Изконното в националния живот и трайното в българския характер и душевност според разказите на Елин Пелин


Категория на документа: Литература


Изконното в националния живот и трайното в българския характер и душевност според разказите на Елин Пелин

Елин Пелин принадлежи към най-ярките и най-талантливите представители на критическия реализъм в България. Наричат го „сладкодумец”, „жизнелюбец”, „певец” на българското село и българската земя - още приживе той е признат за класик в българската литература, за втория голям връх на художествената проза след „Патриарха” Иван Вазов. За повече от половин век писателска дейност, в превратни и неспокойни години. Елин Пелин написва няколко тома разкази, повести, хуморески и хумористични стихотворения, детски поеми и детски романи, така различни по тон и жанр, че публиката, смаяна от едни, снизходително отделя други в онази част от съзнанието, където битуват дреболиите и анекдотите. Докато всеки голям писател в българската традиция се стреми да бъде монолитен, да изглежда внушителен, да засяга големи идеи и да рисува широки платна. Елин Пелин реди повести до хуморески, най-сериозни социални разкази до съвсем лирични импресии и никога на прекрачва прага на епичните жанрове. И докато всеки автор във всеки жанр. в цялата история на българската литература и в най-обективния разказ държи да акцентува непременно на своята авторска идея. Елин Пелин най-старателно я маскира между идеята на героите, „крие” я, сякаш, за да се шегува с простодушния читател и дори с дълбокоумния критик. Академик, всеобщо уважаван, преведен на повече от двадесет и пет световни езика, той говори пред колеги и управници на шопския си диалект, без това да изглежда оригиналнемене или пък комедия. В живота си той не изглежда активен общественик, нито активен борец за една идея - неговото поведение непрекъснато се изплъзва от твърдата рамка, от обредното жертване за една кауза. Въпреки това, той е любимецът на най-големите български писатели от тридесетте и четиридесетте години. Знаменателно е. че непрекъснато изплъзващ се от рамките и клишетата в житейското си поведение, той е същият и в своето литературно дело. Литературното творчество на Елин Пелин в целостта му е най-фината и ненадейна клопка за праволинейното мислене.
Той започва писателството си съвсем безславно, още като осемнадесетгодишен младеж с разкази в духа на Иван Вазов и Тодор Влайков и около три години ги печата из разни второразредни списания. След това, току-що набрал литературна „инерция”, изведнъж изчезва от писателските погледи за три години.
Когато се появява отново в началото на века. това е вече един съвършено друг автор - уникален, безподобен. За кратко време издава книга и двадесет и осемгодишен, без ментори и литературни наставници, се оказва неочаквано най-четеният български белетрист в още неподредената българска литература. Критиката го приема и не приема, а той продължава да пише във весело безредие разкази и повести, пародии и хуморески, анекдотични сценки и заядливи бележки. Елин Пелин идва в литературата с уроците на българския фолклор, а не с чужди подражания и стилове. И той внася в нея истинско дихание на село и жътварска прах. на юлска жега и обедна мараня. От всичко това излиза неговият селянин, различен от онова, което се е знаело в литературата за българския селянин дотогава. Облян в сълзите на Влайков и в гневното състрадание на Страшимиров, Елин-Пелиновият Андрешко лукаво се подсмихва на своето нещастие. Той не изглежда толкова нещастен, колкото готов да се бори с непреодолимото нещастие, както и съвсем не е толкова наивен и прост, колкото сам иска да се представи. Пред него няма място нито за състрадателно вайкане, нито за поучителни авторски проповеди.
Разкриването и опознаването на този герой в литературно, народоведско и етнографско отношение е все още задача на българските изследователи на Елин-Пелиновото творчество. С този нов герой Елин Пелин започва нова ера в българския разказ, обновява го, изгражда го в нови измерения, превръща го в пръв за времето си жанр в националната литература. Неговият разказ не може да се чете както Базовият или Йовковият по-късно - с пълно доверие във всяка авторска стъпка. Елин Пелин изкушава читателя, той го повежда в една посока, за да го заведе в друга, сочи му една истина, за да го убеди във втора. И всичко това с една неповторима естественост. подмамваща простота и привидна наивност. Той е писател на делника: и в най-празничната атмосфера и обстановка той намира делничната грижа, делничните подбуди и надежди. Във всекидневието Елин Пелин открива толкова поводи за смях. колкото никой друг писател в българската литература. В строгите, в пропитите с непосредствен лиризъм негови разкази, та до „безобидните” му шопски хуморески се крият огромни комични залежи, толкова многопосочни, толкова многосмислени и богати на нюанси, че са практически неизчерпаеми. Той е първият български писател, при когото хуморът се издига до равноправие със сериозното художествено светоотношение.
