Историческа поетика


Категория на документа: Литература



24.Българската повест.В литературно-исторически план този жанр има своите начала през Възраждането –Друмев,Каравелов,Блъсков.Повестта има за цел да разкаже живота на лит. герой или на едно сем. Излага се биографията на героя или сем.Сюжета се гради около биографичното начало- композиционен регулатор.В интертекстуален план Българската лит. си взаимодейства с Европеиската лит..Повествоеателят доминира над героя.Той е оценъчен, всевиждащ.Най- често домът е център на сюжета.Персонажи- едеята за гнилото, идеята за млади с/у стари.Проблемът за приемствеността м/у млади и стари.В „Немили –недраги” ценности са родното,родината ,отечетвото и носталгията по нея,създават се граници- свое-чуждо. Има насоченост от настоящето към бъдещето.”Крадецът на праскови”-отношението свой-чужд.Градината и грехът.Времепространсвото след 2-та Световна- връща се отново в родното,текстът започва отново с автобиографичното ,разказвачът от свидетелска гледна точка.

ОСНОВНИ ЛИТЕРАТУРНИ ПОНЯТИЯ
Това не е речник и няма претенциите за изчерпателност. Представени са най-често употребяваните понятия, с които се говори за литературата и за художествения текст в частност. Познаването им подпомага разчитането на произведенията. А уместното им използване в писмените съчинения с литературна проблематика добавя значително към оценката на пишещия.
ТЕКСТ – цялостно, завършено изказване по определена тема (например “климат”), която се разгръща в последователността начало (задаване на темата – например с определение за “климат” ), развитие (изложение на основните моменти от темата – например най-важните характеристики и проявления на климата), край (приключване на темата – например с обяснение на значението на климата за живота в определен регион).
ТЕМА на текста – това, за което се говори. Темата винаги отпраща към някакъв обект от действителността, дори обектът и действителността да са само предположени (например един фантастичен роман разказва история от едно още неслучило се време, но то е възможно като нещо предстоящо).
ПРОБЛЕМ на текста – въпрос или затруднение, породени от темата, на които текстът се опитва да даде отговор или решение (например по темата “състояния на водата” може да се обясни “защо водата кипи при различна температура на различна височина?” или по темата за робството в “Под игото” да се потърсят причините, довели до пожелаването на свободата).
ХУДОЖЕСТВЕН текст – писмен словесен текст, създаващ фикционална (измислена) реалност с илюзия за истинност с цел да предаде някакво послание от твореца и времето на текстопораждането. За разлика от мита и фолклорния текст, които предават колективен опит без определено авторство, художественият текст изказва мисленето и позициите на пишещия и поради това не може да бъде променян, продължаван, а се възприема като окончателна завършеност (дори когато изглежда “отворен” – например “На прощаване” на Ботев).
КОНТЕКСТ - обкръжението на думата в текста, на текста в творчеството на автора, на автора в епохата и в литературния процес въобще. Смисълът на думата-образ, на текстовото послание, на авторовата уникалност се определя от мястото им сред другите подобни-различни думи, послания, авторски присъствия.
Контекстът предполага многозначността. В един контекст се откроява прякото значение на казаното (Варна е град на море.), докато в друг към него се прибавя и преносен смисъл (”И днес аз бродя в този сънен град -/ едничък дом на мойта скръб бездомна” - “Пловдив”, Дебелянов).
ИНТЕРТЕКСТУАЛНОСТ (МЕЖДУТЕКСТОВОСТ) - връзките, които се откриват между различни текстове в близостта на темите, проблемите, образите, идеите, начините на изразяване.
