Житие и страдание на грешния Софроний


Категория на документа: Литература


"Откъсна се нашия товарен кон в тая нощ и липсаха ми неща за около двеста гроша. И докле преминем Дунава, колко страх изтеглихме - бог знае!"

"Четворица души през гората, през полето напосоки, а не по пътя, и дойдохме до река Искър. А оная река без ладия се не минува никак... И дойдоха хора с ладия, ала и тая ладия - смъртно корито, побира три-четири човека, а конете да преплуват голи. Ама като накарахме конете да преплуват, нели побягна един кон, боже мой, какво да сторим. Притъмня. Ония коне минаха отсреща, тоя отиде в гората. Ония ли да гледаме, тоя ли да хващаме? Ами тая смъртна река нощем в тъмнината как да преминем, всички щем се удавим. Ала даде бог, та оня кон не отиде надалеко, възвърна се и отиде при другите коне."

И в рамките на една страница отново:

"Ала Дунавът като беше замръзнал и от двете страни, та не можеше да се премине, затова седяхме в Никопол шест дни... и ни пренесоха през Дунава. Ала с какъв страх! Проби се ледът и потъна един кон и се удави. А ония коне свързаха и по леда на дъска ги извлякоха."

Така над наглед безхитростната хронологична, настояваща, че "отразява (!?)" хода на "живота" фабула се надстроява един асоциативен, кръгов, повторителен модел - отлят в серия от лайтмотиви от типа попадане в затвор, трагична невъзможност на роба да вдигне дом (този сюжет катастрофира в образа на "разкопаната" къща), "зли жени", стереотипност на изразеното психологическо ("страх" и "скръб"); синонимно-вариационни изрази, загатващи за известна формулност на стила - "сняг дълбок, зима люта", "а студ лют, нощ дълга", "път няма, сняг дълбок"...; парите, кесиите, борчовете...; "страдателното" представяне на всяко действие на изречения в текста поп Стойко/Софроний ("понудиха ме", "натовариха ме", "изгабосаха ме"). Унесени в обилието на страданията на изобретения в текста Аз, се проваляме да видим тяхната стереотипност, фактът, че те са израз не на някаква "фактичност" на спомнения живот, а на сложна, основаваща се на асоциативността и мярата на повествователния ритъм "направеност". Ето само един пример (за предания читател няма да е трудно да открие и други подобни) за неколкократно умножено в текста "смъртно" изпитание:

"Повлякоха ме бостанджиите да ме обесят. Аз се тегля къмто бостанджибаши, а те ме теглят навън, раздраха ми дрехите, забравих и биенето и болежките."

"И имаше там едно дърво-върба и той на часа се покачи на върбата и ме теглеше с юлара нагоре, ала моите ръце като не бяха вързани, държах юлара и го теглех надолу и молех се на султана да ме пощади."

"Ала като ме водеше през полето, имаше трева и бурен до колене и не можех да ходя, колко пъти падах, а той теглеше въжето, за малко щеше да ме удуши."

Тук е мястото да се каже и очевидното: изреченият в текста живот е моделиран на основата на новозаветни образци5. Дали само любовта към куриозните съвпадения открива наред с автоцитирането и друг тип цитатност в текста като например аналогичността на върбата като част от "мъченическата арена":

"А светецът след малко достигна до мъченическата арена; той беше на мястото, известно като Три кладенци, намиращо се на запад от град Средец. И понеже там имаше върби, привързват светеца..." ("Мъчение на Никола Нови Софийски от Матей Граматик")6.