Със смеха си Елин Пелин принизява псевдовъзвишеното, със смеха си смъква непрекъснато маските на дребни хитреци и едри мошеници, със смеха си той съди и прощава. Неговият смях рядко е сатирично отрицание, но той винаги е смъкване на една маска, зад която невидимо стоят глупостта и позьорството или простотията и жестокостта. Елин Пелин познава българския селянин така, както никога, никой писател не го е познавал. Но дори в дистадцията на времето той си остава хладен към славата и величието, така както е бил и в живота си. Той непрекъснато поставя пред читателите и критиката нови въпроси, непрекъснато изглежда и стар. и нов. непрекъснато казва в невинен тон горчиви истини и с измамна простота - дълбоки мъдрости. И ако наистина Елин Пелин е велик в нещо, то това сигурно е в неговата неуниформеност, в неуловимата му шопска природа, в това ядро от съзидание и разрушение, което неговото литературно дело представлява. Всичко това го прави най-непретенциозният и открит български писател, една от най-големите загадки на българската литература.
Разказите на Елин Пелин представляват художествен опит за проникване в психологията и душевността на българския селянин, в системата му от философски, нравствени и етични възгледи, в представите му за света и за предначертанията на човешката съдба. Художественият свят на писателя е строго регламентиран, той притежава свои неизменни, утвърдени граници и характеристики - това е светът на българското село. пресъздаден в неговата затвореност, в особения му социално-икономически и духовен-морален облик. Във вековния живот на нацията съдбата и участта на селянина винаги са се определяли от вечния диалог със земята, от непрекъснатата борба с природните стихии и неблагоприятните условия на труд, с икономическата зависимост от държавата и несправедливо отреждания социален статус.
В личното си поведение и в интимния си живот той винаги е бил подвластен на утвърдените колективни норми на общоприетия морал и те са предопределяли и движели неговата съдба. Духовните му пориви, съкровените му копнежи, представите му за лична чест и достойнство, човешкото му самочувствие и самосъзнание винаги са се реализирали, съобразно критериите и оценките на околните. Философията му за живота, възгледите за собствената му съдба естествено са се формирали като резултат от натрупания и изстрадан исторически опит, от мъдрите наблюдения върху повтарящото се и неизменното в социалната му и историческа участ.
Към тези трайни и неизменни черти, както в съдбата, така и в психологията и характера на българския селянин, насочва вниманието си Елин Пелин. В изображението на българското село авторът е чужд на каквато и да е идеализация.
Художественият му свят е светът на суровата и груба, но пределно правдива социално-битова реалност. Това е светът на бедността и мизерията, на сиромашията и недоимъка, светът - адекватно отражение на социалната орис на селянина. Без да се стреми към обществено-исторически анализ, разкривайки тъжната и нерадостна картина на селското живеене, Елин Пелин насочва вниманието си към първопричините за тази житейска реалност. Полето, нивите, угарите, стърнищата са трайните топосни белези на Елин-Пелиновия художествен свят. Сред тях преминава трудовото ежедневие на хората; в тях зрее горчивата истина за вечната борба на селяка с природните сили, със собствената орисия, с враждебността на света като цяла Осезаемостта на пейзажите, повтарящата се употреба на сродни в смислово-емоционалното си въздействие оценъчни определения и изразителни глаголи предизвикват неизменната представа за жертвеност и мъчителност, за крайна напрегнатост и изтощителност на човешкия труд. Стремежът на отрудената селяшка душа да устои на мъчително безизходното, да надмогне обективно предопределеното, да се пребори със суровата и безпощадна стихия на времето, да защити човешкото си право на съществуване граничи с акт на жертвена себеотрицателност. В историческото битие на селянина трудът винаги е бил определяща и неизменна екзистенциална характеристика. В зависимост от неговите условия и от крайните му резултати, от смисъла и предназначението му, той се възприема разноаспектно - и като борба за жизнено оцеляване, и като дълг към себе си, другите и земята, и като естествена жизнена потребност, и като извор на духовна радост, и като право, и като задължение. Вечният и неразривен контакт със земята и природата, ролята им на естествена жизнена среда отдавна са превърнали труда в устойчива форма на живот, в установена битийна потребност, в участ и съдба. Но когато трудът се превръща не в начин за постигане на духовните пориви и стремежи, не във форма за разгръщане на свободното и творческото човешко начало, а в мъчителна борба за правото на съществуване, в принудителна съпротива срещу мизерията и бедността, тогава и самата идейно- емоционална основа на изображението променя своята същност.