ЖАНР на художествения текст – в най-общ смисъл това е начинът, по който се изразява светоотношението на автора: чрез разказ (история), чрез преживяност (мисли, емоции, състояния) или чрез разиграване на действие (имитиране на случването “тук и сега”). Оттам и трите родови жанра са епос, лирика, драма. Те имат своите жанрови видове:
- епически жанрове: основните са “разказът” (малко събития за кратко време с малко герои – “По жицата” на Й. Йовков), “повестта” (събитията обикновено са обвързани с историята на няколко герои, а времето и пространството изграждат техния житейски свят – “Гераците” на Елин Пелин), “романът” (много събития с много герои на различни места за по-продължителен или по-наситен период от време – “Тютюн” на Д. Димов);
- лирически (поетически) жанрове: много и разнообразни в зависимост от тематичния избор и изказаните настроения, например “елегия” (споделяне на тъга, разочарование, несбъднати надежди – “Майце си” на Ботев), “ода” (възхвала на нещо с обществена и/или историческа значимост – “Родната реч” на Вазов), “интимна / любовна лирика” (разкриване на съкровени лични чувства, преживявания, които понякога търсят обяснение и чрез оглеждането в другия – “Среща”, “Ще бъдеш в бяло” на Яворов), “гражданска лирика” (разсъждения по значими социални проблеми – “Линее наш`то поколение” на Вазов), “лирическа миниатюра” (кратка поетическа форма, наситена с многозначност – “Спи езерото” на П. П. Славейков), “сонет” (създадена през Ренесанса поетическа форма от14-стиха, организирани в 3 четиристишни и една двустишна строфа или в 2 четиристишни и 2 тристишни с определен начин на римуване – “Пловдив” на Дебелянов) и др.;
- драматически жанрове: в зависимост от посоката на действието основните са “трагедия” (движение от щастие/хармоничност към нещастие/хаос – “Хамлет” на Шекспир) и “комедия” (от нещастие/хаос към щастие/хармония – “Криворазбраната цивилизация” от Д. Войников);
- смесени: най-популярният от изучаваните е “поемата” (съчетание на лирическо отношение с елементи на сюжетност – “Ралица” на П. П. Славейков)
КОМПОЗИЦИЯ – организация, начини на свързване на основните компоненти в текста. Например “композиция на сюжета”, “композиция на пейзажа” в епическия текст или “композиция на лирическите фрагменти” (строфи, тематични цялости) в поетическия. Оформянето на началото и края, отношенията между тях се обозначават като композиционна рамка (например описанието на “мъгливия ден” в началото и на “мъглите в очите на Стоилка” в края на “Задушница” от Елин Пелин).
СЮЖЕТ – подборът, подреждането, разполагането във времето и пространството на събитията от разказаната история в епическия текст. Сюжетът не представя всичко случило се, а само това, което е значимо от гледна точка на автора и поставените проблеми. По-важните събития са по-разгърнати, другите – само споменати и служат като връзки между основните. Различните сюжетни техники също изразяват някаква художествена позиция и служат за засилване на повествователното напрежение:
ретардацията забавя някакъв момент, за да засили интереса към развръзката му или към някакво следващо случване;
ретроспекцията размества хронологията на действието с цел да акцентува върху някакъв негов момент и след това се връща да разкаже предисторията му (“Една българка”, Вазов);
интроспекцията вмъква ситуация или по-малък разказ в основния за пояснение на герой или на самата история (в “По жицата” на Йовков разказът на Гунчо се вмества в разказа за срещата му с Моканина, но в самата семейна история са вмъкнати още отделни истории – за децата, за Нонка, за бялата лястовица)
Структурата на сюжета осигурява целостта на разказаната история:
експозицията (не е задължителен компонент) разказва предисторията на основните събития (началото на “Гераците”, в което е представен хармоничният свят на патриархалното семейство);
завръзката е първият момент от същинското действие, който дава тласък на всички следващи (връщането на Павел от “Гераците” в селото; влизането на Иван Кралича в дома на чорбаджи Марко в “Под игото”);
кулминацията е върховият епизод, в който основните конфликти достигат максимума на изразяването си (кражбата на парите в “Гераците”, които като аналогия на “златната ябълка” от приказката за тримата братя указват заплахата за загубата на семейното благополучие); в по-големите епически текстове с повече от една сюжетна линия може да има и повече от една кулминация (смъртта на Елка в “Гераците” е знак за погубването на човечността и красотата в нравствения план на повествованието);
развръзката е краят на действието с резултатите от него – те невинаги са решение на поставените в началото проблеми, но подсказват причините за тази невъзможност (смъртта на Рада, Бойчо, Соколов в края на “Под игото” доказва, че народът все още не е готов да случи пожеланата свобода);
епилогът (не е задължителен компонент) е следистория на вече завършилия разказ, допълваща илюзията за истинност и оценяваща повествованието от една вече дистанцирана във времето гледна точка (финалът на “Една българка”, разказващ за оживяването на внучето и израстването му до един от защитниците на новата българска държавност)
ХУДОЖЕСТВЕНО ВРЕМЕ И ПРОСТРАНСТВО (ХРОНОТОП) – във всеки текст има някакви обозначения за време или място. Чрез тях художествената реалност се оглежда в обективната, подражава й и създава условия за присъствие на човешкото и природното.
