Житие и страдание на грешния Софроний


Категория на документа: Литература



Разюзданото насилие - "Колко пъти ме хващаха и биха и главата ми пробиха и искаха да ме убият, ала бог ме запази", "Един ме хвана за брадата и насмалко не я изскубна", "...и седнаха троица върху мен и започнаха да ме бият по босите нозе", "Аз се тегля къмто бостанджибаши, а те ме теглят навън", "И дадоха в ръцете ми моя кон да го водя за юздата, оня ме повлече с въжето на шията ми"... - хвърля "смъртен" отпечатък върху целия въобразен в текста свят. Тук реките са "смъртни" и сякаш властва вечна зима - "а студ лют, нощ дълга". Но дори да е пролет, това пак е "зло" - "и се дигнахме нощем, а нощта - малка, по май месец". Летният ден пък е особено немилостив - "жарко и жежко като огън, а на нас свързаха ръцете отзад и ни принудиха пеши да ходим". Горите и планините дори и не предполагат, че могат да бъдат майки-закрилници - "вършините очите ми щяха да извадят", "Ала там планините високи... И докле възляза и сляза наистина със сълзи оплаках своя живот". В изградения в текста свят не само индивидът преживява своята немощ срещу демоничното всеприсъствие на злото, то е и общностна участ - "какво ли зло не сториха на християните - що им на ум не дойде, това не сториха, колко човеци избиха."

Ако във "Философския мудрости" бог въздава справедливо за"мучителството" и "лютости повече от зверская", в "Житието" властникът е ненаказуем, освен от по-силния и по-властния от него:

"А Пазвантаджията имаше при себе си кърджалии, що бяха три бюлюка. Манаф Ибрахим с две хиляди кърджалии - той порази Пляса паша и взе всичките бойни уреди, които имаше, и ги занесе във Видин. А Пляса паша побегна, дето му видяха очите. И доведоха от войската му на Видин по хиляда души, и даде им Пазвантаджията по един хляб и ги разпъди. А другият кърджалия Кара Мустафа Филибели, той бастиса нощем Гюрджи паша и взе всичките му бойни уреди и ги пренесоха във Видин. И другият бюлюкбаши беше Гошаницали Халил."

Или:

"Не са помина много време и стана крамола между агите на Осман пазар, кой да бъде аянин. Върбишкият султан постави един аянин, а валията го не ще. И доведоха Бекир паша от Силистра да ги оправи. Като дойде той, уби султановия аянин... И затвори пашата троица, единият от които бях аз."

Или:

"А везирят заповяда да му разсипят палатите и той побягна в Московията и тамо седя шест години. После дойде с московска подкрепа в Цариград, и повели царят пак да си направи свои палати."

В такъв катастрофичен свят Историята е алогична - зад многочислените "баталии" сякаш не прозира смисъл. Обяснителната рамка на ставащото се срива до "Затова ли, за друго ли пак се подигна войска срещу Видин". Историческото в текста е видяно с едно "замаяно" съзнание, което системно се проваля в това да изгради смислен разказ за случващата се История.

Подобно на "замаяното" и трескаво движение на роба из лабиринтите на света-затвор Историята системно се изказва чрез глаголи за движение - "нахлуха", "дойдоха", "повдигна се", "прихожда", "наченаха да минуват", "сипнаха се". Целият свят се намира в някакво безцелно, хаотично и трескаво движение. Човекът се е запътил наникъде, но и Историята се е запътила наникъде - в порядъка само на една страница от текста Историята три пъти катастрофира в "нищо" - "И държаха Видин много време в обсада и не можаха да му сторят нищо." , "...и дойдоха срещу Враца и държаха я в обсада осем дни и се биеха, ала не можаха да влязат вътре", "И държаха го в обсада шест месеца и се биеха, ала не можеха да му сторят нищо."

Ако в "Житие и страдания" единствената санкция за насилника е сляпата сила на друг насилник, на жертвата бог "въздава" с лудост.

Лудостта, привидяна като божие наказание за непростимия грях да се уподобиш на насилника ("да глобявам невинните человеци") превръща тялото в затвор за сърцето - "Чинише ми се, че ще изскочи сърцето ми от устата: в такова притеснение бях." В миниатюр и в гротесково хиперболизиран вид лудостта в "Житието" изразява истината за житие-битието в този трескаво подвижен свят и скрито коментира тукашните власти и покорства. Животосъхраняващото "не стоях мирен", нееднократното пресичане на "смъртни реки", доминиращата емоция ("Скръб голяма!") зазвучават в кресчендото на лудостта като "ами ме хвана едно сърдечно притеснение, и не можех да седя на едно място, докле преброи човек до десет, ами ходех като луд покрай водите и плачех".

В разсипания свят няма отвъд Затвора.

Затворът се е "вписал" в самото тяло и човешкото сърце, "пресечено" от болка, се държи като обсебен от "смъртен страх" затворник и се блъска като ослепена птица в клетката на тялото-затвор.