Така обективната житейска принуда, отстояването на правото да се живее в една враждебна действителност превръщат дълга към земята и близките от чувство на радост и удовлетворение в усещане за мъчителна жертва и болезнена борба! Бедността, мизерията, зависимостта от оскъдицата, недоимъкът превръщат не само труда, но и изобщо живота на селянина във вечно тревожно очакване. Като тъжен, но пределно правдив и исторически оправдан извод се налага констатацията за неизменното присъствие на страданието и безизходността в самопожертвувателната трудова участ на българския селянин.
Съзнанието, че именно тези са вечните и неизменни белези на селската съдба, ражда и вътрешното убеждение за фаталната предопределеност на земния живот. Стоицизма, жизнената си устойчивост, волевите си сили героите категорично доказват в ежедневната си борба и със земята, и с природата. Но съзнанието, че някаква висша сила, че някаква фатална предначертаност тегне над страдалческите им съдби, не може да бъде преодоляно, то произтича от вечното и закономерно повтарящото се в ежедневието им, от обективно потвърждаващото се в живота им. Загубата на надеждата, отчуждението от живота и от неговия духовен смисъл, обезверяването в стойността на извършваното, вътрешната покруса и отчаянието, неудовлетвореността и безизходицата естествено довеждат човека до мълчаливата форма на психологически компромис, на бягство от проблемите, до откъсване от суровата и груба реалност. Въпреки това жизнената устойчивост и виталната воля са трайни и неизменни, откьрмени от времето и историята черти от националния характер. Те са големите, контекстуални идеи на повествователните миниатюри.
Съпротивата срещу враждебността на времето и природата, жилавата устойчивост на българина Елин Пелин извежда до обобщаващи, непреходни черти в националния душевност. Самата житейска философия на селянина се гради именно върху тях. Писателят улавя и почти сентенциозно изразява трезвия реализъм, усета за обективните закони на света и на човешкото битие на българина. В него той побира и неговата мъдрост, и битийния му опит, и несломимата му жизненост. Виталната си философия българският селянин доказва и пресътворява в реалността не само чрез способността си упорито и неуморно да се бори със земята, с природата, с болестите, със смъртта, с отчаянието и мъката, но и с непрекъснатото проявявания си порив към радост и веселие, към пълноценно изживяване на щастливия миг.
Песента и танците са външните, формални човешки прояви, които доказват истинската, скритата, жизнелюбива духовна природа на българина. В неподправеното веселие и радостното оживление отруденото селско сърце търси духовното си право на щастие, заявява вътрешните си човешки права, разгръща естествената си, свободна и волна природа. Именно в тези спонтанни актове тържествува онази първична неподвластност и виталност. която помага на селянина да устои на несгодите, да се пребори с времето, да надмогне страданието, да осмисли духовното си съществуване. Спонтанният порив към психическо освобождение, към разкрепостяване на първичната жизнена стихия и енергия, към пълноценна изява на радостта е естествено следствие от вечните зависимост и обремененост, от смазването на човешката душевност, от вътрешната потиснатост.
От тях се обуславя и стаяваният, но буден и жив усет към красивото, стремежът към хармоничното и приказното. Търсенето на духовно-психологически и нравствени опори е нерадостния живот като условие за продължаване и осмисляне на човешкото съществуване е трайна черта в характера на българина. Нейните проявления Елин Пелин търси във вечните стремежи на човека към пълноценна и щастлива любов. Любовта като вечна и най-светла опора в живота, като неподвластно състояние на човешката душа авторът пресъздава отново в неговите обективни правдиви усетни форми. Успоредно с разкриването на ограничаващите и потискащи условности в общественоутвърдените норми, на социалните бариери, които се поставят пред обичта, Елин Пелин пресъздава и стихийната й волност, пълнокръвието и неподправеността й, първичната й и дори примтивна сила. В нея се оглеждат съхранените и опазени пориви за щастлив и пълноценен живот, за духовна самоизява и реализация, за разгръщане и доказване на индивидуалната човешка природа, оглеждат се и дързостта на човешкия дух, и непреклонното следване на мечтата, и смелостта, и гордото самосъзнание. Стремежът за проникване в непознаваемото, далечното, недостижимото. за покоряване на непокоримото, за докосване до идеала винаги е бил най-пълноценният знак за гордия, смел и дързък дух на българина. Елин Пелин обаче, не се ограничава само с пресъздаването на жизненото, устойчивото и ненадломимото начало единствено в сферата на духовно- психологическите изживявания. Авторът търси неговите прояви и в същността на делничния бит.
