Житие и страдание на грешния Софроний


Категория на документа: Литература


"ЖИТИЕ И СТРАДАНИЯ ГРЕШНАГО СОФРОНИЯ"

Верина Петрова

web

"Повечето автобиографии са вдъхновени от творчески,
а следователно от белетристичен импулс да се подбират
само онези случки и събития из живота на писателя,
които ще послужат да се изгради един цялостен модел."

Нортръп Фрай "Анатомия на критиката"

Автобиографичната памет

На финала на "История славянобългарска", в елегичното "на прощаване" със загубения рай на българското се очертава силуета на страдащия човек: "Така хората имали скръб върху скръб и жалост върху жалост. Плакали горко и жалостно за българското царство." Текстът на "историйцата" сякаш предчувства контурите на света, който "Житие и страдание" изрича като "разсипания" свят, "що е живелище варварско и хайдушко"1.

"Историята" говори за греха към свободното минало, към род, език и земя. Грехът и изкуплението в "Житието" са не в широките контури на общността, а в полето на индивидуално-личностното. Носталгията на "Историята" твори миналото-като-златен-век. Носталгията на "Житието" е по помирението на Аза със собственото му минало. Миналото е загубеният рай за Историята. "Раят" в "Житието" е напред и в чужда земя. Но и "Историята", и "Житието" - текстове, изграждащи твърде различни светове, - практикуват "възпитание на паметта".

Всяка автобиография, всеки опит да се конструира миналото на един Аз в словото поставя въпроса за спомнящата миналото памет. Но нашето минало в непостижимата му другост не съществува, онова, което се представя като спомени - разпръснати отломки от преживяното - е продукт не на паметта, а на въображението2. Историята за това кой съм аз е сложно оплетена от памет и забрава, а от пустите полета на забравата се пораждат разказите. Големи части от моето минало достигат до мен чрез разказите на другите, чрез разказите, които аз правя за себе си, търсейки себе си. Няма начин да съживим миналото. Можем само да го измислим. Несъвпадението между биография и автобиография при Софроний е добра илюстрация. Бездънната инак "автобиографична памет" - инстанцията, сътворяваща Аза в текста, - е направила интерпретативен подбор от шаренията на билoто, за да организира изобразената в текста събитийност около един зададен още в заглавието ключ: житие и страдания3. В жанр, който особено много държи да ни убеди в "съвпадението" между "действителността" и изобразеното в текста, заявената в текста памет е впрегната, за да създаде илюзията за истинност.

Софрониевата автобиография следва неотклонно хронологичния порядък. Ако в основата на този разказ е паметта, трябва да признаем, че това е чудовищна памет. Дати и цифрови обозначения се срещат в Житието с честота, която, мислена спрямо разликите в обемите, е по-висока от честотата в "История славяноболгарска" - книгата, претендираща да разказва Историята, разгъването на събитията и имената във времето:

"...чумата в 1750 година...", "...ръкоположиха ме в лето 1762, 1 септември...", "В лето 1768-о начена се война...", "В лето 1775-о победи московецът турците...", "В лето 1797 се събраха кърджалиите с пазватновите хайдуци...", "В лето 1800-о пак се повдигна войската царска срещу Пазвантаджията...".

Една твърде скрупульозна памет "помни" времето по дни и часове:

..."И трая обсадата 22 дни..", "...ходихме колко два часа...", "И държаха ме четири дни...", " Седях в Плевен три дни...", "Тоя паша седя 15 дни. И така седях в оня турски харем 26 дни...", "И се вдигнах да отида на моята епархия декември на 13-и ден..."...

В тази автобиография, където неприлично много и натрапливо често се говори за пари, една памет нарежда с математическа точност:

"остана моят стрико длъжен 400 гроша...", " и по някоя причина претърпя зарар 1400 гроша...", "ала деспоти не ми даваше, защото имаше да взема от сина ми от своите пари файда, а не от главницата 84 гроша..", "и натовариха ме със скъпа епархия за петдесет и пет кесии, и четири години не съм ходил в епархията си, нито съм взел една пара, нито съм дал мирията, ни лихвата за тия пари, та станал борч повече от осемдесет кесии..."

Цяло чудо би било, ако демонстрираната в текста памет не стигнеше до абсурд - "...Беше месец юли, 23-ти, толкова беше жарко и жежко като огън, а на нас свързаха ръцете и ни принудиха пеши да ходим." Тук цифрата в своята речева жестовост (тя можеше да е която и да е цифра) имплицитно, но настоятелно внушава "истина ви казвам" и още "този ден е съдбовно важен, незабравим и отличим от монотонната поредица на дните за мен". Макар че много скоро текстът ще подрие това внушение, защото въпросното изпитание е само едно от многото еднотипни "смъртни" изпитания в житието на раята. И защото това е просто първата заплаха от обесване в "Житието", но много скоро по силата на един лесно установим разказвателен модел (за който ще иде реч по-долу) тя ще бъде последвана от нова заплаха от обесване.

