Жената през Възраждането


Категория на документа: Литература


В началото на ХХІ век търсенето на алтернативни подходи и проблемни позиции към българската култура и литература снабди с особена аура изследвания на "неединното Възраждане".
Версиите за женското писане, за женския глас през ХІХ век се множат.Съществуват упреци за омаловажаване в остойностяването на женската книжовна продукция,които са неоснователни. От средата на ХІХ век насетне жените заявяват воля за социално присъствие и съдействие в процеса на учредяване на модерна публичност,те усърдно се включват в културното строителство.Съществуват много основания да говорим за сетивна неустановимост на женския глас. Женската модалност в комуникацията се артикулира чрез структурите на промяната на културния опит.Патриархалната култура проговаря с гласа на жена, но достъпът до публичност се регламентира от нормативността на същата тази култура.
Публичният дискурс - периодика, училище, книгоиздаване, дружества и литературни кръгове, културни центрове - създава механизми за поява на фигурата на пишещата жена,формират се позитивни нагласи към женските литературни изяви, към голямата личностна промяна, преминаване от четене към писане.
В началото на 50-те години се появяват преводите на Елена Мутева, Станка Николица, Ирина Екзарх, прицелени да участват в литературната комуникация.Добър вход към балканския дебат за мястото и ролята на жената в публичността е българското включването в него чрез популяризиране на идеите на Обрадович- "Две приказки за славните жени и за Аза человекомраза, писал на сръбски Доситей Обрадович, а побългарила Станка Николица. Без да подозира дългия път до възможността и потребността за иронично проиграване на неравенства, Станка Николица слага свой личен подпис върху проект, пряко обърнат - чрез епиграф, обявление- към българките. Авторският текст превръща Станка Николица в публична фигура, а "Две приказки ..." - в една от немаловажните книги на Българското възраждане.
С търсената финансова подкрепа за издаване на преведени литературни творби Ирина Екзарх и Станка Николица попадат в антропологично значимите Списъци - на "отсъстващото", на "погребаните книги". Тези списъци документират воля за работа, за култура, за издигане на глас. За излизане от анонимността.
В средата на ХІХ век мъжете и жените споделят еднакви позиции в историята на категорията "автор" - побългаряват, адаптират престижни литературни образци, мислят стихо-творенето, драмо-писането като патриотичен дълг, служене чрез литература, възпитаване за Дело чрез Слово.
Осъществяване на диалог между пишещите жени не е регистриран, но систематизацията на техните изяви позволя да обобщим,че изборът на творби за превод или побългаряване указва важността на жанра, идеята, темата, сюжета, образната система - все същностни характеристики на литературното мислене през Възраждането,както и внушава, че с подбраните заглавия литературните практики се натоварват с мисията да представят женски идентичности. И още - пишещата жена препоръчва себе си като образована, високоотговорна личност, самоналожила си да работи за духовно изтънчване и извисяване на своите сънародници и сънароднички. Българката обявява себе си като субект на промяна, търси чуваемост за женския глас.
Женското "писателско" име набавя легитимност и чрез включване във функционално най-значимите тогава Списъци - на новоиздадени и предлагани за продажба книги. Пишещите жени ползват модерни и надеждни форми за социализиране на своите произведения.
Жените през Възраждането се посвещават на книжовен труд, осъществяват културен пренос благодарение на семейните връзки. Огрубено казано, достъп до публичност госпожици и съпруги получават най-вече по роднинска линия. В този смисъл възприетото от Станка Николица Спасо-Еленина именуване може да се тълкува като неин стремеж да управлява кариерата си чрез защитата на легитимиращия семеен и социален статус. Жените са преводачки и поетеси, артистки и поетеси, които правят видимо женското включване в литературната игра, приемането на роля в името на националната идея и със съзнанието, че българското не е извор на модели. Написаното от жените е литература на модела, то е явяване на женски глас, търсещ скъсване с анонимността.

За възрожденското "женско" мислене въпрос на политическа коректност е почитането на йерархии, лидерство, на реално участие и реални приноси в социокултурните процеси. Фокусирането върху структурираното "женско" проговаряне в контекста на националната ни културна история помага да установим динамиката на процесите, да разберем отказите от миметично съревнование при раждането на българската модерност.
