Изследване на темите за живота, смъртта и честта в три повести на Исмаил Кадаре


Категория на документа: Литература




СУ,, Свети Климент Охридски"

Факултет славянски филологии

Курсова работа
по
Албанска литература

на тема:

Живот, смърт и чест

С думата "отсъствие" се означава положението на неналичие на някого или нещо. По много начини отсъствието, липсата могат да бъдат по-значещи от присъствието. Затова и голям брой писатели ги използват активно в произведенията си.

Според Жак Дерида и неговата деконструкция смисълът на "присъствието", конструиран от полето на знанието, разчита изключително на системите на опозициите. Дерида твърди, че цялото мислене е изградено от условни актове на разделение. Така традиционно ние мислим в опозиции. Единият елемент от опозицията винаги се счита за по-низш, вторичен, а другият e привилегирован като чисто, първично присъствие. Винаги има борба между двата елемента и това става почва за спор, интерпретация и доказателство. Много голяма част от бинарните опозиции като Добро- Зло, Живот- Смърт, Чест- Безчестие нямат самостоятелно съдържание. Имат само диференциация. И ако едната страна на опозицията няма съдържание, то и другата не може да бъде определена.

Исмаил Кадаре е роден през 1936 г. в Гирокастра. Творческия си път започва като поет. Дебютира със стихосбирката "Младежки вдъхновения" (1954), след което до 1976 г. издава отделни стихосбирки и сборници стихове и поеми: "Мечтания"; "Моят век"; "Автобиографията на народа в стихове"; "Време"; "Лирика " и др. В прозата навлиза със сборник разкази, а през 1963 г. публикува и първия си роман "Генералът на мъртвата армия", изграден върху едноименния разказ. По-късно издава романите "Сватба"; "Хроника на камък"; "Крепостта"; "Зимата на голямото уединение" (1973); "Ноември в една столица"; монументалния роман "Концерт в края на зимата" (1988) и др. Наред с романите през периода 1980-2000 г. Кадаре пише и много сборници с разкази и новели, сред които се открояват: "Мостът с трите свода"; "Кой доведе Дорунтина"; "Посърналият април"; "Нишата на позора"; сборника "Хладнокръвие" и др. , както и есеистични книги.
Исмаил Кадаре е удостояван три пъти с Републиканската награда за литература в родината си, а през 1996 г. по повод 60-годишния му юбилей - и с най-високото албанско отличие ордена "Честта на нацията". Кадаре е носител и на редица други международни литературни награди и отличия. През 1991 г. за романа "Палатата на сънищата" получава наградата на Асоциацията "За нови човешки права" във Франция.

Няма произведение на Кадаре, в което да не присъства пряко или косвено Албания, така че в повествуванието му не липсва национален колорит. В редица от своите новели Кадаре използва митове, легенди и балади, които са познати и разпространени на Балканите. Друга негова черта е, че в основата на всяка творба отправя послания с общочовешки стойности. Наред с представянето на албанските обичаи и обясняването на бесата, Кадаре коментира и чисто философски въпроси като смисъла на живота и смъртта.

"Кой доведе Дорунтина", "Посърналият април" и "Служителят от Палатата на сънищата" са новели от сборника "Хладнокръвие" (1980).

В новелата "Служителят от Палатата на сънищата" е поставен проблемът за отсъствието на смисъл в живота без признанието и уважението на хората. В "Посърналият април" се извежда като теза липсата на пълноценен живот без постоянното осъзнаване на неотменимостта на смъртта. В "Кой доведе Дорунтина", напротив, дори смъртта е отменима, там е представено отсъствието на физически пречки пред изпълнението на дадената беса.

В "Служителят от Палатата на сънищата" Исмаил Кадаре отвежда читателя в една странна институция, съществуваща от незапомнени времена в Османската империя. Палатата на сънищата е един намек за бюрокрацията във всяка една държава - ненужна, но и неизбежна. Табир Сарай е мястото, където сънищата на жителите на Османската империя са събирани, подреждани и тълкувани, за да се открият пророческите, които могат да предотвратят опасностите, дебнещи империята. Палатата на сънищата е собственият сън на Исмаил Кадаре, един кошмар за тоталитаризъм, където работата е живот, а правителството контролира дори и подсъзнанието. В това отношение "Служителят от Палатата на сънищата" се доближава до антиутопии като "1984" на Оруел, "451 градуса по Фаренхайт" на Бредбъри. Както Министерството на истината на Оруел, Табир Сарай е силна институция за контрол на масовото подсъзнание на жителите на Империята. Обаче, новелата на Кадаре не е само политическа сатира насочена към източноевропейските комунистки режими. Освен нея в историята е вплетена и втора нишка за етническата идентичност във време на сътресения за народите в Империята. Има и известни сходства с Кафка, особено в началото, когато главният герой Ебу Керими се лута по безкрайните пусти коридори без никакви знаци, тотално дезориентиран, докато някой не го насочи в правилната посока. В Палатата на сънищата човекът е самотен и изолиран от другите, превърнат в един добре работещ механизъм, постоянно наблюдаван и винаги контролиран.

Връзката на Табир Сарай с Албания е главният герой Ебу Керими и неговият род Кюприлиите. Знатният албански род, живеещ в столицата на империята е дал множество везири и бюрократи, изпитал е както приятелството, така и отмъщението на владетеля. Фамилното име, Кюприлии, е превод на славянски от албанската дума urë - мост. Това име препраща към друго произведение на Кадаре "Мостът с трите свода".

