Истината в "Майстора и Маргарита"


Категория на документа: Литература


- И какво ти заповяда да ми предадеш, робе?
- Аз не съм роб - озлобяваше се все повече Леви Матей, - аз съм негов ученик.
- Ние с тебе говорим, както винаги, на различни езици - отвърна Воланд, - но от това нещата, за които говорим, не се променят. И тъй?...
- Той прочете творбата на Майстора - заговори Леви Матей - и те моли да вземеш със себе си Майстора и да му дариш покой. Нима за теб е трудно да го сториш, дух на злото?
- За мене няма нищо трудно - отвърна Воланд - и ти добре знаеш това - той помълча и добави: - А защо вие не го вземете при вас, в светлината?
- Той не е заслужил светлина, той е заслужил покой - печално изрече Леви.
- Предай му, че ще го сторя - каза Воланд и добави с припламнало око: - И веднага се махни.
- Той моли да вземете и онази, която го е обичала и е страдала заради него - за пръв път се обърна с молба Леви към Воланд.”
(Глава 29 “Съдбата на Майстора и Маргарита е решена”, стр.415-416)

Този цитат ни показва как ученикът на Иисус Христос идва при Воланд и му предава това, което иска неговия “учител”, също така тук виждаме, че Воланд всъщност не презира Иисус, а неговия ученик, и че отношенията му с Бог са напълно добри. Тук също можем да видим, защо доброто не може да живее без злото и обратното, те са необходими едно на друго. В този цитат, можем да видим, че Воланд – олицетворение на Злото, може да прави и добро, той е този които дава на Майстора и Маргарита, това което заслужават.
Тук разговорът между Леви Матей и Воланд е колкото свръхестествен и шокиращ като перспектива на случване.
Леви Матей е единственият(!) ученик на Йешуа Ха-Ноцри в произведението. В “Майстора и Маргарита” Леви Матей все не (до)разбира думите на Йешуа Ха-Ноцри и е много далеч от представата за вдъхновен и безрезервно вярващ последовател. Причина за това твърдение намираме в факта, че макар Леви Майтей да захвърли “омразните пари” само след един разговор с Йешуа Ха-Ноцри и да приема неговото учение, той ще си остане “странна смесица от велики мисли и битови подробности”. Не бива обаче да пропуснем да отбележим, че той е изпълнен с милосърдие и състрадание. Именно затова ученикът ще получи своята светлината.
Благоразположението му към другите е разкрито на няколко пъти – когато сърцето му се смилява над Пилат Понтийски, макар да е моментно обзет от желание за мъст. Любовта и състраданието на Леви Матей към неговия учител го довеждат дори до акт на богохулство – той заклина Господ и се отказва от него с цялата сила и страст на чувствата си. По-късно в текста той смирено ще помоли явно силно неприятния му Воланд за лична услуга – да вземе и Маргарита заедно с Майстора. Воланд ще оцени този жест на Леви Матей и ще забрави в този случай за изречената от него по-рано максима: “Не молете никога и за нищо! Никога и за нищо, особено по-силните от вас”.
С оглед на казаното до тук, вече можем да си обясним присмехулното отношение на Воланд към “бившия бирник”. Въпреки взаимното им перчене и оглеждане (“с насмешка” и “враждебно изпод вежди”) в началото на техния разговор, отношението на Воланд към Леви Матей се променя (отчасти) от момента когато пратеникът изяснява, че “Той” го е пратил. Виждаме, че Воланд сменя тона на разговора и подхожда делово, като не само че не се противопоставя на взетото вече решение – при това решено без неговото пряко участие, а дори го изпълнява моментално. Можем спокойно да говорим за осъзната от него право раздавателна функция и роля - неделима част от божественото правораздаване (“За мен няма нищо трудно…”).