Светът, който обитават неговите герои, е свят на остро и поляризирано социално разделение. То се проявява както в противопоставянето между селото и града, така и в конфликтите на самото село.
Произволът, безнаказаното насилие, беззаконието и грабителството не са необичайно явление. Унижението на бедняка, обезправяването и заробването му, потискането и обезличаването му са свързани с поведението на всички, заели по-високо равнище в социалната йерархия.
Загубената вяра на българския селянин в социалната значимост на моралните ценности, съкрушената му надежда, че в така устроения свят може да се възроди земната справедливост, закономерно убиват обществения му оптимизъм и свързват представата за възмездие или с упованието в Бога, или с активизирането на собствената воля. Това ражда личния стихиен, по-скоро спонтанноемоционален, отколкото рационален бунт. Но каквато и да е неговата природа, той убедително доказва присъствието на съпротивителното, на активното, на борещото се в името на своите права и съществуване човешко начало. Пресъздавайки правдиво и реалистично обективните и неизменно повтарящи се в историческия живот на селянина характеристики и закономерности, внушавайки представата за социалната предопределеност на съдбата му, Елин Пелин достига и до верните констатации за трайното и непреходното в неговия прихологически и духовен свят.
В творчеството си Елин Пелин създава една различна представа за селянина - той е трудолюбив, но и ленив, простодушен, но и лукав хитрец, съобразяващ се с традицията, но и човек, който яростно се съпротивлява срещу установеното, трезв реалист, но и мечтател, и способен на силни страсти. В центъра на прозата му стои „малкият човек”, човекът от социалното дъно, който цял живот трябва да устоява срещу опитите на живота да го смаже и обезличи. Реалистичните изображения в разказите му са доказателство за измеренията на човешката нищета и мизерия, на бедността. Художественият свят на твореца е свят на сурова, "огрознена" социално-битова действителност. В основата на някои Елин-Пелинови творби е залегнала темата за участта на селянина, за бедния му живот, за безконечното му страдание, причинявано от природните стихии, религиозните заблуди и държавните чиновници. В тях човекът се разглежда като играчка в ръцете на съдбата. Неволите и разочарованията му нямат край.
Според Елин Пелин селянинът е най-беззащитното същество, защото е изцяло зависим от капризите на природата, на чорбаджията или държавния служител. В навечерието на XX век в българското село се извършват важни промени, които остро засягат малфчотния селяк. В художествения свят на писателя налагащите се нови отношения водят до силни социални противоречия. Авторовото Съчувствие почти винаги е придружено от нагледни, разтърсващи картини на човешката мизерия.
Израз на мъчителната безизходица и страдание на българския селянин е разказът „Напаст-божия”. Той е пропит със силно емоционално-екзисгенииално напрежение, кореспондиращо с т.нар. „гранична ситуация”, като изживяване на дълбоко душевно сътресение. Картината на опустошената от слънчевия пек земя, нарисувана с удивително майсторство, се разстила пред очите на читателя с цялата си страшна грозота. Ярката образност е постигната посредством предаване на цветовете, формите, движението в природата. Чрез предметно-нагледните подробности непосредствено се внушава усещането за адска горещина. Целият пейзаж е вътрешно споен от мрачното чувство, с което е пропит: „Нажежената природа доби печален и убийствен вид.... Чернило някакво повея от горите и душност замени хладината им.... Сушата като невидима дяволска типа пъдеше с огнените си криле всяко облаче от кръгозора и ставаше от ден на ден по-страшна и по-убийствена.” Сушата е предадена като тежка социална трагедия. Тя унищожава нивите, от които селянинът чака коравия си залък, осъжда на гладна смърт работния добитък. Елин Пелин майсторски използва пейзажа, за да подчертае страданието на селяните. Многократното повторение на думата „мълчаливо” за полето и природата прераства в символ на всеобща скръб.
Осезаемостта на пейзажите, повтарящата се употреба на сродни в смислово-емоционалното си въздействие оценъчни определения и изразителни глаголи предизвикват неизменната представа за жергвеност и изтощителност на човешкия труд.