През 50-те -70-те години публицистиката не притежава диференциращи знаци за маркиране на опозиции от типа мъжко/женско писане.жените преводачки-и-поетеси (най-вече Елена Мутева, Станка Николица, Карамфила Стефанова) имат несъмнени заслуги за изграждането и развитието на българския книжовен език, за формиране и популяризиране на модерни жанрови представи.С несъмнената си езикова и литературна култура Елена Мутева постига най-значими художествени резултати. Тя прави превод на "Райна Блъгарска царкиня".Езикът на преводачката действително й отрежда собствено място в историята на нашето езиково строителство,като доказателство за това е ''Цариградкси вестник"(29.02.1853,№111),който съобщава за превода на Мутева и дава оценка за нейния труд.Преводите на Мутева свидетелстват за работа с жанрови образци, за търсено стилово обогатяване на новобългарския език.
Л.Андрейчин посочва значителната самостоятелност в нейната езикова практика,уместното ползване на народни изрази и стилистични фигури.
Жената през Възраждането има несъмнени заслуги за изграждането и развитието на българския книжовен език и наравно с мъжа-автор участва в стихотворенето,драмописането и побългаряването на престижни литературни образци.

ПАСПОРТЪТ НА МАЛАКОВ- "Произхождението на модата", , "прокобите на новата мода", "новите сведения за модите", , "задирянето на модите", "разкошността на жените у нас", израждането на "алафрангата" и, "кръстоносната война" против женското облекло - са само част от горещите тематични полета в Славейковата книжовност, с която и той ще се приобщи към големия дебат за(против) ускорения внос на западноевропейския псевдомодерн през Възраждането. Псевдомодерността (и в частност "ревността" и "гонението на модите") се обсъжда многословно в многозначните й сблъсъци, но във всичките им Петко-Славейковски интерпретации, се натрапва един константен атрибут: нещото-малаков.
През 1864 година, в търсене на идентификационните топоси на малаков, Славейков пише "Малакова", публикувана в няколко поредни броя на вестник "Гайда", определена от автора й като "комедия в едно извършвание". Образът малаков обаче има и предистория, ще има своето развитие и кулминации и след появата на "Малакова". Глобализиран от Славейков, малаков неизменно е бил, е, и ще бъде вписван в граматиката на модата, в която съгражда собствена парадигматика, описана със специфични идеолектни изкази. Ярък, натраплив, опасен, конфликтен и непременно смешен - малаков се "намества" бавно, но категорично в диалогичните импровизации на Петко Рачов, в "смешните" му календари, в "шерените" му "гайдарски" новини в "женските кореспонденции", във фейлетоните му, в пътеписните бележки на "малкия Славей" и "малкото Гайдарче", за да премине скандално и по страниците на единственото специализирано женско издание в доосвобожденския ХIХ век, наречено от създателя му "Ружица или ред книжки за жените".
Мерена с нашата мяра днес, "Малакова" се оказва трудно възрожденско писание: недотам четивно, твърде елементарно като текст, само че в своето си време, пиесата е емблематична и то не само за Славейковите дирения, но и за сложните идентификационните стратегии на доосвобожденския ХIХ век.
В речника на Надейн Геров лексемата малаков е обяснена като: "Тънък обръч в полите на фустан, да седи той отворен". По сходен начин се тълкува и в "Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХIХ и ХХ век", като се добавя, че малаков има румънски произход. В текстовостта на Славейков обаче, еднозначната лексема малаков (кринолин) провокира натрапливото (дотегливо) говорене за културното микросъбитие малаков, което функционира с усложнена символика, имплицираща сблъсъци, изровени от различни културноестетически пластове и еклектично объркани, както объркана е и цялата възрожденска култура. Обхватността на говоренето (писането) за (против) малаков в печата и оригиналната литературна текстовост на Славейков, превръща чуждицата в термин за маркиране на сферите на не-своето.Синоними на малаков у Славейков са "инаквото", "оното", "джунджурията", "ино нящо", като всички те са конотации на различността, на онази чужда изкривено схващана модерност, която в представите на примитивния селски (и недотам примитивния градски) възрожденец се идентифицира с непознатото, т. е. с опасното. Ако трябва с една представа да се опише малаков, то тази представа е Хаос.
