Идеята за родното


Категория на документа: Литература


Идеята за родното в новата българска литература.

През целия 20в поети, белетристи, критици усърдно градят образа на родината- възхваляват, молят, вменяват вини, правят ритуални поклони. Родината е емоционалният хоризонт, който ражда признанията и определя тежестта на дълговете. Стотици са творбите със заглавия от типа „Родина”, „България”, „Роден край”, „Бащино огнище”, „Родна земя”, „Родна реч” и пр. Всички те представят отношението на човека към родината- ценностите, които й приписват, чувствата пораждани от нейния скъп и толкова умилителен образ. Най- лесното е да кажем, че Родината е високата, неоспорима ценност на българската литература. Тя обикновено е майката, светицата, любимата – духовният олтар, пред който се кланят и преданите, и блудните синове. Тя е свещената земя, прибрала костите на дедите и очертала браздите на паметта.

Въведение в ценността на Родината

Има много лесни и по същество верни отговори на въпроса „Какво е Родината?”. Един от тях е пример взет от сборник на „Военнообразователна библиотека”, излязъл през 1934г и носещ заглавие „Любов към Родината”. Неговата задача е да възпита у бойците любов и готовност за саможертва в името на родината. „Под понятието Отечество боецът разбира съвкупността на всичко най- мило и най- скъпо, на всичко, което обича в силата на своята душа. Страната, в която се е родил и израснал, където са протекли годините на детството и младостта. Мястото, където дедите са живели и където почиват. Родното – към което го свързват толкова много спомени: камбаната на черквицата, чийто рязък и монотонен звън е отеквал много пъти през щастливите и мъчителни часове на неговото съществуване. Къщичката и колибата, която е изградил с труд и пот на челото. Обичаните същества- останали в семейното огнище; старите родители, на които държи толкова много, другарката на живота му, децата, които продължават рода и името му. Общото състояние, цялото славно минало, вековната работа на прадедите – всичко, което дедите са завещали, велико, благородно, победно, героично и красиво. Националната чест, традициите, обичаите, нравите, независимостта- спечелена с цената на много кръв”.
Определението „подредено” от подполковник П. Чернев, доста конкретно е очертало основния кръг от представи, чрез които се мисли Родината. То е проникнато от цялата патриархална идиличност на сакрализираните образи, заредено е с патоса на умилителните чувства.
Така изглежда родината не само в реторичните конструкции на армейската педагогика, но и в голяма част от художествените си превъплъщения.
Образите на Родината и родното са широко тиражирани и охотно идеологически манипуларни.

Родината, която ме е родила
(съдба и вярност)