Художественото внушение придобива измеренията на мащабност и всеобхватност - „мълчаливо се мяркаха”, „мълчаливо се навеждаха”, „мълчаливо, като че събираха трупове на бойното поле”, „полето мълчеше като пусто”. Максимално сгъстената и наситена от съдържателна и емоционално-психологическа гледна точка картина отразява вечната трагично-гибелна участ на отрудената селяшка душа.
Стремежът и да устои на мъчително безизходното, да надмогне обективно предопределеното, да се пребори със суровата и безпощадна стихия на времето, да защити човешкото си право на съществуване граничи с акта на жертвената себеотрицателност, умело внушен чрез налагането на представата за смърт, за кръстове, за погиване. Страданието на селския труженик е предизвикано от несигурността на съществуването, изразяваща се в безнадеждност, летаргия, примирение, ограничена възможност за активност. Като изход от ситуацията се опит ват различни човешки реакции - молитва, водосвет, пазене на заразения излак, ритуален обред, лития. проклятие. В центъра на повествованието е борбата на човека със случая, безсилието на индивида и на общността, абсолютната безпомощност пред обстоятелствата, пред липсата на изход от капана на ситуацията. На евентуалната човешка греховност се отговаря с наказание, на смирената молба - с безответност, на активното действие - с пореден удар. Не помагат и типичните за българския национален характер черги - практически усет, действено волево отношение към жизнените проблеми, стоицизъм, жизнетворчсска поривност. В края на разказа селяните добиват единствено познание за мащабите на своята безпомощност:
Бог не е милостив - не молете му се! Нека като жабите ... да прокълнем и да умрем. В творбата подтекстово е внушена идеята за апокалипсис, в който природата също умира, безсилна пред обстоятелствата. И не човешката греховност е причината за страшната трагедия, а истинската причина е в абсолютната зависимост на човека от неподвластни на волята му сили, пред които той е безпомощен.
Изобразявайки селския бит, Елин Пелин показва как природните бедствия придобиват характер на социални трагедии. Калта, кишата, сушата са образи метафори в творчеството му които са свързани с болката, със страданието, с чувството на безизходица у българския селянин. Образът на калта обаче, винаги е натоварен с допълнителен смислов и емоционален заряд - символ е на социална обреченост. съдържа внушения за духовна или физическа смърт, разруха или ocтpa конфликтност. Особено силно е присъствието на този образ символ в разказа „Андрешко”. В него усещането за социална безпомощност и безизходица е внушено и чрез оораза на пътя. който „се губеше в тая кал и не водеше никъде, освен пак в нея”. Със своята кръговост пътят, който не водеше никъде, акцентира върху безперспективността на ситуацията, той всъщност е символ на безпътицата.
Хуманният жест на Андрешко, човешкият му отклик на чуждата болка, са само временно, моментно решение на проблема. Общото пътуване свързва Андрешко и съдия-изпълнителя. Но пътят не го обединява, между тях диалог не се получава - комуникацията помежду им се свежда до грубите, озлобени, заядливи реплики от страна на държавния служител и бързите иронични отговори на младия каруцар. Така диалогът между двамата се превръща в словесен двубой, на който репликите на Андрешко придават гъвкавост и игривост. Тук се налага противопоставянето град-село - градът, като ново социално пространство, е отчужден, далечен и враждебен към селянина.
Поради тази причина „господина с вълчи кожух” изпитва дълбоко вкоренено чувство на презрение и омраза към хората от социалното съно. Обръщенията му към Андрешко не са като към човешко същество - „говедо”, „канибал”, „вол”, „дръвник”, „животно”, „селяндур”, „шоп”.
