са ме с тояги били, веднъж с камъни, три пъти съм корабокрушение претърпял, нощ и ден съм прекарал в дълбинето морско, много пъти съм пътувал, бил съм в опасност от реки, в опасност от разбойници, в опасност от сънародници, в опасност от езичници, в опасност по градове, в опасност в пустини, в опасност по море, в опасност между лъжебратя..." (2 Кор. 11: 25-26). [обратно]

6. Стара българска литература. Т. 4. София, 1986. [обратно]

7. Пак там. [обратно]

8. Срв. Бахтин, М. Эстетика словесного творчества. Москва, 1986. [обратно]

9. "Пещера" може да се прочете и като своеобразна "омонимия" - пещерата-утроба в природното и пещерата като общо място в писането за отшелника. [обратно]

10. За зеленото като цвят на Мохамед и "смутното време, принудило един владика да си сложи зелена шапка, тоест да се превърне в своя антипод" пише В. Мутафчиева в: Книга за Софроний. Варна, 1983, с. 117. [обратно]




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Житие и страдание на грешния Софроний 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.