Воланд тук е не Сатаната, а преди всичко “падналият ангел”. Основания за подобно изказване намираме в аналогията между проявленията на Воланд в романа (и респективно Москва), и ангелите, които принципно са посредниците между Бога и света на хората. Те са символ за божията намеса. Ангелите се грижат за благото на душата, а както се убеждаваме от действията на “Княза на мрака”, той също има много пряко отношение към човешката душа, както като неин спасител, така и като неин изкусител.
Подобна разработка на образа на Дявола е близка до апокрифните текстове и се подкрепя от думите на самия герой: “какво би станало с твоето добро, ако не съществуваше злото, и как би изглеждала земята, ако от нея изчезнеха сенките”. Формално Леви Матей и Воланд са служители на една и съща воля (“Сила” – както е казано в епиграфа на книгата, но “ние с теб говорим, както винаги, на различни езици, но то това нещата, за които говорим не се променят”. Воланд е поел по един по-различен – на пръв поглед не-свят път, но той не е противоположен, нито пък той е противник на божествения замисъл. Конфликтът с Леви Матей се основава на факта, че те се неравностойни. Ученикът на Йешуа Ха-Ноцри и до сега е само и единствено изразител на словото на своя учител и не само че не успява да доразвие своята роля като по-значима, ами дори загубва своята вокалност. Затова Воланд разговаря с него от позицията на по-висшестоящият и значимият. Докато “духът на злото” е помолен и то на два пъти за услуга и благоволение, то Воланд нарича вестоносеца на божието слово “робе”. Причините за това са две. В образа на последователя на Йешуа Ха-Ноцри е заложена идеята за фанатизма. Фанатичната вяра се основава преди всичко върху духовна ограниченост и високомерието на приносителя си. Но преди всичко останало Леви Матей е лишен от само-личност и идентичност – те са подменени и той е само ретранслатор - повтаря чужди слова, пък били те и божиите.
Дяволът Воланд е преди всичко един вид предложение, възможност за самоволна промяна от зло към добро. Той провокира, напада, оборва, предупреждава, притиска с факти, аргументи и преди всичко с делата си, за да бъде направен правилният, по-добрия избор. “Князът на мрака” е изразител на съзидателното начало, той не само, че твори добро, а дори го и желае – без значение, че не желае да го признае.
Необходимостта от злото е изведена на две нива – трябва да има сянка, за да се откроява светлината и трябва да има избор, за да може да има грях, съд и справедливост. Когато говорим за човешкия избор между добро и зло и произтичащото от това, то трябва да отбележим, че в романа Воланд действа като неразделна част от Божията справедлива воля. Йешуа Ха-Ноцри поставя чрез учението си морални правила и етически основи на една принципно нова вяра, а Воланд идва за да проведе практически експеримент, който да даде достоверен отговор на въпроса: съхранени ли са християнските ценности? Той самият се изживява като част от волята на Силата: “Част от силата, която // желае зло, а все добро твори!” (епиграфа).
За Майстора и Маргарита, справедливостта настъпва, както и за всички други герои в романа. Тяхната мъка и самота е възнаградена, но те не могат да получат светлина, Господ не ги иска при себе се, той им дава точно това от което се нуждаят – вечен покой.
На края на произведението се вижда, че и свитата на Воланд са обикновени хора, които са извършили грехове в миналото и си плащат за тях.
“- Защо се промени така? - попита Маргарита тихо Воланд сред свистенето на вятъра.
- Този рицар си направи навремето една неуместна шега - отвърна Воланд, като обръщаше към Маргарита лицето си с припламващо око, - каламбурът, който измисли, говорейки за светлината и мрака, не беше много сполучлив. Затова на рицаря му се наложи след това да се шегува малко повече, отколкото бе предполагал. Но сегашната нощ е от онези, в които се уреждат сметки. Рицарят плати своята сметка и я закри.
Нощта откъсна и пухкавата опашка на Бегемот, свлече козината му и я пръсна на валма из блатата. Котаракът, смешник на княза на тъмата, се оказа слабичък юноша, демон паж, най-добрият шут, който е имало някога на света. Сега притихна и той и летеше безшумно, подложил младото си лице на светлината, която се лееше от луната.