Елементите от парадигмата малаков:
* произходът, заченат от опустушителните нагони на вещици -магьосници и припознат като дяволска работа:
* местоживеенето - на пътя, край кръстопътя в пустошта на дола до чешмата на бродниците
* вътрешната същност, разпъвана от бесовете на четирите природни стихии: малаков е огън, въздух, вода, земя

* външните фотографски белези, уподобени с хтонични присъствия и конституирани чрез чуждостта:
* носителите му, обитатели на "планетата Модана", всъщност, обитатели на лудостта:

* трансферът на малаков от града към селото до дома на Рашовица, където градът е пространство на злото
Анализирайки спецификата на действието в "Малакова" С. Панова твърди, че "много неща са излишни .Ако "Малакова" се интерпретира като сценичен текст, за какъвто авторът й няма претенции, вероятно би могло да се приеме твърдението на С. Панова. Само че, един текст е такъв, какъвто е, а щом е такъв, той непременно има своите основания. И тези основания, извлечени от "чумавите" идентификации, докосват тъмната страна на една тъмна култура, каквато в огромната си част е културата на Възраждането. "Чумавите" опознавателни процедури разгръщат мистичния план на "Малакова" .
Действието в "Малакова" има и втори, реален план, в който е ситуирана събитийността условно обозначена като възрожденското вчера-и-днес. И в двете темпоралности се случват все "чумави" неща. Репрезентацията им показва как пред очите ни се разпада една възрожденска фамилия, как се съсипава покъщнина, как се осрамотява един трудов ден, как се скверни свещенното църковно пространство. Всичките тези иначе "светли" случки из катадневното битие на възрожденеца, тук са поочернени от "инаквото" нещо. Така че, без "чумавите" поизмислени и истински заплитания не бихме могли да опознаем скритите в дълбокото вътрешни развойни процеси на възрожденската псевдомодерност.
В многословното говорене на Славейков за малаков се откроява и друга трайна особеност: жените, които го носят (и нашите, и чуждоземките) неизменно са непривлекателни. Славейковите малакови, както Гоголевите носове и шинели създават гротескно битие: "На всемирното изложение в Париж представя се малакоф на една търновчанка; намерват го, че бил малко кривичък направен, но бил толкози широк, щото от него можело да се направят три малакофа, каквито ги носят в Париж първите модистки". У Славейков нещото малаков непрестанно е уродливо деформирано, уголемено, изкривено, то съсипва живата и нежива материя, ломи установените правила във възрожденския космос. Малаков обсебва всички сфери на семейното житие-битие и деформира мъжете и децата : "Малакофите гледам аз гид-гиде по-широки стават и употреблението им се разпространява и децата сега с малакофи, вечер до възглавницата си го турят и сутрин неизмити още у него се улавят".
Гротескно опасни са и жените, облечени в малаков, те са "маскари", с деформирани пропорции, в които реалното и фантастичното раждат чудовищна огромност: "То са надрундила и станала аршин дълга, два широка", "една фаща място за пет", "Дебела като малак". Външността на носителките на малаков е тенденциозно шокираща, особено, когато става дума за гъркините. У Славейков гъркините винаги са символ на онова, което мърси българското, гъркините обаче, които обличат малаков вече са уродливо-страшни: "сухи, жълти, зелени и костеливи, като костеливи орехи. Гъркиня снажна и кървена рядко ще видиш". Такова е и поколението им, "че и децата им, туй гърчетата, и те таквиз хлопки. Майките същи чирози, а децата като глисти".
Така земното битие на малаков в пространството на Възраждането е обречено битие, всички възможности да бъде обикнат, харесан, приет - предпоставно са унищожени.Истината е, че П. Р. Славеков не е дотам консервативен интерпретатор на модите. Той, който в модерното си обкръжение ще продължава да носи старовремските си дрехи, всъщност както и повечето от съвременниците си, тълкува модерността, обсебила неговото днес, амбивалентно: и като заплаха и като необходимост .
През 60-те и 70-те години на ХIХ век Славейковата периодика, както и цялия възрожденски печат, изобилства от предписания за това какво и кога трябва да се присвои-или-отхвърли от славянската и западноевропейската култури и как да се конституира в българо-балканския живот.Във възрожденската метафорика на феномена западноевропейски псевдомодерн Славейков добавя най-малко два образа:
* модата-маскарад (тази метафорика твори смешното в текстовостта с макросъбитието малаков;
* "подмъкничавото чудовище", "ненаситната Ламя", наричани разкошност.
