Иван Вазов. "Кочо", "Защитата на Перущица"


Категория на документа: Литература


“Кочо” // “Защитата на Перущица”
1.Заглавие –одата е позната в бълг. литература с двете си заглавия –“Кочо” и “Защитата на Перущица”
1.1.Първото е име на конкретна историческа личност
1.2.Второто е обобщително – насочва към преживяването на историческото събитие /Априлския бунт/ от общността на Перущица. Вазов разчита на историческото знание на своите читатели – неслучайно първата дума в заглавието е членувана /”Защитата”/.
1.3.Двете заглавия раздвояват очакванията за лирическия персонаж – и в самата творба читателят докрай не може да определи кой всъщност е главният герой – дали избраният сред множеството “прост чизмар”, или цялото множество от бойци, от “русите главички” до “белите власи”. В одата личността и общността се сливат в един героичен жест, чиито измерения са свобода, борба, чест, саможертва.
2.Началото на творбата – представлява разгърната антитеза, която разкрива Вазовото виждане и оценка за Априлската епопея: “О, движенье славно, о, мрачно движенье, / дни на борба горда, о, дни на паденье! / Епопея тъмна, непозната нам, / епопея пълна с геройство и срам!”.
2.1. Вазовото художествено обобщение за противоречивостта и драматизма на епохата, която е едновременно “светла” и “тъмна”, “славна” и “срамна”.
2.2.Антиномиите слава-мрак, гордост-падение, геройство-срам очертават конфликтността;
2.3. Възхвалата на героизма в цикъла не изключва истините за страха, мрака, теглото в робския свят. негова основна характеристика е тъмнината – метафорично изражение робското време.
2.4.“тъмна” в поетическото пространство на “Епопеята” има и друго значение – на “непозната”, тайнствено привличаща;
2.5.мракът освен това се намира в асоциативна връзка с хаоса. Митологично-библейският културен модел възприема хаоса като състояние, което съдържа в себе си възможността за раждане. По този начин национално-историческото себеосъществяване на българското е видяно като преодоляване на битовото, робското и стремително извисяване до подвига, героизма, славата.
3.Изображението на конкретното събитие – след обобщителното встъпление текстът извършва прескок във времето и се насочва към изображението на конкретното събитие:
3.1.пространството на действието: “Храмът беше пълен с деца и невести,/ с въстаници бодри и бащи злочести” - общността е отделена от битовото, профанното; събрана е в сакралното пространство на храма, където е концентрирано цялостното човешко битие, представено от деца, невести, бойци, бащи;
3.2.времето – също има характеристики на сакралност - поетическият сюжет не пресъздава цялата десетдневна история на Перущенското въстание – времето е сгъстено в три дни: “Врагът от три дена наоколо храма/ гърмеше отчаян”. (В митологично-фолклорната традиция тройката се свързва с подвизите на героя срещу силите на злото; в библейския модел означава божественото начало.)
3.3битката:
=> експозиция - изгражда образа на народа в драматичен миг на изпитание, в който заличават различията и конфликтите на обикновеното живеене. Участие в боя вземат “болнави и здрави, богати, сюрмаси”, цялата общност, метонимично обхваната – от “русите главички” до “белите власи”. Общността е единна и сплотена / майката, синът, мъжът, старците/; видяна е като едно семейство и една кръв. Единството е подчертано чрез местоименните форми: “всяко сърце”, “всякой живот”, “всичките очи”.
=> създава се представа за свят, в който е нарушен порядъкът, животът е преобърнал естествения си ход: “кръвта шуртеше / из женските гърди наместо млеко” - анжамбманът усилва усещането за парадоксалното, изключителното.
=> в един стих текстът обобщава екстатиката на боя: “Лудост бе пламнала във всяко око”. Мотивът за лудостта е познат от възрожденския културен модел, където се свързва със загърбването на битовото, и с възхождането на духа в сферите на идеалното. Темата се открива и в творчеството на Ботев, но докато в неговите поетически творби “луди” са единиците, водачите, изключителните, в художествения свят на Вазов “полудява” целият народ, пожелал свободата си и решил да отстоява докрай своята чест и достойнство („Под игото”) Действеността на народа в творбата намира израз в засилената глаголност, в наслагването на слухови и зрителни картини, усилващи напрежението и драматизма.
