Женските образи в трагедията "Хамлет" на Шекспир


Категория на документа: Литература


Женските образи в “Хамлет”

Създадената през 1601 г. трагедия „Хамлет” е първата от т. нар. „велики трагедии” на Шекспир, в които най-пълно се изразява Късноренесансовата концепция за света и човека, даваща един по- различен поглед върху характерния за времето сблъсък между навлизащия нов обществен морал и старите ценности на феодалното общество. Замислена като трагедия на отмъщението – моден за времето жанр, Шекспировата драма разкрива трагичната обреченост на личността в света на фалшивата показност. Проблемът за отмъщението и пагубните страсти, породени от борбата за власт, са художествен повод да се търси истината за същността на човешката природа. Образът на Хамлет се превръща във фокус на конфликтния сблъсък на човека с девалвираните стойности на неговото време. Завръщайки се от Витемберг, героят изпада в особено, кризисно състояние. Неочакваната смърт на баща му и женитбата на майка му с неговия чичо, интригантството, лицемерието, подлостта в Елсинор стават причина за преосмисляне на всички установени ценности, Най- болезнено, причиняващо му душевно страдание, е разочарованието от най- близките му жени- майка и любима. В този смисъл, макар че женското присъствие в трагедията на Шекспир е твърде пестеливо, то е знаково. Образите на Гертруда и Офилия доразширяват усещането ни за дисхармонията в обществото, несъответствията между идеалите и реалността. Пред читателите се разгръща в цялата си сила битката между истината и привидността; между любовта, приятелството и измяната

Векове наред тълкуването образа на Гертруда е предизвикателство за всеки, докоснал се до трагедията. Сложността и противоречивостта в тълкуването произтича от липсата на достатъчно информация, заложена в самия художествен текст Образът на Гертруда може да бъде разгледан в няколко плана: Гертруда като кралица, съпруга и майка. Гертруда се оказва замесена в конфликт, за който черпим сведения единствено от разговора на Хамлет с призрака, а Шекспир представя героинята си главно през погледа на нейния син. Хамлет вини майка си, че твърде бързо забравя задълженията към своя вече мъртъв съпруг. Всички останали герои в пиесата изпитват към Гертруда уважение, а Клавдий дори споделя, че я обича и нейната скръб би му причинила болка и чувство за вина. Има ли основания Хамлет за обвинението си? Отговорът би бил положителен, ако на отношенията между двамата се погледне от неговия зрителен ъгъл. Героят носи в съзнанието си идеалите на хуманизма. Той очаква да види човека свободен, силен, отговорен. Очаква да го види в действие, разкрепостен от преразсъдъци. В този смисъл Гертруда не би могла да отговори на неговите очаквания. Нейната представа за човека и поведението е подвластна на друг светоглед. В този смисъл разривът между Хамлет и Гертруда е не толкова междуличностен конфликт, колкото сблъсък между епохи, между отиващи си и настъпващи срещу тях жизнени ценности. Това, което може да се стори безхарактерност и повърхностност у Гертруда, в крайна сметка може да се разглежда и като доброволен отказ от собствената индивидуалност или воля, защото така изискват идеалът и моралът. В образа на Гертруда може да се открие илюстрация на специфичния северноевропейски хуманизъм, който твърди, че човешката природа изначално е слаба и несъвършенна. В датския двор Хамлет се сблъсква с редица примери на човешко малодушие. Хамлет насочва цялото си негодувание и омраза към своята майка, която до този момент е обичал и боготворял като олицетворение на съвършенство, като да носител на ценни качества и добродетели.Той силно желае да разбере, какво е тласнало неговата майка към подобен грях- да се смесят „скръб и радост на тъжен пир сред весела жалейка”. Според него обяснение за нейната постъпка е малодушието, лъжливата добродетел на кралицата и лекомислието, с което се поддава на користните подбуди с цел да не изгуби властта и богатството. Една от ключовите сцени с Гертруда е диалогът й с Хамлет в III-то действие, III-та сцена, в който той отправя своите злобни обвинения, разкрива мъката и горчивината, която изпитва, породени от подлото дело на кралицата. До този момент Гертруда олицетворява всичко, пред което се прекланя синът й. Тя уж е вярна на баща му, а само месец след неговата смърт пада в „кръвосмесителното ложе”. Кралицата се превръща в най-голямото разочарование на Хамлет, защото като неин син той я носи в сърцето си като олицетворение на идеала за нравственост и любов. С падението й умира част от самия него, той вече не вярва в една от най-важните ценности-жената, майката. Показателно е, че именно заради майка си той възкликва:

„О,слабост,твойто име е жена!”
Идеалът на хуманиста загива с тази въздишка, а разочарованието на героя е от жената въобще. Но дори в този момент, когато поведението на Хамлет граничи с жестокост и я наранява, Шекспир не скрива нейното добросърдечие и любвеобилност към своя син.

Друг ключов момент в трагедията е сцената преди смъртта на героинята. В предсмъртните си мигове тя разкрива огромната си любов към Хамлет. Вече убедена в подлостта на стоя съпруг, тя с последни сили се опитва да спаси сина си като го предупреждава за участта, която го очаква: „Напитката! Напитката! О, Хамлет! От чашата! Там! Чашата!Отровата!”