Най-отстрани летеше с лъскавите си стоманени доспехи Азазело. Луната беше променила и неговото лице. Изчезна безследно отвратителният щръкнал кътник и кривогледството също се оказа фалшиво. Очите на Азазело станаха еднакви, пусти и черни, а лицето му бяло и студено. Сега Азазело летеше в истинския облик, като демон на безводната пустиня, демон убиец. Себе си Маргарита не можеше да види, но тя добре виждаше как се беше променил Майстора. Сега, на лунната светлина, косата му се белееше; събрана и вързана отзад, тя се развяваше във въздуха. Когато вятърът повдигаше наметалото от нозете на Майстора, Маргарита виждаше на високите му ботуши звездичките на шпори, които ту гаснеха, ту припламваха. Както юношата демон, и Майстора летеше, без да откъсва поглед от луната, но й се усмихваше като на добра позната и любима и по навик, придобит в стая №118, нещо шепнеше.
И най-сетне Воланд също летеше в истинския си облик. Маргарита не би могла да каже от какво е направен поводът на коня му и си мислеше, че са може би лунни халки, а конят е само къс от тъмата и гривата на този кон е облак, а шпорите на ездача - бели звездни петна.”
(Глава 32 “Прошка и вечен приют”, стр. 436)

Това показва, че Сатаната не взима случайни хора при себе си, а само тези които заслужават, тези които трябва да изкупват греховете си. Но дори и най-големият грях може да бъде изкупен,а Воланд е справедлив и дава шанс на всеки да получи това, което иска.
След като отпътуват от Москва – Воланд, Коровиев, Бегемот, Азазело, даже и Майстора и Маргарита, свалят измамните дрехи и се превръщат в това, което са всъщност. Те вече не играят ролята, която са играли в Москва и се вижда истинската им същност. Свитата на Воланд, вече много години плаща за греховете си. Тази нощ Коровиев успява да плати за греха си.
Преди да стигнат там за където са се запътили, нашите герои, трябва да спрат на още едно място.
Малко по-нагоре в разговора между Леви Матей и Воланд видяхме, че Майстора, най-накрая получава признание за романа, който е написал за Пилат Понтийски. Този роман, отнел на Майстора толкова много сили, всъщност представя истината за прокуратора и Иешуа.
“- Вашият роман бе прочетен - обърна се Воланд към Майстора - и се каза само едно: че за съжаление не е завършен. Имах желание да ви покажа вашия герой. От близо две хиляди години седи той на това плато и спи, но щом настъпи пълнолуние, мъчи го, както виждате, безсъние. То измъчва не само него, но и верния му страж, кучето. Ако е истина, че страхът е най-тежкият порок, мисля, че на кучето той не тегне. Единственото, от което се боеше храбрият пес, беше бурята. Но няма как, който обича, трябва да споделя участта на онзи, когото обича.
- Какво говори той? - попита Маргарита и було на страдание замъгли иначе съвсем спокойното й лице.
- Той повтаря все едно и също - чу се гласът на Воланд. - Казва, че и на луна за него няма покой, че длъжността му е тежка. Така казва винаги, когато не спи, а когато спи, сънува все едно и също: лунна пътека, по която той иска да тръгне и да разговаря с арестанта Ха-Ноцри, защото, както твърди, нещо не му е казал докрай тогава, много отдавна, на четиринайсетия ден от пролетния месец нисан. Но, уви, кой знае защо, той нито може да тръгне по тази пътека, нито при него идва някой. Затова няма как, налага се да разговаря сам със себе си. Впрочем нали трябва да има все пак и някакво разнообразие - та като говори за луната, той често добавя, че най-много на света мрази своето безсмъртие и нечуваната си слава. Твърди, че с удоволствие би разменил участта си с тази на дрипавия скитник Леви Матей.
- Дванайсет хиляди луни само заради една луна преди толкова време, не е ли прекалено много? - попита Маргарита.