=> българският бунт в одата “Кочо” е представен в апокалиптичен план. Класически характеристики на Апокалипсиса са земетръс, огън, гърмежи, дим, горещ въздух, барутен дим; стените на храма се разлюляват от внезапен звук, от подземен трус. Денят на Апокалипсиса Вазов моделира и чрез мотива за необичайното проявление на злото и мощта на Антихриста. Библейският образ на Антихриста като звяр, който излиза от бездната, обуславя доминиращото присъствие на темата за зверското начало у поробителя. Тираните са “диви, побеснели”, “сган башибозуци”. Зверското е акцентувано чрез кръвта стръв, както и чрез метафоричния образ на глада – сганта е “опита от лакома стръв, / и гладна за блудство, за месо и кръв”. В същата посока действат и звуковите характеристики – враговете “фучеха”, “надаваха рев”, гладната за кръв сган “изскърца със зъби”.
=> При началното представяне на поробителите обаче, когато се сблъскват с твърдостта на въстаналата общност, зверската физическа сила се трансформира в слабост на духа: “надаваха рев/ и падаха мъртви във немощен гнев. / Главатарят техен, в кръв топла оквасен,/ на таз жътва дива гледаше безгласен,/ и страхът неволно му обзе духът/ пред тез раи слаби, що сееха смърт”. Обратно , слабостта на раите се преобръща в сила – идея, потвърдена и от метафората “сееха смърт”. Вазов противопоставя нравствено бунтовниците на тираните, извисява моралното превъзходство над врага. Метафоричното съотнасяне на смъртта с жътва възпроизвежда библейската митологема за последния съд – “Жетвата е свършването на века”, пише Матей /13, 39

г/ следващият композиционен момент бележи обрат в действието,
 означен е чрез рязкото “изведнъж” и чрез смяната на глаголното време – от минало несвършено в минало свършено: “Изведнъж далеко, на голите друми,/ войска се зададе с трясък, тичешком”. Сред общността в храма настъпва смут и колебание.
 Моментът на завръзката – лирическите персонажи са поставени в ситуация на избор – между “геройството” и “срама”, между отстояването на честта и предателството. Вазов използва риторичните възможности на диалога, за да предаде драматизма на мига: “Ето царска сила, да се предадем!/- Не щем!- Не!- Не бива! По-добре да мрем!”. Раздвояването на позициите е моментно; единичният героичен жест на безименна жена /”Една жена викна:- Чуйте! Срам!- и пушна/ към войската царска и падна бездушна”/ довежда до твърдото и категорично решение: “Да се не вдадеме на турските орди!”. Общността избира смъртта пред срама и безчестието. Трагизмът се сгъстява чрез метафоричния образ на смъртта, представена като хала, чрез злокобното присъствие на гробовното: ”и боят със гнев/ подзе своя страшен и гробен напев,/ но още по-страшно и още по-гробно”. Вазов съзнателно детайлизира зловещата картина, за да наложи идеята за мъченичеството – то не е проява на отделен герой /апостол или светец/, а е състояние на цял един народ, повярвал в Спасението. Мъченичеството е подвиг, при който общността загива в името на своята вяра и идеал.

д/ кулминацията на поетическия разказ е отново означена чрез изненадващото “изведнъж” – “Изведнъж видяха зидът там съборен”. Разрушена е границата между “вътре” и “вън”. Сакралното пространство вече не може да бъде убежище и защита, то е превзето и поругано от демоничната сган на Антихриста. Хоризонталният аспект на пространството в “Кочо” разкрива преминаването от външното към вътрешното. В ценностен план това е нахлуване на чуждото в родното, на профанното в сакралното. е/ Разгърнато лирическо отстъпление - апологията на подвига е идейно-емоционалният център на творбата.
 темата за славата, въведена още в началото чрез патетично обръщение и повторение на лексемата “слава”: “Перущице бледна, гнездо на герои,/ слава! Вечна слава на чедата твои,/ на твоята пепел и на твоя гроб,/ дето храбро падна въстаналий роб!”.
 поражението се осмисля мистично като възраждане на погубеното добро, разбирано в унисон с апокалиптичните идеи; това е един нов свят, в който от мъртвилото се ражда живот, от падението – възход; тази идея е изразена чрез образа на гнездото – то активира семантиката си да бъде първообраз на утробата, която ражда /алюзия за световното яйце/.
