Иван Вазов, "Елате ни вижте!" – социален критицизъм чрез картината на селската мизерия


Категория на документа: Литература


"Елате ни вижте!" - Социален критицизъм чрез картината на селската мизерия
ЛИС

Иван Вазов е творец на границата между две епохи. Той доизгражда възрожденския модел, утвърждава опорите на националното и поставя началото на новата българска литература. В художественото съзнание на твореца е заложено търсенето на хуманност, справедливост и равенство на хората. Но действителността в българския обществен живот след Освобождението се оказва твърде различна от Вазовите представи.

Стихотворението "Елате ни вижте!" е трагичен разказ за несбъдналите се надежди за по-добър живот в селата на свободна България. Като показва мизения селски живот, творбата критикува отговорните за страданието на народа държавници. Оскотелите от бедност и отчаяние селяни нямат сили да се борят за достоен живот. Могат само да се надяват на милостта на висшестоящите, ако зовът им за помощ бъде чут. Стихотворението внушава, че българския селски свят се нуждае от действена добродетел.

Заглавието на елегията "Елате ни вижте!" е призив за промяна на безразличното отношението на българските държавници към селяните. Цитирането говори за достоверност на думите на нещастните българи, а реторичното възклицание - за искреността във викът им за съчувствие и подкрепа. Заглавието е и епифора, повтаряща се в края на всяка строфа. "Елате ни вижте!" става лайтмотив, който свързва и обобщава отделните елементи на националното страдание.

Първият стих "Се тоз вик ме среща, изпраща по пътя" е продължение на апелът от заглавието и внушава,че подобни картини не са единичен случай - те биха могли да се видят навсякъде в българското село. Лирическият герой показва пространствено къде са хората от социални низини: "по кръчми, по хижи" и "в селското бедно жилище". Художествените детайли в описанието на жилището изграждат представата за бедственото положение, в което живеят селяните: "Под - гола пръст! Смрад, дим, стени окадени". Лексемите "смрат, дим" градят представа за заплаха срещу самия живот. Словосъчетанието "тъмничен въздух" намеква за това, че домът е затвор за обитателите си и препраща към идеята за ограниченост. Полумракът загатва за отиващата си светлина също като отиващата си надежда. Дрипите и хората са представени като едни и същи бездушни предмети и това е първият знак за човешката деформация . Бедността е довела българския селянин до оскотяване - захвърлен сякаш на гноището на света, той деградира духовно сближавайки се с животните.

Възклицанията и безглаголните изречения ("Зла бедност! Неволя! Тегло, запустенье!") акцентуват върху съществени детайли в изобразения свят. Грубият изказ на лирическия говорител изразява естествния му потрес от жалката и незаслужена българска орис, за която плащат със страдание и глад младите хора и току що появилите се на света деца: жените са "набърчени", а децата се преждевременно застарели. За всички тях няма настояще, няма и бъдеще. Тежестта и пустотата на живота са прекалено дълбоки, за да присъства щастие - мизерията "живота от радост, от всичко оголя!". Селският човек е материално и духовно ограбен. Експресивността на Аза, разказващ за примитивния живот на селяните, където болести и смърт "боравят на воля" и "тор мръсен смърди", кара читателя да изпита състрадание към хората заради мизерния им живот. Епитетите в словосъчетанията "вечно труд" и "пот непрестанни" допълват образа на селското тегло. Хората са представени като жертви. Въпреки усилията, които полагат, сякаш са осъдени да живеят в оскъдица и отчаяние. В живота им няма място "за смях и за песни", той се управлява от силите на злото, които го превръщат просто в съществуване. Инверсията "бедност вековна" поставя акцент върху дълговечността на злото. Дори и след Освобождението няма промяна на живота в българското село.

Шестата строфа е последната, в която лирическият говорител описва страдалческия живот на българите, като тук градацията на падението на духа им достига своя връх. Мотивът за изчезването на светлината, който се асоциира с приближаването на смъртта, е внушен от експресивния глагол "гасне". За усещането за гибел допринася и фактът, че нощта е "дълбока", и няма "ни луч от съзнанье". Въпреки физическата липса на светлина се допуска, че е възможно духът на хората да е просветен. Човекът е същество със съзнание, на което е дадено словото и което се различава от по-низшите от него животни. В българското село обаче мизерното съществуване е отнело тази привилегия на хората и те са духовно принизени "до скота".

В последните три строфи на елегията зазвучава призивът за действие към държавниците. Местоимението "той" замества народът, който иска да извика за помощ, но не му достигат сили и само "стене". Обръща се към висшестоящите, укорявайки ги за големият контраст между техния и неговия живот. Те са "гоени" и "сити", а народът е с "гърла изгладнели". Фразите, в които се изразява работа им в парламента - да говорят, са "богато платени" , а въпреки тежкия физически труд на селяните, бедността им е "вековна". Обръщението "мъдри велможи" ги поощрява заради образоваността им, но и в същото време им дава голяма отговорност към народа, който те би трябвало да поведат достойно. Заради неизпълненият им дълг с обръщението те са иронизирани, което им приписва противоположни на мъдрост качества като невежество и необразованост. Държавниците се ограничени в тяхното "тържище" и не са запознати с начина на живот извън средите си. С повелителни глаголни форми "напуснете" и "зърнете" народът ги призовава да излезнат от познатото им пространство и да видят как живеят голяма част от българите. Палатите със сигурност се различават от бедното селско жилище с "тъмничен въздух" и "изгнило плетище". И когато висшестоящите видят страшните условия в селата, от които най-вероятно ще им "настръхнат космите", тогава може би ще се пробуди съчувствието им. Събуждайки угризението у хората във властта, народът иска да ги накара да се погрижат за него, каквато е работата им. Той не се нуждае от обич само "на думи", а от действия за подобряване на живота.

"Елате ни вижте!" е зов за помощ от селските жители към силните в държавата. Страдащите селяни се нуждаят от морална и финансова подкрепа, защото тежкият им живот ги е ограбил материално и духовно. На тях не им трябват мили думи от държавниците, а постъпки, които да подобрят селския живот.





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Иван Вазов, "Елате ни вижте!" – социален критицизъм чрез картината на селската мизерия 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.