Разкошността, "безстидна(та) блудница", "вътрешно бясна противо добродетелта и честността"се множи, за да я има винаги и навсякъде: "Работата е, че у майката раскошност има една рожба много по-подлизничева, а и много по-зверовита от нея и тази утровна рожба на ядовитата си майка е - модата, на което много по-прилича да ся дадеше името чума, защото като чума запустява домовете, в които влезе." Разкошността е звярът, от който човекът като че ли вече не може да бъде спасен: "Няма на света звяр толкоз див колкото онзи, който безнаказано измъчва обществото и пояда човечеството. Този звяр ся казва раскошност.
Славейков тревожно констатира, че "боядисване(то) в една боя с Европа", "маймунското подражание на цивилизованите уж народи", "сляпото стремление да ся изравним и ний с чужденците и да станем уж и ний като тях" всъщност е имитация, объркваща умовете, а това има своите опасни последици за съхраняването на самобитното в националната екзистенция: "Колкото отиваме уж напред толкоз повече са отдалечаваме от живота на бащите си и на дедите си и толкоз повече приближаваме към пропадание без да ся усещами (...)" - тревожно говори публицистът Славейков, съзнавайки, че отколешното българско става непотребно, сякаш заровено в една "цивилизация по друга от каквато е таз, която днес ни е напънала".
В тъмната представа на Славейков за окривеното възрожденско българско светоусещане има и светли интонации, осъзнал, че вносът на модерността е неизбежен, непреодолим и неотменим, той допуска компромиси: "Ний не сме до там строги да искаме щото нашите колко-годе цивилизовани жени да навлекат пак конопни ризи и власеници, нито тесните и безръкавни рокли и сокмани и тесните онези забунчета и кожуси. Ний знаем, че то е за тях вече не възможно - и да искаме таквоз нещо от тях е - глупост. Ний даже нямаме на ум да ги погадим за това дето искат да носят хубави и скъпи дрехи." Да харесваш европейските моди всъщност не е престъпление, стига да помним златното правило: "Бъдете умерени в разкошността." "Да бъде някой умерен и да ся носи според приликата си, то е не само лесно и прилично, но и почтено" - ето, такива "во кратце" са посланията на дядо Славейков за модите вчера и днес.
Малакови и мадмоазели. За литературните интерпретации на женската дреха през българското възраждане.
В древността изборът и носенето на дреха са свъзани с климата и практическите функции. Освен това дрехата е натоварена и с други функции.Изборът и е свързан с икономическите възможности, социалния статус, възрастта, пола, вкуса, обичаите. Тя може да бъде знак за религиозна принадлежност, за скръб, за откъс,за преминаване в нов обществен кръг, за придобиване на друг специален статус, да има култово- магическо или естетическо значение.
През вековете дрехите в литературата имат различно присъствие. През Средновековието нейните интерпретации са свързани с религиозната символика. Ренесансът продължава тази символно-алегорична интерпретация на дрехата и облеклото. Литературата на Просвещението придава нови, модерни значения и внушеня.
Интерпретацията на облеклото ( и женското и мъжкото) във възрожденската словесност се явяват преплитането на модерни и немодерни аспекти на социално поведение.Дискусиите около новите роли на жената , за мястото й в домашния и публичния живот явяват по- отчетливо възрожденското не/разбиране за и на модерните изисквания на времето, на представите за ново и старо, свое и чуждо, традиционно и модерно. Възрожденската литература " писана предимно от мъже афишира подчертано внимание и почти ренесансов интерес към жената. К. Станева пише" Българката става обект на внимателно изучаване и на упражнения по цивилизаторско настойничество". Една от формите на това цивилизаторско настойничество се осъществява именно чрез интерпретациите на дрехата. Възрожденската словесност превръща модната дреха в тема и обект на интерпретации. Изявяваща се преди всичко чрез дрехата модата е другото- фалшивото лице на цивилизацията. "Няма на света звят толоз див, колкото онзи, който безнаказано мъчи съществата и пояда человечеството... този звят ся казва разкошност(салтанат) ... Човек опитоми толкоз диви зверове , но разкошността ( на жените) подиви самийт человек. Работата е, че у майката разкошност има една рожба много по- зверовита от нея и тази отровна рожба е модата. В това време много по-присъщо е било на модата да се даде името чума, защото като чума, запустява домовете, в които влезе". Авторът на тази статия с носталгия отчита невъзможността за връщане към славната българска епоха на простото и спретнато обличане.