Докато думата „човек” е ключова в размислите на Андрешко – „Трябва да му се помогне на човека, трябва да му се помогне ...”, естествените човешки връзки са много по-силни от тези, които създават социалната принадлежност и институцията. Човещината на Андрешко стои много по-високо от неплатения данък. Все пак пътят, който слу чайно ги среща, дава възможност и на двамата да изявят човешката си същност. Той провокира интензивното вътрешно движение в Андрешко, свръхнапрегнатото му състояние, което ражда състраданието и категоричното безалтернативно решение: „Трябва да му се помогне - не може инак!”. И съвсем логично пътуването на съдията завършва в блатото - мястото е етически обвързано с грубото му и безцеремонно поведение на овластен администратор. Пейзажът в „Андрешко” често загатва, отчасти съдържа - като изобразителен детайл или психологическо наблюдение, внушенията, които разказът предизвиква чрез действието. Когато у Андрешко се заражда нелекото решение да остави съдия-изпълнителя в блатото, целият пейзаж е „замислен” - и враната, и тъжното зимно време, и студеното небе, по което „тежко и бавно лазеха и се разпокъсваха дебели, дрипави, влажни и мрачни зимни облаци”. А когато се избистря неговотгрешение, настъпва промяна и в пейзажа - „синият купол на студеното и помръзнало небе се изясняваше, разширяваше и възвишаваше”. Стоицизма си. жизнената си устойчивост, волевата си сила, своята жилавост героите на Елин Пелин доказват в ежедневната си битка със земята, с природата, с институциите и властта, със себеподобните си.
Но ежедневният отпор срещу житейското бреме, непрекъснатата необходимост да се воюва, за да се оцелее, понякога огрубява психиката им, довежда ги до оскотяване. В описанието, което авторът прави на своя герой от разказа „Нане Стоичковата върба липсва човешкото - той е „спокоен като добиче”, „равнодушен като камък”, груб, жесток, безчувствен. А щъркелите, чието гнездо унищожава, са носители на човешкото - те се трудят неуморно, грижат се за потомството си. радват се на живота и любовта. Недостоен за човека е двубоят между освирепелия селянин и върбата - той убива живота „с дива наслада”, умъртвява единствения източник на красота и духовност, на празничност в своя грозен и бездуховен свят.
Трудът на нивата е свещен за българския селянин. Любовта към земята е в кръвта му. Без нея са немислими моралните добродетели, най-същностните черти в националния характер. В разказите на Елин Пелин трудът не е извор на безметежна радост. В повечето случаи той е тежък и безплоден. Така е в разказа „На браздата”. Загубата на животното обрича на още по-голяма бедност и заробване с данъци, семейството на Боне Крайненеца. Отчаяние и страх, безсилие и безпомощност излъчва всеки жест в поведението на селяка. За него смъртта на Сивушка е равносилна на отнето лично право на живот. Бедността, мизерията, зависимостта от оскъдицата, недоимъкът превръщат не само труда, но и изобщо живота на селянина във вечно тревожно очакване. И колко самотен, и колко обречен е той в тази своя неизменна страдалческа участ: „Боне въздъхна отчаяно. Погледна нивата, която пръхнеше, погледна гората, която мълчеше, погледна Белчо, който пасеше кротко на слога, погледна слънцето, което бързаше, и видя, че е самичък в тоя валог, че отникъде няма помощ.”
В този поглед, насочен отвътре навън, от разпънатата и измъчена човешка душа към равнодушната и безпристрастна природа, се оглежда цялата истина за мъченическата селяшка душа, за неволническата съдба на малкия, потиснат и обезверен, безпомощен обикновен човек.
В трагичната равносметка на героя Елин Пелин сякаш търси обобщението за вечната мъка и страдание, за обективната предопределеност в съдбата на бедняка. Тук се налага представата за мъчителната напрегнатост, за крайната изтощителност. за върховното изпитание на човешките сили и воля.

В разказа „Задушница” е изграден удивителен и блестящ диалог между двама страдалци нафона „нанай-мрачния пейзаж, който може да съществува. В сблъсъка на комично и трагично, на социална безнадеждност и виталност. на фона на скръбния, разноречив със своята езическо-християнска ритуалност пейзаж, протича случката колкото конфликтно, толкова и полифонично. Разказът започва тъжно и унило, като есенния мразовит дъждец, който пронизва измокрените живинки на гробището, преминава през противоречиви смислово и естетически оценъчни компоненти и раздвижва преживяванията човешки като мъртво вълнение. От всички пейзажни елементи на въвеждащата картина струи печал - безкрайна, утаена като ситния дъждец, който рони последните жълти листа. Разказът за сватуването на двамата вдовци „самотаци” включва с първите пейзажни щрихи отчайващо тъжния комизъм на преживяванията: „оголелите тополи, които стърчат край старата черквица” са „печални и тъжни като вдовици”. Денят е мрачен като в късна есен - такава е възрастта и на героите. Тополите „стърчат” - глаголната форма навежда към асоциации за безбрежната самотност на бедняка, когато държавата „за едни е мащеха, а за други - най-млечна крава”. Меланхоличната картина се допълва от монотонни пейзажни детайли като дъжда, мъглата, листопада, от пространствените очертания на разградените стари гробища, малката селска църквица. зеленясалите стари и изкривени каменни кръстове с изсъхнали цветя, буренясалите гробове. В съчетаването на природноописателните елементи, които гук носят характеристика не на природна стихия, а на притихналост. се вплитат измеренията на разпадащ се човешки свят.