Родината е съдба. Подобно на родителите, с които нейният образ поддържа много успешни аналогии, тя е предрешеният избор. Избори от такъв тип могат да предизвикат примирение, отчаяние, дори гняв, но в нашия случай те предизвикват преди всичко признателност, радост и гордост.
Родната земя е очертана от реални граници, но тя има и символични граници, които задължително опират в небето. Родната земя е напоена с кръв и това я прави морално взискателна и императивна. За модерните национални д-ви възпитаването в ценността на символното начертание, наречено „Родина”, е изключително важна задача.
През 1899г Иван Вазов пише стихотворението „България”, в което за пореден път изразява любовта си към родината. Почти всички строфи в него започват с признанието „Обичах те...”, но интересното е, че след признаването следват различни, ценностно нееднозначни образи на България. Тук е образът на робската България, която трябва да се обича по логиката на страданието и състраданието. Следват още любовно „предопределени” образи на родината – тя е свободна, вдъхновена за „духовна светлина и просвещение”, победно устремена в битките ... Родината обаче опасно се е разпознала в кривото огледало, в грозното лице на живота – тя е безпаметна („кога забрави задачи светли и уроци зли”), бясна („на жажди бесни, диви крамоли/ да станеш поприще се ти остави; ...”), фатално сгрешила пътя. Безпаметна, бясна, объркана и обезверена родина – майка – това е типична идентификационна драма, горестно възпроизведена в творбата на „народния поет”.
Родината е сполетяла поета като съдба, тя се е изправила пред него като дълг, който не може да бъде отменен, като очарование, което не може да бъде оспорено от никакви беди и сгрешени пътища. Защото бедите са ситуативни, те са временни, а очарованието на родината е вечно.
Раздвояване на образа на родината. Има една „родина”, която се е оставила да я повлекат бесовете на негативните страсти, да изгуби памет и да сбърка пътя. Това е родината достойна за порицание, за оплакване, за полагане на педагогически усилия. Но отвъд конкретната родина на бесовете, продължава възвишено да съществува субстанциалната Родина – онази същностната, която съвсем не може да се мери според рамките на конкретния обществен живот. Тази родина се измерва единствено спрямо дългото време на историята и спрямо съкровеното време на сърцето. Всичко, което се случва със ситуативната родина, може да се приеме като изпитание за субстанциалната Родина. Тя и това ще понесе, и това ще изпита, но няма да загуби нищо от сакралния си блясък в сърцето на обичащия. В плановете на конкретния социален живот Родината е жертвата, която е призвана да изкупи нравствената и историческа слепота на своите чеда.
Атанас Далчев „Към родината” 1965г.
Това е една от късните Далчеви творби, изпълнена с много мъдрост и екзистенциална съсредоточеност. В нея поетът писал толкова много за смъртта и страха, говори за любовта си към родината. Творбата започва именно с въпроса за избора, за неговата предварителна решеност – „Не съм те никога избирал на земята./ Родих се просто в теб на юнски ден във зноя”. Отново се срещаме с мотива за сполитането- така просто се е случило всичко, никакви предпочитания не са сработвали, юнският ден се е разтворил, за да приеме поредния земен жител.
Родината ни избира, в смисъл, че оформя дълбинния ни психически опит, че запечатва в нас хиляди фрагменти от неща и събития, които определят посоката на живота и силата на чувствата ни.
Това, което творбата на Вазов е подсказала като модел на реагиране, е радикално развито у Далчев. Подтик да се обича родината не могат да бъдат неща като просперитет, успех, богатство, слава – всички онези „блага”, с които обича да се хвали наивно екзалтираният патриотизъм. Ето ги отрицанията на Далчев – „Аз те обичам не защото си богата,/ а само за това, че си родина моя./ И българин съм не заради твойта слава/ и твоите подвизи и твойта бранна сила...”. Далчев продължава да поддържа чувствената си идентификация с родината по линия на страданието, на жертвеността. Именно затова се появяват „ослепените бойци на Самуила”, защото те са силният исторически знак на страдащата родина, в чиято съдба героят може да припознае и себе си. Ослепените бойци са длетата, които са изваяли психобиографичния опит на героя, създали са неповторимите конфигурации на изстраданата духовност. Любовното обръщане към родината е подкрепа за този опит в страданието, за екзистенциалната му значимост.
Избирайки страданието, поетът може да използва образа на родината и като същностен различител на поведенията. Героят на Далчев, обръщайки се към родината през страданието, той всъщност застава на страната на чистотата. Това е съдбовната любов, вечната любов, която е дадена на човека чрез висшето познание на изпитанието, търпението и мъдростта – „страданието мен по- силно с теб ме свързва/ и нашата любов в една съдба превръща”.
Като своеобразен апостроф на съдбовно сполитащата родина може да се прочете едно стихотворение на Георги Господинов – „България! България!”, публикувано в сб. „Черешата на един народ”, 1996г. Почти век дели тази творба от разгледаното Вазово стихотворение и вековната дистанция дава добра възможност да се разсъждава върху сходствата и различията. Сходството е в мотива за избора на родина, разликите са в цялостната му интерпретация. Тази интерпретация се основава на въведената детска гледна точка и на конвенциите на играта. Жанрово творбата иронично се самоопределя като „броилка” и това още веднъж потвърждава играта с образи, дистанции и конвенции. Географската карта на света предлага богата възможност за „избор на родина”, тя очертава форми, които детското съзнание разпознава съобразно своята компетентност. За това съзнание Америка е „кобур”, Италия е „ботуш”, Скандинавия е „пес” и т.н. България е представена в тази странна география по следния начин – „България е лъв/ пред купичка море/ сред океан от кръв ...”.
Истинската смислова провокация на творбата е в начина, по който високите емблематики на патриотизма са свалени от патетичната им висота. Лъвът препраща към националната митология на силата и славата, но в броилката той е просто „изрезка” от земното кълбо. Морето също е висок поетически образ, който тук главоломно се е свлякъл до услужливата купичка, поставена пред „лъва”. Лъвът, морето и кръвта са странните „парчета” национална символика, от които парадоксално е „съшит” образът на родината.

Родината, която ме е дарила
(ценност и съпричастие).