Или:"Веднъж един хвърли копие върху мен, ала не случи да ме удари" ("Житие") спрямо "Като виде его непреклонна, тогива повеле на воините, та с копие забодоша его. И таковое мучение принял светий Димитрия!" ("Кириакодромион, сиреч Неделник", "Поучение на памят светаго великомученика Димитрия Мироточиваго" ). Житиен трафарет е дори единственото портретно самоописание - "бях юноша млад и красив на лице", което е лесно разпознаваем сигнал за предстоящо мъченичество. Множество са моментите в текста, които изричат поп Стойко/Софроний в езиковия регистър на "мъченик за вярата". И в същото това време сцените са твърде далеч от онова "предугадил своето преселване при бога, твърде много се зарадва духом" и "Ето настана вече денят на моето веселие..."7, което съпътства правилния разказ за светеца, който "радостен" напуска тялото - тлен и прах. Знайно е, че житията въобразяват свят, в който сегашното зло и дисхармония ще бъдат разбрани окончателно в перспективата на великото Цяло. Знайно е и, че чудото е задължителен елемент от житийната фабула. Вместо това в текста на "Житието" стои невъзможният български Великден, когато "като почнахме поздравлението с "Христос възкресе", чухме как се разтърси градът, и вдигна се един общ глас и викане... И в същия час изсипа се отгоре един град като орехи..." В този свят на античудеса на Великден се стоварва поредното земно зло. Проследяването на функцията и пресемантизирането на множество общи места от агиографията в "Житието", изобщо, и в очертаването на тялото като "поле" на срещата между практиките на надзор и наказание и традициите на агиографската проза от определен тип, в частност, е усилие, което си струва. Този модел е заложен още в заглавието, което сложно заиграва с "житие" като жанров индикатор, но веднага излъгва жанровото очакване, нарушавайки канона в рубриката "име на светеца" като въвежда героя като "грешния Софроний".

В много отношения "Житие и страдания" създава усети за фактичност не защото прави невъзможното - "достоверно отразява самия живот", а защото нарушава установени жанрови конвенции, защото в опита да разкаже и спомни историята на едно "себе си", неизбежно разказва другояче историите на другите.

Автобиографията набавя език, в който може да се конструира един Аз, обогатен със способността да се извънположи спрямо себе си и да бъде "друг" по отношение на себе си8. Отваря се поле, в което може да се разказва за малкото, частното и личното. Сякаш чрез този език влюбеният в разума просветител Софроний проглежда в друг свят - на донякъде ирационалното и тъмно пътуване в собственото минало, в света на паметта, която в много случаи е неотделима от въображението и от спомена за вече казани неща, за вече разказани истории.

След разказа за Историята Българското възраждане се сдобива с хоризонта на близкото време, с "примера" и "свидетелството" на живелия и оцелелия в агарянския ад, с онова, което се представя за лично видяно и обживяно. С него българската литература се вглежда в сегашното на българското. За да види наместо "своето българско отечество", едно "живелище варварско и хайдушко", вместо "славни и прочути" воини и "сияйни" светци - малкия човек. Очертават се контурите на свят, който е еднакво далеч както от славното минало, така и от световете на другите.

Власт и идентичност в разсипания свят

Темите за властта, за добрия владетел, за поданика, за закона, за насилието ангажират книжовника Софроний в обемното му и невероятно пъстро книжовническо дело.

По различен от "Житието" начин се разглежда тази тема например във "Философския мудрости" - преводен труд на Софроний, който е част от Втори видински сборник. Без да се спираме на въпроса за изворите и намесите на Софроний, нека отбележим, че в една епоха, която има различна мяра за авторството и преводачеството, изборът на преводни текстове е показателен за това какво книжовникът Софроний счита за книга "на всякаго человека полезна и потребна". Ето само част от "мудростите" във "Философския мудрости" - "Царство са варди и управя са повише сас мудрост и сас разум, и сас любов к воинам и к поданим, а не сос оружие и сас страх да уплаши раята", "Коги подаде господар някой закон, потребно е сам да го варди и всякоги найдет благодат пред очите свои", "Господар коги има сас наука книжная съдружено державная своя власт, тогива неговото имя бива славно", "Господар да са преклонява под державная рука божия, да са не превозноси нависоко и да му се покланят като на бога, почто упадва у глубина адская като камен"," Господар, коги е милостив на сиромасите в нуждах, тогива му се повише умножава имението" - и разбира се, признаването на равенството пред смъртта - "О, господарю, всякога да мислиш, че наскоро хоче да се разсипе живот твой и тогива хочет да погинут все гордностнии талази твои." Илюстрирани с невероятно количество случки, примери, сентенции от антични източници и от Библията, подкрепени от всевъзможни речеви жанрове, въпросните "мудрости" поразяват с почти утопичната си отдалеченост от света, изписан в "Житие и страдания".