Текстът особено педантично вкарва хронологията в изображението на живота. Той работи значително по-често с "непредсказуеми" цифрови обозначения в сравнение с текста на "Историята" с нейните прословути "три" и "седем", ясно разпознаваеми като свръхсемантизирани за християнската култура числа.

Не, че и Софрониевата "поетическа математика" е свободна от допълнителни внушения - големият залог на засипването с цифри е да бъдем убедени, че казаното е "истина" и "свидетелство", че пишещият възпроизвежда, а не измисля. Обилното назоваване на цифри, заиграването с "точността" обаче е не "фактология", а драма. В "разсипания" свят поредицата от цифри и логиката на хронологическия порядък са единственото, което дава на "замаяното" съзнание илюзия за подредба в разсипията. "Разсипаният" свят е преди всичко свят, в който всяка предсказуемост е взривена, а логическата връзка търпи крах. Каква логика установява текстът между занаята и двукратно акцентирания мотив "смърт в Цариград" в изречението: "Ала и моят стрико умря в Цариград, понеже и двоицата бяха джелепи" например? Разглеждайки причинностите в текста, трябва да отбележим, че няма последователен модел, обясняващ защо се случва едно или друго страдание - повечето от събитията стават в резултат на чужда човешка воля, героят рядко е субект на морална отговорност (най-честият начин, по който се въвежда причинност в текста, е "понудиха ме"), но това не пречи в определени моменти причинността да се изрича по канона на житията - дяволът "подбужда" архиерея и принуждава героя да "поквари" своя "благоговеен начин". Бог го "съхранява" от същата чума, с която е наказал греховните, но в епизода с Ахмет Геряй не бог, а сляпата случайност спасява попа.

Водени от инерцията да виждаме предимно "страданията" и "смъртните" реки, страхове и корита, като че оставаме слепи за чудодейните оцелявания, за слепия случай, който внезапно пощадява роба:

"И султанът, като идеше след мен и ме псуваше, чактиса пищова отзаде ми, ала не хвана огън. После пак чактиса, и хвана огън, но или не ме уличи, или не хвърли по мене, защото беше пиян."

Изграден по всички правила на авантюрното, с неочакваните си перипетии и неизтребима воля за оцеляване, епизодът е илюстрация за една хипотеза за свят, в който животът е заложник на една трудновъобразима случайност - пищовът или не чактисва, или чактисва, но не улучва...

В такъв свят нишката на времето, обозначена с годините, месеците, дните на престояването в един или друг затвор, може да набави утешение. Играчка в ръцете на властника, заложник и на слепия случай, човекът може да се надява само на утехата на порядъка, на чудовищната памет, която ще удържи съзнанието му, и на разказването, което ще оцелости разпръснатите отломки от преживяното.

Но в "Житие и страдания" върху хронологично-постъпателния модел на разказване се налага и втори, синонимно-вариационен и повтарящ определени архетипни събития модел, появяват се своеобразни автореминисценции в хода на текста. Този модел подрива и се съпротивлява на хронологично-постъпателния.

На практика почти цялата събитийност на творбата може да се сведе до зададената още от началото моделна ситуация на сиротност и аутсайдерство, изречена чрез сюжети с несъмнена агиографска или фолклорна памет. Текстът започва съобразно жанровите конвенции на житието и с каноничната християнска визия за огрешения човек, но едновременно с това излъгва жанровото очакване и не представя родителите на "грешния Софроний" като знатни и благочестиви, какъвто е житийният трафарет. Вместо това, на вид "безизкусното" повествование разгръща познати фолклорни сюжети: сирачеството (и то двойно), злата мащеха, пренебрегнатия първороден син. (Предчувствайки въпроса: "Не е ли това светата биографична истина за Софроний?" нека напомним, че "рождество" не е нито естествено, нито задължително начало на една автобиография4 и че вместо Софрониевата "жалостна" тоналност бихме могли да имаме например ироничното разправяне на същото събитие от личната история, каквито примери в историята на автобиографията не липсват. Цялото по-сетнешно повествование ще се гради на основата на тази парадигматична ситуация на несрета и "страдания", мислени като понесено зло. Не бива да се пропуска и особената амбивалентност, която обгражда образа на страдащия - несрета, но и особено избраничество. В текста тя е представена почти буквално чрез мотива "избягнал чумата" (чумата в известен смисъл също е автореминисцентен момент - бащата умира от чума) тогава, когато епархията е "запалена", "поради греховете наши". Този мотив в един речник свидетелства за божията закрила и за механизма на чудото, а в друг (фолклорния) - за парадоксалното избраничество на сироти и сиромаси, изпуснати от "чумния тефтер". Друг микросюжет със своеобразни обрамчващи функции е "преминаване през вода". Първото излизане от родното село и първото изпитание започва с "отидохме на скелята, за да преминем с ладия" . Няколко пъти по-късно текстът очаровано ще ни разказва една и съща история за вода, ладии и кон, като всеки път разпластява и доразвива сюжета, запленен от авантюрния му заряд:




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Житие и страдание на грешния Софроний 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.