Родината също е дарител, доколкото ни съотнася спрямо ценностите и ни прави съкровено причастни към тях. Любовта към родината е приемане на блага, но не блага, които се употребяват, а такива, които ориентират ценностно живота ни. В това благо се живее, то е благодат на корена, на захващането на човека към мистичните сили на земята и страната. Едно от ранните Вазови стихотворения се нарича „Де е България” и старателно представя нейните координати. То посочва всички онези „дарове”, чрез които отделния човек може да разпознае своята родина.
Първият „дар”, който творбата уточнява, е природата, традиционен определител на родината и родното. България- това е природата с нейната райска красота, но и с човешката ангажираност към нея. Дунав, Черно море, Стара планина са дълбинни образи на националния дух, те носят в себе си едно вековно напластявано емоционално отношение. Географската карта на стихотворението е силно „подвижна” – всички реалии са персонифицирани, те действат и живеят – Дунав се лее, Черно море се „бунтува и светлей”, Марица „тихо шава”, Вардар „шуми” и пр. Чрез одухотворената пластика на природата човекът се включва в ритъма на света, той се отнася към мярата на един много „по- голям”, надхвърлящ битовите и индивидуалните рамки, живот. Чрез родната природа отделният индивид става частица от символичната природа на нещата.
Вторият дар, съдбовно преживян от лирическия герой на Вазов, е свързан с образа на дедите. Този образ отново препраща към земята и към имената. Дедите почиват в земята и формират толкова важното за подобни преживявания поле на паметта – „Там роден съм! Там деди ми/ днес почиват под земя, ...”. В системата на възрожденската идеология дедите са обвързани със славата, с преизобилието на способности, сила, власт – „там гърмяло тяхно име/ в мир и в бранните поля./ До чукарите карпатски/ е стигала тяхна власт/ и стените цариградски/ треперили са тогаз”.
Руините на славните градове и гробовете на славните деди дават възможност на героя не просто да се справя с травмите на историческата участ, но и да отчита по- ясно актуалната си позиция спрямо ценностите. Дедите са били в славата, сега сме в горчивините на робството.
Във Вазовото поетическо мислене образът на родината е изнесен отвъд опозициите от типа „слава – срам”. Родината не може да бъде в срама, тя винаги е в честта, славата, обилието! Родината е онзи висок символен хоризонт, който учредява самата възможност да се страда в името на нещо по-голямо от хляба. В този смисъл Родината не е пространство, нито конкретна ситуация – тя е възвишеното отношение, модус, организиращ човешките преживявания. Затова и героят на Вазов продължава с прославата- с признанията и поклоните. При всички липси и злини на робството родната земя може да се мисли и да се възпява чрез образи на обилието, на добрините – „земля пълна с добрини,/ земля, що си ме кърмила,/ моят поклон приеми!”.
Стихотворението „България” на Александър Вутимски е от друга историческа епоха, но следва същата концептуална схема. Творбата използва жанровата схема на изповедта, на любовното признание. Тук всяко „обичам” има някаква конкретна идентификация, изведена е причина, която обосновава и изяснява основанията на чувството – „Обичам теб и твоите предания ... („твоите каменни чешми”; „твоите манастири шарени”; „пъстрите забрадки” и пр.)”. Поетът разгръща романтически богатия образ на старината, подсказан и в творбата на Вазов, за да го утвърди като върховна ценност. България, това е историческата фреска, етнографската пъстрота, свързващата сила на преданията – всички онова, което времето е пренесло и извело като дар за сетивата и опора за духа.
Вутимски възхитително възпява старата, патриархалната, слънчевата, мъдро смирената България – страната, която е истински приказен дар. Старинната и приказно красива България е поредният мощен компесаторен образ- образ – убежище. Поантата подкрепя убедително подобен извод – „Безмълвна, стара, хубава България,/ под златното ти, приказно небе/ аз дишам твоя здрач като дете,/ което спи във стара, родна къща”.
Завръщането в бащината къща, щастливото потъване в регресивно – утопичната „утроба” на детството, са възможни само чрез способността да се забравя. Родината е дар, който ни позволява да имаме други светове и да си присвояваме други идентичности – да бъдем „деца” в един лошо остарял и жестоко освирепял свят. Героят, който застава „като дете” в старата „родна къща”, е знакът на пропъдената социалност, на утопично неутрализираните противоречия.
Стихотворението „България” на Георги Джагаров е писано в различен литературно- исторически контекст, но също ориентирано към схемата на изповедта и любовното признание. Родната земя е малка („като една човешка длан”), но изпитваните чувства са възвишени и много дълбоки. Емоционалната карта на родината става безкрайно голяма- „... ти за мен си цяло мироздание,/ че аз те меря не на разстояние,/ а с обич, от която съм пиян!”.
В изпитаната схема на любовното признание поетът е успял да вгради и съвсем актуални идеологически ангажименти. За разлика от творбата на Вутимски, която „забравяме” актуалността на живота, творбата на Джагаров помни настоятелно и пристрастно. В целия текст на стихотворението настоятелно присъства мотива за справянето със злите сили, които са пречили на родината да прояви и разгърне присъщите й ценности. Родната земя е райско място, което е било осквернено от „вълци и чакали”. Интересното е, че образът на злите „вълци” е даден в семпло адаптирана историческа версия, точно възпроизвеждаща комунистическата идеография на злото- „византийската отрова”, „кървавия турски ятаган”, „търговци на тютюн и кръв човешка”.
Вълците не представят само етапите на вековната историческа драма, те подсказват самата структура на ценностите, завещани от литературната традиция и утвърдени от националната идеология. Земята, която е малка като „човешка длан”, се оказва мощен символ на наказващата ръка – „Но счупи се във тази длан сурова ...”. Земята отмерва по един начин за добрите и ги дарява с добро.