Вътре в изградения от автобиографията на Софроний свят няма отвъд Погледа на по-силните от теб.

Робът бяга без никой да го гони "близо до пашовия конак" - "и не се сетих, че пашата седи горе на кьошка и ще ме види. И като ме видя, викна..." Да те разкрият, че си се измъкнал от обсега на Погледа, означава смърт: "искаха да ни убият, защото не ни видели, когато преминали сме с оня народ."

Мракът, дивото, вариантите на приказния мотив "шапка-невидимка", сравнението, престорването на чужденец и прост са съмнителните убежища на Бягащия в епархията-затвор. Нощта ослепява Погледа: "И ние нощем и скрито излязохме", "по-напред побягнах нощем", "нощем отидох на Тетювен","Тая нощ побягнаха от Крайова каймакаминът, и болярите, и търговците, и калугерите, и поповете". Дивото е често убежище на Бягащия - "Но като чух, побягнах в гората и седях тамо два дни", "какви ли планини и хълмове и долове не обиколихме!", "И седях тамо при тях в оная пещера9 двадесет и четири дни", "Четворица души през гората, през полето на посоки, а не по пътя" и т.н. Кулминация на свеждането на раята до дивото е образът на "разкопаната" къща на българския владика и децата му, които "голи седят на рогозка". Но мракът и маргиналиите на човешкото (и Погледа) са крехко убежище, най-малкото, защото по логиката "да отида - зло, да не отида - пак зло" сами заплашват със смърт. И тогава идва преобличането. Сега стратегията не е да излезеш отвъд полето на виждане на силния, а в едно своеобразно театрализирано битие, чрез трескавото движение и промяна в очите на властника да бъдеш себе си като друг. Нахлупил зелен10 калпак българският владика се представя за доктор, че и за лекове разправя - "какво ми бе възможно"; завил глава с шал и с камшик в ръка минава за "пашов пощаджия"; влашката качулка на главата сменя и "професията", и името му - "зовяха ме язаджи Стоян". От авантюрния сюжет до темата за жертваната и саможертвана в името на оцеляването социалноролева и лична идентичност; от трагичното до смешното има само една крачка - и текстът я прави. Ето го българският владика, намерил убежище в "сляпото петно" на виждането - в турски харем, досами самата свенлива кадъна, която извръща лице - "да я не гледам". Могъщ, но ограничен в обсега си, нуждаещ се от ясна видимост, Погледът и лесно се мами, и недовижда, и не успява да разчете "Що за човек си ти?" Той гледа, но не узнава - "И не ме познаха какъв човек съм". Под "шапката-невидимка", "обез-лице-творен", героят на нашенската автобиография отчасти преобръща властовите позиции - онзи, когото не са познали "що за човек" е, се е изплъзнал от Погледа. Други, и то в собствения си дом, се крият от неговия взор. Ако да не те познаят какъв човек си, означава оцеляване, то въпрос на живот и смърт е "аз съм" да противостои на "аз съм като". "Укрит" в термина на сравнението, героят (и спътниците му по съдба) се оказва боязлив като заек, като "вол", гледащ "кой час ще го умъртвят", като "слепец", като "един философ", като овца "на заколение".

Кодът на "дивото" и "животинското" си съучастват в изричането на раята и чрез други микросюжети: героят, когото ще бесят с на "моя кон юлара"; ужасната процесия сякаш на добиче след добиче - "И дадоха в ръцете ми моя кон да го водя за юздата, а оня ме повлече с въжето на шията ми". Не без връзка с перипетиите на този фигурален език е крахът, който претърпява Говорещият човек в "Житието" - "Ами кому да изкажа тази моя скръб?", "Ами какво да кажа?" Говорещият човек нерядко се свежда до Мълчащия човек (или сведения до безсловесността на добичето човек) - "А аз мълчах, защото се бях отчаял за живота си", "...и не смеях да продумам нито думица". Възлова за Вярата, Оцеляването, Тялото и Властта реплика в този текст - "Ефенди, хич вяра с пушка бива ли?" - е казана в някакъв невъзможен режим на говоренето, в логически противоречивото единство на слово и мълчание - "И аз какво да сторя - от смъртен страх изсъхнаха ми устата и не можах да продумам, само толкова му рекох."

Когато робът и господарят заговорят като едно "аз" на едно "ти", се получава следният прелюбопитен разговор:

- Ти ли си на тия села поп?

И аз му отговорих:

- Аз съм, раб ваш.

- Ти ли венча Кованджиювата дъщеря на Карнобат?

Отговорих:

- Аз съм човек чужденец...

В разсипания свят, който "Житие и страдания" въобразява, истинската "смъртна" опасност е да се разпадне идентичността, истинското страдание е неспособността да се набави някаква смисленост на преминаването на човека през времето и пространството.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Житие и страдание на грешния Софроний 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.