Главният символ на силата и същността на Кюприлиите е епосът, в който славните дела на рода са съхранени още от времето на османското нападение на Балканите. Гуслари от Босна се канят всяка година в дома им, за да рецитират части от този епос. Тези празненства са повод за напрежение между семейството и султана. Казва се, че султанът завижда за оценката на народа, когато за него пишат само дворцовите поети. Неразбирателството между Кюприлиите и султана относно епоса е въпрос на политика. Не самата поезия е от значение, тя е израз на отношенията между народите на Балканите. На вечерята в дома на Ебу Керими се повдига въпросът за ролята на епоса в самоопределянето на рода. Защото присъствието на признание прави един човек значим, не титлите, с които самият той може да се отрупа. Делата разделят обикновените хора от героите. Те могат да обезсмъртят дори цял род, да го запазят в песните и легендите на народа. Без подвизите, без признанието животът е безсмислен, той е пропилян. Епосът е направил Кюприлиите безсмъртни, дал им е идентичност.

Интересно е, че епосът е босненски, а не албански. Курт разказва за кръвожадността на епоса на албанците, в който не могат да намерят място политическите успехи. Отношението на албанците към Кюприлиите е провокирано от факта, че родът е загърбил етническата си принадлежност заради имперската политика

Новелата "Посърналият април" се спира на албанското кръвно отмъщение. Тя представя суровия живот в Албанските Алпи, подчинен на канона. Канонът регулира всички отношения на планинеца, раждането му, дори смъртта му. Въпреки че действието на книгата се развива в края на 30-те години на двадесети век, историята ни пренася по-скоро в Тъмните векове.

Исмаил Кадаре е вплел в историята много от задълженията и правата на планинеца, определени от канона. Представя се гледната точка на чужденците - писателя Бесиан Ворпси и съпругата му Диана. Те, привлечени от екзотиката и трагичната привлекателност на тези земи, решават да прекарат медения си месец в областта Рафш и да се запознаят с обичаите и канона. Според него гостът в дома на планинеца е полубожество и заради неговата неприкосновеност стопанинът би дал и живота си. Заради накърнената чест хладнокръвно са се избивали поколение след поколение и са се унищожавали цели родове. Случайно семейство Ворпси среща Гьорг по време на пътуването си. Той има силен, почти еротичен ефект върху Диана, превръща се за нея в символ на жестоката реалност, на живота в планините на Рафш.

Героят Гьорг Бериша е призван да отмъсти за смъртта на брат си и да заеме мястото си в дългата редица убийци и жертви. Окървавената риза на брат му е неговият мълчалив съдник. В неговият свят хората са принудени да убиват без да мразят, следвайки правилата на кръвната вражда, започнала преди векове, вражда, чието начало отдавна е минало отвъд спомените и се е превърнало в легенда.

Гьорг не желае да стане убиец, но не може да се противопостави на обществото, в което живее. Трябва да изпълни повелята на кръвното отмъщение. Той размишлява за канона трезво, без особен ентусиазъм, открива слабите му страни, но не може да се измъкне от примката му. Мислите му го водят към семействата, живеещи извън кръвното отмъщение: "Дори му се струваше, че отдръпнали се настрани от тази угроза, те, кажи-речи, не познаваха истинската цена на живота и живееха много по-зле." Само смъртта може да направи живота реален, ако беше безкраен, нямаше да е ценен, щеше да е просто едно безцелно съществуване. В този смисъл, стремежът към безсмъртие на хората е колкото обясним, толкова и безсмислен. Животът на планинците не е като този на семейство Ворпси, не е спокоен и изпълнен със удобства, но точно трагичността му го прави по-красив. Така читателят е едновременно отблъснат от студения механизъм на канона, но и привлечен от населението на Рафш, избрало да му се подчинява.

Представена е и гледната точнка на "кръвния надзорник" Марк Укачиера. Той вижда канона като бизнес, за него целия Рафш и жителите му наподобяват реколта, която трябва да бъде събрана. Не влага чувства в работата си, единственото му притеснение е кога ще дойде безкръвният ден.

Интересно е, че нищо не се случва след убийството, животът не се променя изобщо. Гьорг чака търпеливо да изтече времето му и също да бъде убит. Канонът съществува от векове и за него съдбите, терзанията на обикновените хора са без значение. Дори начините за избягване на кръвното отмъщение са отхвърляни от родовете, защото водят до безчестие. В канона се казва: "Два пръста чест насред челото ни е дал всемогъщият бог, ако искаш, изтрий позора от лицето си, ако искаш още повече го очерни. Твоя воля е да запазиш мъжеството си, твоя воля е да го опетниш."

"Кой доведе Дорунтина" е базирана на средновековната балада, срещана във фолклора на почти всички балкански народи, за мъртвия брат, който се вдига от гроба, за да доведе единствената си сестра, задомена надалеч, при майка си и така да изпълни дадената клетва. Това се случва в семейството на Вранаите, където Дорунтина се връща в родния си дом, твърдейки, че брат и Костандин я е довел. Областният капитан Стреси е натоварен да разследва този странен случай. Той работи под надзора на Църквата, защото ако този случай е истина това ще подкопае самите основи на християнската вяра.

В това отношение случката не е толкова важна сама по себе си, това, което има значение е отзвукът й в умовете на хората.Честта е висша добродетел за арбърийците. Така бесата от лична клетва прераства в морално-етична категория. Констандин и съмишлениците му искат да създадат един нов свят, в който няма да има нужда от държавни институции, а ще се управлява от институциите на честта. Бесата е базирана на силен и идеализиран социален кодекс.Навсякъде по света честта изисква уважавани свидетели от общността, които да са отсъждат и да бдят за спазването на кодекса. В този смисъл е и основната идея на повестта "Кой доведе Дорунтина": "Значи човек сам ще бъде свой съдник, но не скрито, а пред очите на всички".




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Изследване на темите за живота, смъртта и честта в три повести на Исмаил Кадаре 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.