В епическите текстове хронотопът създава границите на повествованието – кога, къде се случват събитията, живеят героите. Отпращането към реални исторически моменти засилва илюзията за истинност на разказаното (от пролетта на 1875 до пролетта на 1876 се развива действието на “Под игото”). Но знаците на времето и пространството имат и символични значения (приказките в “Косачи” на Елин Пелин се разказват през нощта, край огън, под тайнствените звуци на тъмнината).
В лирическите текстове времето и пространството имат по-условен характер, защото изразяват отношението на говорещия към света извън него през вътрешната му гледна точка (вж. по-подробно в как да четем).
ОБРАЗ НА ГЕРОЙ – човешкото присъствие в епическите текстове се представя чрез различни художествени техники. Те създават образа на всеки от героите, провокират начина, по който го възприема читателят – чрез елементи на физическия му портрет, чрез речта му, чрез думите на другите за него, чрез действията му, чрез обстановката / пейзажа. И разбира се изразява отношението на твореца към неговото място в събитията (художествената му роля – например на водач, предател, слушател на човешки съдби, носител на определени родови ценности…).
Често се греши употребата на понятията “герой” и “образ на герой”. Когато се коментира какво прави, говори, мисли Султана (“Железният светилник”, Талев), се използва като синоним на присъствието й “героиня”. Когато обаче се обяснява как се постига убедителността на това присъствие, се коментира “образа” й – като художествена направа, съчетаваща противоположни качества на жената в едно гранично време. Т.е “героят” действа, а “образът” обяснява мотивите на автора за това действие.
ПОВЕСТВОВАТЕЛ - разказващият историята в епическия текст. Неговият статут е двойствен. От една страна той присъства в художествената реалност и е един от героите (измислени) в нея. От друга обаче изразява най-пряко позициите на автора и така се свързва с времето на създаването на текста (началото на “Дядо Йоцо гледа” е добър пример за раздвоеността на разказвача - оценяващ неспособността на доживелите свободата да й се радват и влизащ в света на прогледналия за българското сляп старец).
ЛИРИЧЕСКИ СУБЕКТ, ГОВОРИТЕЛ, АЗ – този, който изрича казаното в поетическия текст. Той е много близък на личността на автора, но не е авторът, защото е част от фикционалността (измислеността) на текста и следователно също е един от художествените образи в него. През неговите думи, преживявания, емоции се “вижда” както света извън него, така и собствения му вътрешен свят.
Като тип човешко поведение субектът може да се коментира като “лирически герой”, но трябва да се разграничава от другите човешки присъствия (герои), НА/ЗА КОИТО се говори и които се обобщават заедно с останалите поетически образи като “лирически обекти” (в баладата “Хаджи Димитър” на Ботев лир. субект говори за умиращия-неумиращия юнак в обкръжението на пушката, сабята, слънцето, жътварките, животните, вечерта, небето, звездите, Балкана, гората, самодивите…).
МОТИВ - дума, образ, израз, които отпращат към някакъв познат сюжет, носещ универсално послание. Например “и семето чудно падаше в сърцата,/ и бързо растеше за жътва богата” (”Левски”, Вазов) спомня притчата/мотива за “сеяча” от Библията; “не ти, който си направил/ от кал мъжът и жената” (”Моята молитва”, Ботев) актуализира, но и видоизменя смисъла на мотива за “човекосътворението” от Битие (”кал” вместо глина, пръст); “Ти пак при мен се връщаш блуднице несретна” (”Песен на песента ми”, Яворов) трансформира пък мотива за “блудния син”, заменяйки мъжкото, синовното със значенията на женското, лъжовното, но и на душевността, вдъхновението.