- Повтаря се историята с Фрида, така ли? - каза Воланд. - Но този път не се тревожете, Маргарита. Всичко ще бъде справедливо, върху това се гради светът.”
(Глава 32 “Прошка и вечен приют”, стр. 437-438)

В този цитат ясно можем да видим, че романът на Майстора е много важна част от съдбата на Пилат Понтийски, защото само Майстора може да даде, така мечтания вечен покой на прокуратора. Жестокият на времето прокуратор, се превръща в чакаща душа, без покой. Близо две хиляди години, той чака арестанта и се надява да получи прошка за греха си. И чакането си заслужава, той получава това което иска – своята лунна пътека. Тук също така можем да видим още едно олицетворение на истинската любов, тази която вярното куче изпитва към своя стопанин. Жертвата, която то прави е олицетворение на верността, обичта и съпричастността към мъките на ближния.
Да не забравяме, че в текста е казано: “Майстора сякаш точно това бе очаквал…сви длани на фуния и викна…: Свободен си! Свободен си! Той те чака!”. И двамата преминават границата на смъртта, но тя не решава нищо, освен че слага край на земния им път – смъртта не дава помирението на съвестта и миналото при Пилат Понтийски, нито спокойствието в изтерзаната душа на автора на романа в романа. В този момент се обединяват усилията на доброто, в лицето на Йешуа Ха-Ноцри и злото – Воланд, за да раздадат заедно правосъдие над съдбите на герой и автор.
Романът на Майстора получава своя заслужен финал – от Мрака на безлюдната пустиня Пилат Понтийски се затичва възторжен и окрилен, по лунната пътека към Светлината, за да се срещне с Него.
Романа завършва с това, как и Майстора и Маргарита получават така дълго очаквания покой и щастие. Те намират своя истински дом, там където вечно ще се радват на обичта си един към друг, там където не притеснявани от никой те ще могат да бъдат заедно във вечността.
Надеждата на Майстора му дава сили да продължи, Любовта го спасява. Тя го превръща в цяла, неунищожима личност. Дори когато се предава и унищожава творбата си, т.е. прави опит да я унищожи, но, както се оказва, “ръкописите не горят” и с това поставя бъдещето на своята собствена вечност на косъм, Любовта е тази, която се намесва и двамата с Маргарита отново стават единна, цяла личност, намираща спасение в Покоя.
Въпросът защо Майстора получава Покой, а Пилат Понтийски – Светлината, е занимавал всеки читател, а и не малко изследователи, нагърбвали се с непосилната задача да обяснят текста на Булгаков. (Трябва да отбележим, че знаменитото изречение “Той не е заслужил светлината, той е заслужил покой.” се появява едва в последната редакция на романа.) Защо на Майстора е отказана върховната награда, а Пилат Понтийски я получава? Отговорите може да са няколко, но най-вероятният е, че грехът на Майстора е неизличим – той изгаря книгата си, а това е “трагическа вина”. Прокураторът е обзет от страх и предава себе си и Йешуа Ха-Ноцри, Майстора също се поддава под напора на страха и се предава.
Заключение:

Текстът на романа “Майстора и Маргарита” е динамична цялост, идеите на автора, концепциите му за героите, посланията, които той отправя към съвременниците си, не само се променят през годините на създаване на творбата, но и провокират множество разноречиви трактовки у по-късните читатели и интерпретатори.
“Майстора и Маргарита” не е роман за жертвата, за дълга, не е за подвига и страха, а е роман за любовта и опрощението.
Романът е “залезен” не само защото е последната Булгакова творба, но и защото целият негов свят е осенен от косите лъчи на залязващото слънце на една изчерпала се епоха на очакване и упование, в чиято светлина всичко е носталгично прекрасно.
По време на изложението, се опитахме да докажем, каква е истината в произведението “Майстора и Маргарита” – истината за Сатаната, истината за Иисус Христос, истината за Пилат Понтийски и истината за Майстора и Маргарита.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Истината в "Майстора и Маргарита" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.