Христо Смирненски- "Зимни вечери"- анализ


Категория на документа: Литература


ХРИСТО СМИРНЕНСКИ - "ЗИМНИ ВЕЧЕРИ"
ГРАДЪТ И ЧОВЕКЪТ

Поетът, роден край Егея, озовал се в столичния град, бързо разбира, че слънцето и топлината, усмихнатият повей на южния вятър от родния край ще останат само в най-интимните кътчета на неговото съзнание. В новата действителност няма място за тях. Тя предлага студенина и неуютност, мизерия и отчаяние.

Цикълът "Зимни вечери" дава най-пълна представа за града и неговата социална реалност. Той е недружелюбен, неприветлив и отблъскващ, прилича на каменен затвор, чиито стени не пропускат искрица надежда. Това е място - капан за човешките души, където цари пустота и мрак. Крайните квартали са пространство на разрухата, запустението, бедността и страданието. Човекът се чувства безпомощен, ненужен, без мечти, лишен от духовност и красота. Той е ограбен, обсебен единствено от мисълта как да преодолее "безхлебното" си ежедневие. Многолико е страданието. "Малките гаврошовци", "цветарката", "уличната жена" и "старият музикант" се лутат в безвремието на "мъглата жълтопепелява", обгърнала крайните квартали.

Христо Смирненски не търси с лиричен поглед миналото и детството си като поетична реалност, противопоставена на грозните отблясъци от мрачната действителност, както завръщащият се Дебелянов в спомена за "белоцветна" Копривщица. Юношата възпява настоящето. Пишейки за града и човека, Смирненски успява да разкрие своята съпричастност, болка и загриженост към обитателите на "черната гробница", защото той сам е едно от "децата на града". Неведнъж е трябвало да пие горчилката на разочароващата действителност, да се оглежда в студените кристални очи на несретните жители, където намира само "догорялата" празна душа.

Като Вергилий, водещ Данте из преизподнята, поетът ни показва кръговете на земния ад. Най-ужасното е, че в "черната гробница" виждаме мъките не на грешници от отвъден свят, а незаслуженото страдание на живи същества, превърнати в хора-сенки. Зимната вечер и мъглата допълват усещането за безнадеждност и отчаяние на хората. Всичко е обгърнато с траурно наметало, сякаш и "зимната вечер" скърби за пропилени мечти, за загубена младост, за неизживяно детство. Олицетвореният екстериор на предградието е като декор от странна, лирично преживяна от поета трагедия. Снегът, електрическите жици, тополата, човешките стъпки - всички те "прозвънват", "проплакват" с воплите на сподавени сълзи, които чува единствено Смирненски.

Тъжна е вечерната разходка на поета. Надниква тук и там през прозорците на "смълчаните хижи" с надеждата да види нещо по-различно от познатата мизерия, да чуе весел детски смях или любовен шепот, но за сетен път сюжетът се повтаря - "пияни хрипливи слова", "безхлебие", детски писъци и женско ридание. Човекът няма настояще, не вижда бъдеще, забравил е и миналото си. Или може би всичко е едно страдание.

Градът става все по-мъглив и злокобен и "разтапя" в прегръдките си силуетите на закъснели минувачи. Острият локомотивен писък нарушава зимната тишина, но въпреки това не може да пробие гъстата "мъгла" на бедността. Тук хората са обезплътени, дематериализирани. Те са силуети, лутащи се сред черния мрак, сякаш са забравили дома си.

Слепият старик, бродил из каменния лабиринт на града, не успява да се прибере в своя дом, защото мъглата го разтапя в "хаоса намръщен". За поета градът е хаос, безпорядък, при който всеки е откъснат от естествената си среда - жената не чака с усмивка уморения съпруг, бащата не е сложил детето на коляно, за да му разказва тайнствена история, децата не се радват на зимната вечер, играейки навън до късно, възрастните не се наслаждават на спокойни старини.Всички играят неподходящи житейски роли, макар да осъзнават, че не сън, а истина е ужасната действителност- болезнена и отчайваща. Болка изпитва поетът, защото съчувства на несретната съдба на своите братя. Като вопъл се изтръгват от сърцето му думите: Братя мои, бедни мои братя - пленници на орис вечна, зла, - ледно тегне и души мъглата - на живота сивата мъгла...

Смирненски търси връзка с угнетените души на своите "бедни братя" чрез метафоричния образ на мъглата. Тя не е природно явление, а екзистенциален образ на живота и съдбата. Мъглата няма да се вдигне, прогонена от зимните слънчеви лъчи. Тъгата на поета идва от усещането, че страданието като мъгла, притиснала душата, трайно присъства в живота на "бедните братя" от крайния квартал - "пленници на орис вечна, зла".

Предчувствие за смърт носи още първият стих на цикъла "Зимни вечери". Страданието, мизерията и гладът изправят човека пред страшния лик на смъртта. Тя е неумолима и безпощадна. Отнема все още неживян живот, гаси светлината, обгръща с мрак човешките души.

Финалът на творбата е посветен на съдбата на любимите герои на поета-децата. "Сграбчени" от бедността и "безхлебието", те сами са поели отговорността за собствения си живот. В суровия и бездушен град те нямат право на детство, а това е осъдително, защото нищо не може да замени детството. То е неповторимо. Малките гаврошовци нямат право и на почивка. Единственото място, където спират, но само "за миг", е край уличния фенер. Сякаш търсят в неговата светлина топлината на домашното огнище. И попаднали за миг в друг свят, красив и нереален , с "някаква смътна почуда" следят нежния танц на снежинките - символи на безгрижието, чистотата и детската невинност. За бедните деца, "чувалчета снели от гръб", щастието е илюзия, отказана им от живота. Това е тяхната тъжна орис, едно трагично предчувствие за бъдещето им. Гаврошовците, притиснати от мизерията и глада, преждевременно са остарели.

Без надежда завършва тъжната среднощна разходка на поета. След видяното, преживяното и чутото, след докосването до човешката болка и страданието, в поетичния финал на цикъла "Зимни вечери" остава усещането, че градът е затвор за несправедливо наказаните "бедни братя" на Смирненски.

??

??

??

??

1





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Христо Смирненски- "Зимни вечери"- анализ 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.