Развитието и оформянето на градовете в България през Възраждането неизбежно води и до възприемането и налагането на градския стил на живот. Селото , което е носител на традиционното фолклорно- патриархална култура заема подчинено положение. "Когато царигражданките ни представляват толкоз скръбна пъстрота в облеклата хората от областта са принудени,за да кажем тъй да ги подражават во всичко от страх да не би да ги нарекат назадничеви или варвари".Страхът, че може да не бъде припозната като гражданка , синоним на европейка/ гъркиня,на цивилизована, на свой ред води гражданките кум катастрофалното за джобовете на мъжете увлечение по модите.Именно това обичайната гледна точка , през която се интерпретира женската дреха.
В драматургичните произведения "Малакова" на П.Р. Славейков и "Криворазбранта цивилизация" от Д. Войников получаваме отговори на въпросите какви функции се възлагат на женските дрехи? Какви значения се приписват? Какви и кои социални ценности стоят зад тях?
Проблематиката в "Малакова" от П.Р> Славейков е позната от многобройните диалози на твореца усмиващ женкските моди и китенето. Творбата е първи опит за създаване на битова драма . Кум основната тема са вместени и други теми като тези за женитбата и за различието между гражданина и селянина. Интересът се поддържа не чрез действието, а чрез персонажите.Комедията е на ситуации.Комедииното в ситуациите се осъществява именно чрез намиранетона "онуй нещо" от селянина Рашо(завръзка), перипетиите покраи неговото рапознаване и начина му на използване, и накрая идентифицирането му като моден атрибут в женското облекло- "малаков"(развръзка).
Славейков не само открива темата за модата в българската драматургия, но и извежда просто една вещ(модната дреха "малаков") като участник в действието. Връщайки се от града, до един дол Рашо намира "ино нещо таквоз навито на търкало" - "бяло" като "зъймя"или "полюлей ли залюлей ли". Рашовица с удивление "разглежда малакова и са чуди... пипа го, разгъва го, то са разперя, изпуща го то пада и са свива, но в падането си то прави вятър, тя са стряска..." Следват оприличавания на малакова на калйджийски мях, на "каца кога и са изсипяни обръчите" и др. Гражданите Иван и Стоян дошли да прнощуват в селската къща, бързо разпознават малакова който е на мода сред гражданките.с него жените ходят на гости, налозе дори, на църква за да закачат кандилниците.Те дори ходят на църква сякъш не да се молят, а да се показват, а това е неморално.Удивена от градската дреха Рашовица се заиграва с нея докато Стоян не и казва, шегувайки се с нейното суеверие, че на малакова е направена магия. На предложението на Иван да го купи Рашовица решава, че се шегуват с нея и тя набива мъжа си, изгонва гостите и казва: " Оставете жените да ходят по кефа си..." А Иван изрича само: " Жени, жени ! Да ви опустеят модите... една ми беше главата промляла за тоз мерешки малакоф , що си не патих непатих доде й го направя, а сега какво си патих от друга доде й го разправя" Славейков явява битово-практичната страна на проблема за модните дрехи. Автора противопоставя работната селска жена на превзетата гражданка. Рашовица- работна селска жена е представена с не особено привлекателни черти. Тя е простовата, суеверна, вечно мърмореща, груба(бие мъжа си), натяква му, че е "приведен зет". От никъде обаче не става ясно, че е работна. Рашо на свой ред също не може да бъде идентифициран като привлекателен "селски" типаж- той е глупав, слабоумен, "нескопосен мъж" Селото изобщо не е предствено като "идеално" място на " идеални" хора. Ролята на двамата граждани се свейда до това да идентифицират малакова и да опишат за какво и как се използва. Втворбата гражданката отсъства като действащо лице. Тя е преставена задочно,чрез нейното "труфило". Защото не гражданката, а малакова се показва, описва, уподобява, сравняваи накрая оценява и оценностява. Той предизвиква присъдата на селяните и на гражданите. Нравствената присъда не трябва да се търси по линия на противопоставянето градска- селска култура, а в необмисленото пилеене на пари по модни атрибути, неспазване на мярата, суетата, залитането по лукса. Модната дреха е прсдставена като навлизащото ново- чуждо. Малаковът въплащава и присъствието на другото, различното в българския бит. И това друго и различно е модата непознавана от затвореното българско общество. Заради малакова се подпалват жени и черкви в градовете, мъжете изпразват кесиите си, заради малакова Рашо е набит от жена си, заради него гостите са изгонени. Изобщо малаковът има силно пласично присъствие. Чрез словесното описание на модната вещ от героите, Славейков успява да създаде и верни характери на "нашенци" Чрез него драматургът описва и още един проблем - модернизацията в градския живот и изоставането на селото в този процес. Малаковът модната нова ,чужда и различна дреха, представя разминаването между културите на селото и на града.