Често “мотив” се използва доста произволно при назоваването на някоя от подтемите или на определен проблем в текста. “Самотата”, “любовта” не са мотиви (не могат да се разгърнат в някакъв познат разказ), а състояния, в които се осъзнава говорещият и могат да се търсят причините, последствията им (т.е. да се коментират и като обект-тема на изказването, и като проблем, чиято същност се търси).
СИМВОЛ - универсален знак, образ, отключващ комплекс от значения, натрупани чрез повторителност, допълване, вариантност в културния опит на човечеството като проявление на устойчивостта в ценностните му представи. “Светлината” символизира божествения ред (”да бъде светлина”), яснотата, видимостта на нещата (тяхната истинност), знанието; а “мракът” - хаосът на предсътворението, незнанието, колебанието, разрушителните сили в/около човека. “Лястовицата” като прелетна птица, обитател на небесното е предвестник на пролетното, възраждащото, пратеник на божественото, но в някои древни митове тя е и знак на “застрашената надежда”; “змията” във фолклорната традиция се възприема като представител на злото, на тленното, на смъртта (обитател на подземния свят), от Библията наследява значенията си на изкушение към познанието, но в старите източни митове е образ на лечителството (оттам и присъствието й като фармацевтичен символ).
Следователно символът обобщава не само синонимни, но и противоположни значения като онаследяване на древната двуличност на света. Контекстът е този, който актуализира едните или другите в съответствие с авторовия замисъл. Например в началото на “По жътва” (Елин Пелин) “слънцето”, което обичайно е образ на божията благодат, е представено със значенията на опустошителност (”сипе огън и жар”, “спряло огнено и немилостиво”) и така предрича предстоящата жертвена смърт в разказа.
ХУДОЖЕСТВЕН ЕЗИК – езикът, на който говори художественият текст. На пръв поглед той наподобява обичайния, защото може да включва елементи от всички сфери на употребата му – разговорни, професионални (например в роман с адвокатска тематика), официални, жаргонни. Но всъщност художественият език е “направен”, както всичко останало в измислената реалност на творбата. Защото подбира необходимото за изразяването на авторовите послания във всеки компонент от структурата – пейзаж, реч на герой, представяне на ситуация. И всеки творец съчетава познатите начини на изразяване по свой уникален избор, строи фразите / стиховете, следвайки вътрешния си ритъм и този на света, който представя. Затова не можем да сбъркаме Ботев с Пенчо Славейков, Вазов с Елин Пелин.
Многозначността е характерна особеност на художествения език. Тя е следствие от условността на изказването (нощта не е само нощ, светилникът не е просто уред за осветяване), подсилена чрез символичното значение на много от думите-образи, от преносните значения на тропите, от универсалните смисли на различни културни “повторения” (лудостта на Хамлет, Дон Кихот, българския народ в “Под игото” са различни проявления на нарушаването на нормите, излизането от обичайното с определена цел – самосъхранение от социалния хаос; създаването на нов, по-добър ред; излизане от летаргията на историческото проспиване – но и в трите случая е някакъв израз на свободност в несвободността на представената реалност).
ТРОПИ – думи и изрази с преносно значение. Чрез тях се провокира въображението на читателя и се разширява хоризонта на художествените значения на образите. Основните видове тропи са:
метафора – пренасяне на качества от един предмет или явление върху друг въз основа на някакво сходство или асоциативна връзка:
Над сънния Люлин, прибулен
с воала на здрач тъмносин… (“Жълтата гостенка”, Смирненски)

метонимия – назоваване на предмет или явление с името на друго въз основа на някаква физическа връзка между тях:
нашите герои, като скали твърди,
желязото срещат с железни си гърди… (“Опълченците на Шипка”, Вазов)
/този пример присъстваше в теста на пробните матури, защото в него се срещат три вида художествени техники за създаване на образ – сравнението “като скали твърди”, метонимията “желязото” (вместо “куршумите”), метафората “железни гърди”/



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Историческа поетика 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.