Гертруда не заема определена позиция, но не е и статичен герой. В началото на творбата подкрепя своя съпруг, лесно маниполируема е от него, сляпо му се доверява и се превръща в марионетка в неговите ръце. Избира да бъде кралица въпреки сина си, въпреки честта си и покойния си съпруг. В хода на дейстието обаче тя се разколебава и водеща в действията й става голямата й обич към Хамлет. Изпитва страх, породен от непредсказуемия край, до който може да доведе омразата между Клавдий и Хамлет. Именно това я тласка към отчаянич опит да защити принца с цената на всичко.
Трагедията Гертруда е на една безсилна да се бори за справедливостта на онези, които обича жена, останала сама срещу бурите на реалността. Неразбрана в порива си към доброто, защото не е намерила навреме сили и смелост в себе си да се противопостави на злото и да защити категорично своята чест и правота.

Отношението на Хамлет към любимата девойка също е подвласно на разочарованието на Хмлет от жената въобще. Трагедията изгражда образа на Офелия като въплъщение на съвършенството, разбирано от гледна точка на съответната епоха. За нея той, отпътувалият преди време от Елсинор обичан и очакван момък, единственият, с когото тя се вижда в сънищата и в мечтите си, е идеал за нравственост и красота. Виждайки промяната, настъпила в него, неможейки да си обясни причините, които са я породили, Офелия е лишена от възможността да стане другар и съмишленик на Хамлет.Тя е невинна, смирена, чистосърдечна, приемаща своята роля в семейството и обществото. Трагедията на Офелия е функция на своето желание да не засегне авторитета на баща си, да се съобрази с неговите съвети, защото така изисква доброто й възпитание, но пропуска да размисли над взаимоотношенията си с Хамлет, които пораждат определени задължения за самата нея. Чувствата на датския принц са искрени и безкористни и промяната в тях е само привидна и съобразена с определената ситуация. В момента, в който Офелия, подведена от съветите на баща си, връща даровете на принца, настъпва известна студенина в общуването. Хамлет е раздразнен, защото не очаква преструвката и кокетирането да са черти от държанието на Офелия. Обременената му душа търси покой и разбиране и няма сили да изтърпи ничие притворство. В лицето на Офелия желае да срещне искреност и доверие, а осъзнава, че тя е станала оръдие на недостойни интриги. Болно му е, че Офелия не разбира личните му притеснения, че трябва да се пази от нея, че интригите на живота няма да пощадят дори нейната невинност и чистосърдечност.
У Офелия донякъде съзира своята майка и подозира, че ако не настъпи някаква промяна, рано или късно порядките в датския двор биха я превърнали в слабохарактерно, робуващо на морални и обществени предразсъдъци същество. Офелия е жертва, но не само на времето си, а и на самата себе си. Не е готова да приеме свободата като свое най-голямо лично достояние, а не може да се реши на избор, в който без да пренебрегва волята на баща си, все пак да остави някаква възможност за осъществи своите желания.

Огромната й любов към Хамлет, отблъсквана всячески от принца, кръвта на баща й, Полоний, ролята, която самата принудително поема в двореца, довеждат девойката до лудост. Еднакво трагична е нейната съдба с на съдбата на Хамлет. Дори - още повече. Защото, докато той има възможност да действа, докато той вече е наясно с истинското лице на обществото и на събитията, Офелия, възпитана по принципите на средновековната нравственост в подчинение на родителите и на по-висшестоящите, не е в състояние да достигне сама до истината.

Офелия въплъщава идеята за трагичната гибел на духовното у човека. Нежната и краси¬ва девойка загубва разума си от любов към хората, които е обичала най-много, на ко¬ито е разчитала. Тя се чувства сама, от¬чаяна и безсилна. Отнето й е всичко, ко¬ето е имала някога. Неутешимата й скръб намира своя сетен край в смъртта. Една крехка и ужасена от духа на Елсинор, обречена от баща си и времето, от обстоятелствата и наложените забрани Офелия се изпепелява в самотността на своето битие, в огъня на мечти и желания, в ужасяващите духа й противоречия, родени от непримиримата различност на хората, които обича и на които принадлежи
Офелия е олицетворение на човешката красота, нежност и доброта. Но краси¬вото в душата й е в странен допир с безволието и наивността. Вярва в доб¬ротата и честността, но не успява да ги открие. Думите, казани в състояние на безумна скръб: „И на нас всички ни! Гос¬поди, прости грешните ни души!”, изра¬зяват идеята за гибелта на човешката красота, но и силата на хуманното опро¬щение. Трагичната съдба на героинята всъщност е потвърждение на идеята, че в света на порока и насилието няма място за чисти и невинни личности.

Векове наред “ Хамлет” “ вълнува читатели, зрители и критици. Едва ли някога този интерес ще изчезне, защото Хамлет е вечен и Шекспир - гениален, показвайки в трагедията си непреходните проблеми за дълг и чест. Женските образи в трагедията имат много важна роля за реалистичното разглеждане на тези проблеми, Хамлет е изрекъл: „О,слабост,твойто име е жена!”, но и той не успява да промени кралство си. Съдбата на Гертруда и Офелия е не по- малко трагична от тази на Хамлет и е още едно доказателство, че в една епоха на лицемерие,подлост и жестокост злото се шири, а поривът към добро и хармония в човешките отношения е обречен. Едновеременно с това чрез техните съдби в трагедията звучи и известен оптимизъм- жените от тази епоха все още не са намерили в себе си сили и смелост да защитят категорично своята чест, все още не са се издигнали до осъзнаване на ренесансовото разбиране за човека, но те носят в себе си най- вечната човешка добродетел- любовта, а когато е съхранена любовта, светът не е обречен.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Женските образи в трагедията "Хамлет" на Шекспир 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.