Темата за модата и модните дрехи в "Криворазбраната цивилизация" е интерпретирана на една по-широка основа. Проблемът за модата е нравствен, морален, свързан с националното идентифициране, с ценностните нагласи и ориентация. Модата е идентифицирана с модната дреха. Войников избира женската дреха и въобще да представи жената като жертвана мнимата цивилизация. Образът на жената-жертва, похитена и после спасена , е акктивно тиражиран във възрожденската литература. Освен това похитената женска чест рефлектира не само върху непосредствената жертва, но и върху целия род. Красотата на жената изисква повече съчувствие и съпричастие.
Анка е обсебена от модните журнали идващи от Париж, но детайлите от облеклото липсват. Войников се опитва не толкова да дискредитира модната дреха и модата , колкото да внуши, че сама по себе си модата и модната дреха е нещо външно и различно спрямо цивилизацията. Дрехите на Анка са скрити в журнала или облечени върху нея, докато се оглежда в огледалото. Дори в мъжките дрехи в текста откриваме повече детайли от колкото в дрехите на Анка. Димитраки е в широки панталони по френката мода. В словесното си описание модните дрехи на Анка са лишени от познавателна функция. Войников налага на възприятието именно дрехата от модния журнал. В поведението н Анка можем да открием 2 противоположни, но характерни за модата прояви: 1. Анка се стреми да подчертае своето различие спрямо традиционните, обичайните български образци и 2. тя иска да подчертае своето съответствие спрямо европейската мода, да се идентифицира като цивилизована. В първия случай изпъква линията на различието, а във втория- на съответствието. Увлечението по модните журнали повлича следването и на модните образци на поведение, на различни и други норми спрямо обичайните- несъобразяване с бащината воля;свободен избор в любовта и др. Така темата за дрехите предизвиква сблъсъка между различни идентификационни образци на различни ценности. Модната дреха е знак за определен тип мода, но дрехата, която Анка навлича, сама по себе си именно в качеството си на знак не може да бъде носител на нови, модерни, цивилизационни значения. Дрехата показва, но не прави човека. На многото и различни модни рокли анка сама противопоставя голотата на соята глупост: "Ах мане... де си сега да видиш голотата на нашата глупост"
Войников сблъсква две различни ценностни системи, които са маркирани, защото са изведени не значенията, а знаците, с които те се афишират като ценности. Модната дреха за Анка е равна на "цивилизация",на новост, модерност. За Хаджи Коста доброто се свежда до следването на обичая. На пръв поглед разминаване не съществува доколкото модата и обичая са равнопоставени и взаимозаменими. Хаджи Коста и неговия морал е маскиран като традиционен, но неговото поведение не покрива представата за традиционното българско битие и ценности. Х.Коста е търговец, занимава се с алъш- вериш, продава модни сукна, за него науката трябва да носи пари и т.н. Така на модата не е противопоставен традиционния български морал, защото този морал вече е анахронизъм. Войников назовава творбата смешна позорищна игра, защото целта му е да представи образи от смешни и слаби характери. Единственият обараз, с който Войников предтавя уважението си към българското е този на Марийка. И единствено тя се противопоставя, макар и плахо на мнимито цивилизоване чрез модни журнали- истинното образование, нуждата от положително учение, наука, просвещение.
Съвременната социология и социална психология разглежда модата като една от формите, един от механизмите на социална регулация и саморегулация на човешкото поведение: индивидуално, групово, масово. Модата се свързва с началото на модерните времена, с разпадането на съсловната и териториалната затвореност, с нарастването на мобилността на хората, с процесите на социална диференциация, с глобализирането на света, т.е с началото на новата епоха. Измененията в средновековната и античната епоха обозначавани като мода, не винаги се базират на такива важни и първични ценности на модата, като съвременност и универсалност. Въобще за мода в античността може да се говори като за метафора, като за зародиш и първообраз на бъдещото развитие на социалното явление.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Жената през Възраждането 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.