Природното е метафоризирано според човешката безсилност, тленност и смаленост. Звукописът, който подрежда мелодията на думите, внушава тъжната монотонност в живота на хората, сдружили болките в този ден за почит на мъртвите близки. Сред печалната картина на гробището и окъсаните злочести хора трагично се открояват най-нещастните - децата сирачета, просяците и лудите. Откроява се и Станчо Поляка. Той носи излъчването на класически тип български вдовец, лишен от женска ласка и семейно-битова обгриженост, обременен от дълга към традицията да скърби за покойната си съпруга и от товара на бедняшкото бащинство над ситни дечица. Героят има „дълга фигура”, „жално лице с тънки увиснали мустаци”, „страдалчески тъмни очи”. Жестовете и мимиките му са обрисувани трагично: провира се между жените, очите му сълзят от студа и чувствата, говори „тъжно”, подсмърча и „разчувствено се усекна”, поразвеселява се от ракийката, ломоти с уста, натъпкана с хляб. Героят е синхронно вписан в тъжната природа. Портретът на вдовицата Стоилка също синхронно допълва трагикомедията на „предсватбеното” общуване. Въпреки разгръщането на тези два образа, като следващи логиката на живота, озлочестени от съдбата и материалното си битие, но способни все още да открият своята духовна половина и да пренасочат възприятията си към живота с надеждата за по-успешна подреденост, пейзажът около тях си остава мрачен есенен ден, напоен с мъгли, дъжд и примирение. А подобно на пейзажа, материалното пък се спиритуализира до печалния извод за вечните мъки в селския живот.
За селянина трудът е не само радост, но и мьюи-дсюи жертвоприношение. Ярък израз на тази художествена реалност е разказът „По жътва”. Тук особено силно е изобразена селската неволя. Природата дарява хората с богата и плодоносна жътва, но взема в замяна своята жертва – „Пенка - селско дете обичливо”.
Плодородието радва душата на селянина и го изпълва с надежди, но за всяка радост, като изконно правило, той е принуден да заплати скъпо. И когато доволство от натежалите класове, празнична еуфория и радост обземат всички, се разнася страшна вест - „Пенка примряла от жега!”.
С умението си на изключителен психолог. Елин Пелин разкрива начинът, по който тази вест се приема от жетварите - „Град да бе паднал, не би тъй убил сърцата.” Именно чрез яркия си талант, в „По жътва” писателят влага идеята за трагедията на селския труд чрез способността на героите да се борят срещу това. По своеобразен и неповторим начин белетристът внушава на читателя, че дори и в чувството и усещането за благополучие, щастието - като равносилен еквивалент у селянина, никога не е пълно, защото скръбта винаги идва наи- неочаквано. И в контекста на тази художествена творба нещастието на едно семейство се превръща в трагедия на цялото село, на цялата природа - „Полето празнуваше тъжен празник. Погребваха Пенка.”
В творчеството на Елин Пелин звучи с пълна сила социалният протест на гладните селски гърла. В разказа „Лудата” непосилната болка деформира, убива красивото и ценното у жената - родена да дарява спокойствие, топлина, обич. В тази творба страданието на героинята - одърпана и състарена жена, „полудяла” майка, се излива в отчаяни грозни крясъци. Но в потока от обърани, несвързани въпроси и клетви се отронва и едно жестоко прозрение, плод на мъки и болки: „Няма правда ... Няма бог ... Чувате ли? ... Царят трябва да се разцари ... Владиката да се развладичи ...
Попът да се разпопи ...” - целият свят е безнадеждно опорочен и прогнил. Самият художествен факт. че авторът влага тези реплики в устата на загубила разсъдъка си героиня, е достатъчно доказателство за собственото неверие на твореца в осъществимостта на тези потребни генерални социални трансформации: „Хората мълчаливо гледаха и сякаш не смееха да си проговорят.”