Във "Философския мудрости" например се очертават контурите на един доста слънчев свят, в който властва старозаветна справедливост. Висшият съдник, Бог, наказва с "достойний казеп" за "мучителството" и "лютости повече от зверская". В замечтаното към "другото" на робския свят въображение се е мернала и следната история:

"И още и Баязид, цар турецкий, като пролял много крови християнскии и крайное безчеловечии учинил на раята своя, ала после запрян и зотворен бил у една желязная клятка на вечное негово укорение. И от тая клятка бъхтал си главата и разбил я. И тако извергнул бедную душу свою."

Тъкмо такова хармонизиране, такъв усет за справедливост и възмездие няма в "Житието". Историята за Баязид в клетката (която вероятно е лична прибавка на Софроний) е фантазна компенсация за битието на роба в разсипания свят, която преобръща ролите на силния и слабия, на господаря и на раята . "Разсипания" свят е свят - затвор, вечните митарства на роба не са много различни от "бъхтането" в клетка. Сякаш всяко "дигнах се и отидох" и "не стоях мирен" в "Житие и страдания" приключва със затвора или с друго клаустрофобично пространство - овчарска кошара, пещера, съществуване "като някой последен слуга" у Калиник. Собствен текст в текста "правят" синонимно-вариационните образи на "тъмниците" и окованото тяло като въплъщение на репресивната сила на властта - "страшен затвор", "оковаха ме в железни вериги и ме държаха в затвор три дни", "Бяхме четворицата на една къса верига, не можехме да полегнем...".

Хронотопът на пътя е възлов за "Житието" - дори "своето" е не затворено, а кръстопътно пространство ("А нашето село като е на четири пътя."). Но това още не прави изречения в текста Софроний Пътуващ човек. "Ами аз тогаз где не бягах!", "Ами аз накъде да отида? Замаях се.", "И аз какво да сторя?" - са думи, илюстриращи разликата между Пътуващия и Бягащия. Въображението на българския владика отхранва образ, съпоставим с друго прочуто меланхолично въображение, виждащо света като свят-затвор - "И дойдох в моята епархия, ала и тя не е по-добра от затвор. Нека бъде!" В страшното българско "живелище" селото "на четири пътя" не обещава открити битийни хоризонти. Също като клетката, светът-затвор затваря всички земни посоки - "Ами аз наченах да мисля какво да сторя: да остана в Плевен между кърджалиите - не бива. Да отида във Враца, не смея, да отида с тях на Влашко - какво ще правя? Ще ми се да отида на Враца, ала не смея да взема турчин ясакчия, да не ме изкаже някому навън."

В българското "живелище" изборът е между зло и зло - "да отида - зло, да не отида - пак зло".

В такъв катастрофичен свят няма наказание, постигащо те според някаква рационално установена вина, което да обвързва виновник, престъпление и санкция по някакъв смислен начин, но това значи, че няма и постоянен код на поведение, който можеш да съблюдаваш, за да оцелееш. Практикуваните в текста надзор и наказание търсят само сляпото стоварване на силата над "незначителното тяло" (М. Фуко) на слабия; те не оразличават страдащия "по чужда вина" българин и убиеца. В света-затвор ако не тебе, някого другиго ще набият на кол:

"И като се беше заклел да ме убие, същия тоя ден наби на кол едного юрука вместо мен, който беше убиец."

Трайно запазващият се в литературата насетне усет за българина като "неповинен" е свързан и с това дивашко разюздване на силния, който търси просто кое да е живо и изпитващо болка тяло като мишена на сляпата си ярост - "султанът гонил баща й да го убие, а той избягал. И хванал брат й и го бил много и го глобил".

Насилието и наказанието в текста не се подчиняват на някакви, макар и зловещи, правила, а са варварски спектакъл, чиято публика е очакващата да стане главен герой в следващата серия на спектакъла рая - "И всеки ден набиваха на колове от ония арнаути пред нашите очи", "Слезни долу да отидем в селото и тамо да го обесим, да го видят всички човеци". Единственото, което може да те спаси, е друг "сеир", който за малко да засенчи "блясъка на изтезанията"- "И държа ме четири дни, нищо не ми навреди, защото тия дни в Карнобат имаше панаир и му беше един султан гостенин в неговия дом, затова не му беше възможно да ми стори зло."



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Житие и страдание на грешния Софроний 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.