 с подобно значение е и образът на пещта. Храмът в Перущица, моделиран като гореща пещ, ражда духовната победа на въстанието и поема в себе си функцията да бъде лоното на сътворението. Човешката саможертва е пътят към сътворението: “твойта гибел беше тържество за нас”.
 за раждащата смърт е подкрепена и от мотива за словото: “защото ти падна със падане ново/ и в нашта история тури светло слово”. Евангелие от Йоана започва с фразата: “В началото беше Словото”. Във Вазовата “Епопея”, превърнала се в българска Библия, саможертвата на Перущица е отъждествена със Словото – начало на новото българско битие.
 Вазовото разбиране за историческия, етичен и философски смисъл на перущенската съпротива - въодушевление и риторичност, одически стил:
- възторжени обръщения /”Перущице бледна”, “Поклон на теб, граде, пепелище прашно”/;
- анафори на “и”, “защото”, които придават задъханост на изказа и повишават емоционалността.
- антитезата: “защото ти сетня – пример даде пръв”;
- силно функционални са символните стойности на светлината: “падна със сияйност”, “нашта свобода ти я освети”, “ти блесна в синия простор”; светлинната образност утвърждава подвига като преход от тъмнината на хаоса към новото Сътворение. Чрез светлината като знак за праведност и святост перущенската съпротива се сакрализира, вписва се във Вазовата митология на възхождащия български свят.
- сравненията с имена и събития от световната история – Перущица загива славно “както Прага, както Сарагоса” “Картаген надмина, Спарта засрами”. Сравненията в “Кочо” са неизменна част от общата стратегия на “Епопеята” – да се утвърди националното самочувствие, да се изгради и защити българският кодекс на честта. Вазовите сравнения извисяват българската саможертва като уникална, като повод за национална гордост
- организацията на поетическия разказ в одата “Кочо” повтаря модела на класическите трагедии. Лирическото отстъпление в творбата изпълнява функцията на ретардация, след която действието се устремява към своята страшна развръзка
4. Развръзка - индивидуалният подвиг на Кочо - картината на разгрома и трагичното мъченичество.
4.1.Едва във финалната част на творбата, изображението се насочва към конкретния герой – Кочо, чието име служи за заглавие на одата. При цялото плътно обкръжение от невероятни с отчаяната си смелост постъпки, е налице и съсредоточаване върху главния герой, стремеж за изчистване на фона около него: “Във тоя миг Кочо – простият чизмар,/ наранен, отслабнал и бунтовник стар,/ повика жена си – млада хубавица / на гърди с детенце със златна косица”.
4.2.Самоубийството на Кочо и семейството му е сюжетен център на поемата, който изпълнява ролята на композиционна развръзка. Кочо носи чертите на множеството, но не се слива, а се откроява сред него, фокусирайки върху себе си ужаса и възторга на читателя от загиващото “гнездо на герои”. Той е национално представителен и индивидуално неповторим;
4.3.Архетип на този подвиг е библейският разказ за Авраам, от когото Бог изисква да принесе в жертва своя син Исаак. Кочо също извършва жертвоприношение, но в името на една нова религия – честта и свободата. При това неговата жертва е тройна – пред олтара на честта той принася в жертва и своя живот, и живота на жена си, и детето си.
4.4.Действеността му е подчертана чрез миналите свършени глаголни форми / “замахна”, “извади”, “падна”/, които подчертават решителността на героя и категоричността на неговия избор.
4.5.Подвигът на Кочо е крайна форма за съхраняване на личното и националното достойнство. Той е и своеобразно постигане на свободата. Когато тя е физически немислима, се избира смъртта, а чрез смъртта жертва човек се освобождава , той вече не е роб, а свободен дух. Затова при изображението на мъртвия герой Вазов слива грозното и величавото: “падна обагрен, грозен, страховит/ с отворени очи и със нож забит”. Лексемата “страховит” бележи тържеството на победения, превръща поражението в нравствено превъзходство.
4.6.Смъртта е крайната степен в романтичния избор – и на индивида, и на колектива. Този избор не отхвърля ценността на живота, а освобождава от страха за съществуването. След Ботев именно Вазов осмисля жертвеността като висок и уникален символически жест на свободния човек.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Иван Вазов. "Кочо", "Защитата на Перущица" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.