Социално незащитен, обезправен, с отнета вяра за възстановяване на справедливостта и законността, героинята на Елин Пелин съзнава, че единственото, на което може да разчита, са собствените и сили, личната й реакция, активната и намеса срещу вечния” кръст на човешкото страдание”. В тази сполучлива метафора авторът убедително синтезира истината и за трайното в селската съдба, и за устойчивото в народната психология и душевност.
С изключително майсторство е изграден разказът „Спасова могила”, където читателят среща многоизмерната селска трагедия, като заедно с това открива трайните характерни особености в българския характер и душевност. В основата на творбата е едно библейско поверие, според което след четиридесетия ден на Божието възкресение, Исус Христос се възнася на небето и поради това в този религиозен празник всички вярващи таят надежди за душевно спасение, предпазване от беди и нещастия, изцеление от болести и смъртни опасности. Защото част от екзистенциалния кръговрат е страданието. Но именно в неистовото усилие за предоляване на страданието обаче, се крие пътят на изцелението.
Историята на „болното и хилаво сираче” - Монката, тръгнало с немощния си дядо към Спасова могила с надежда за изцеление, трогва читателя изцяло. Всеки отива на това свещено място със своя недъг и надежда. Думите на дядо Захари: „То целият свят е болен, синко. Едни от това. други от онова. Няма здрав човек на света. Гледаш, тялото желязно, а душата - гнила” се превръщат в тъжна метафора на страдащото човечество.
Но надеждата за спасение и Изцеление на болното дете угасва заедно с неговия кратък живот. Все пак изминал пътя на надеждата за изцеление, на върха на Спасова могила Монката открива своя път към Бога, разпознавайки го като свой „всекидневен” събрат.
Смъртта на малкия Монка е тъжен финал на поредната излъгана надежда. Но умирайки. Монката е трансцедентално реабилитиран, защото сякаш е открил своя вечен дом там, където никога не е бил - „в скута” на Божията майка. Така Монката получава своето универсално изцеление.
Той е изкачил своята битово-детска Голгота, приемайки върху себе си болестите и страданията на света. Финалът на разказа подчертава тази „жертва”: „Една лека и чудна детска усмивка бе замръзнала на устните му. Той беие вече горе, в скута на майка си.” Чрез смъртта си Монката получава своето пълно изцеление, защото е повярвал, за разлика от бягащите, които не са успели да открият пътя нагоре, към измеренията на другото битие, затова единственият път. който им остава, е към полето на деформираното и болестно всекидневие. Така Елин Пелин изразява жестоката си присъда над всички обезобразени от страсти и пороци хора. Според писателя детето е жертва на този опорочен свят, на тази безбожна действителност и затова то няма място в този аад. където социалната неправда и бездушието са „божествата”. Липсата на права на народа в едно несправедливо изградено общество довежда до физически и духовни болести, които убиват не само човешкото щастие, но и човешкия живот.
При цялата си значимост в живота на селянина, трудът в прозата на Елин Пелин рядко преминава в труд радост, труд творчество, труд вдъхновение, който извисява човека духовно. В повечето му разкази той е свързан с вечния двубой между човека и природата, между човека и несретната му орисия. Природата - всесилна стихия с разрушителна мощ, сякаш възмездяваща човека за изначалния, за вековечния му грях, е въплътена във фолклорно-митологични образи знаци - „невидима дяволска птица”, „черна чума”, „триглава хала”. Почти сетивната осезаемост на пейзажите, оценъчните определения и изразителните глаголи предизвикват усещане за пределна напрегнатост и изтощителност. за мъчителност и жертвеност на човешкия труд.
Светът на Елин-Пелиновите герои - това е свят на постоянна борба между доброто и злото, свят на поляризирани етични категории. Човекът не е нито ангел, нито демон, в него припламва Божествена искра и го разпъват греховни съблазни. Затова всеки може и трябва да води борба срещу злото в света като борба срещу злото в себе си. Поради тази причина в центъра на авторовото внимание е „малкият човек” с неговата богата душевност и подчертан стремеж към самоизява. В тази самоизява има открита борбеност и социално недоволство, дълбока проникновеност в същността на нещата, силни и нежни страсти, съчувствено или с лукаво задоволство, надсмива им се добродушно и ги оставя в коловозите на техните съдби да нарисуват изблиците си - така животворно неповторими. Край стърчащите тополи и зеленясалите кръстове, сред ръмежа на есенния дъждец се „щурат” жени. „Щурането”, въпреки своята извъннормална смисловост, е раздвижване в печалната статика.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Изконното в националния живот и трайното в българския характер и душевност според разказите на Елин Пелин 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.