Родината като екран на кризиса
Епохата на модернизма слага акцента върху усложнените отношения на човека с родината. Пенчо Славейков най- радикално поставя въпроса за ценностния статус на българина в перспективата на универсалните стремления на духа. Ако българинът се измерва спрямо отношението му към родното, то човекът се мери според способността му да следва духовното.
В края на 19в., през 1898г П. Славейков пише стихотворението „Опак край”, в което преобръща наопаки някои от основните черти на умилителния роден край. За целта поетът използва привидно прикриващите похвати на сатиричното изображение. През актуалната критика на тогавашната българска „опака” държава се откроява опакото лице на възвишената митология на родното. Родният край обикновено се схваща и възпява чрез ценността на земята. Но в „опакия край”, чийто образ изгражда поета, земята вече е станала „землище” – „Землище хиляди, хиляди той/ мили квадратни обзима”. Съвсем ясно е, че „землището” буквално срива символичните активи на земята, то е количеството земя, което се мери, но не е символичната земя, в която се инвестират чувства и емоции. Най- силната критика на Славейков разгръща чрез „опакия” статут на националните институции и символики – парламента, девиза, „герба държавен”. Някога те са означавали възвишени неща, сега са въплъщение на партизански страсти и егоистични интереси.
И в други творби от този период Славейков продължава да очертава и осмисля провалите на родното. В „Бащин край” той разкрива пропастта между постигнатата политическа свобода и нравствената незрялост на обществото – „Рабските окови паднаха,/ рабските чувства не упаднаха,/ робский дух е твой!”. Според поета родния края ражда само негативни преживявания. Много интересно е стихотворението „Къде е моят роден край”, което е очевидна реплика към Вазовото „Де е България” – „Къде е моят роден край?/ Дали е роден край земята,/ където първи път зората/ над мен видях да засияй?”. Славейков много стриктно проверява емоционалните фондове на родното и идентификациите, които те градят. Оттук започват и разочарованията. Старите песни са само приспивни песни за непробудно спящите. Родния край не е топлината на жадуваното огнище, а е емоционален студ – „Студено е...”. Народът е „племе”.
В стихотворението „Вдъхновение”, публикувано редом с „Къде е моят роден край” Славейков разгръща своята компесаторна визия – „Има край обетован,/ край чаровен и прекрасен,/ гдето вечно слънце грей/ в небосвода вечно ясен”.
При Вазов родният край, родината са ценностно стабилни пространства, които трудно могат да бъдат разколебани. Родината е сама по себе си духовна субстанция, тя е „край” с мощни митологични импликации, с утопично приписани и от нищо неоспорими качества. За Славейков моделът на съвместителството вече не е удовлетворителен. Той ще се постарае да изгради образа на истинската духовна родина, като правдиво ще я изнесе на „другия бряг”, в другия 4край обетован”.
Със своите творби Пенчо Славейков очертава една трайна насока в осмислянето на родината. В есето „Тъгите ни”, Димо Кьорчев развива точно тази насока. След като „душата на художника” все повече се отвръща от „врявата на деня” и от спекулативните патриотични игри, тя ще търси някаква отвъдност, която да компенсира задушаващия смислов недоимък. Кьорчев категорично отказва да схваща родината като ценност, харизана на човека от ситуативността на раждането и живеенето. В неговото вдъхновено есе родината става название на екзистенциални същности, мамеща черта в хоризонта на душата. Нещата могат да бъдат максимално различни, но като „родина” те имат общ онтологичен корен.
Стихотворението на Яворов „Родина” също преживява родината откъм зоните на кризиса. Кьорчев настоява, че родината е всичко, което прави човека същностен, Яворов настоятелно се пита за същността на родината – „Но що си ти? Земя ли в някои предели?/ Пръстта на тоя дол, на оня хълм,/ еднакво мъртва зной, под дъжд и гръм,/ която днес един- друг утре ще насели?”.
Яворов не прибягва до традиционното разцепване на образа и до извеждане на родината към трансцедентното. През призмата на душевния опит той изследва съвместяването на родината като обич и родината като смут. Каквито и да са оковите, както и да се наричат те- робство, делнична суетня, светска суета, „повилняла сбир” ... – те не могат да бъдат пренебрегнати, захвърлени с жеста на напускащия. Родината е такива „окови”, които се носят като съдба. Белезите от тях са неизтриваеми, защото са белези на душата.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Идеята за родното 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.