Характеристика на българския литературен процес


Категория на документа: Литература


Характеристика на българския литературен процес
/За самостоятелна подготовка и преговор/
Развитието на българската литература се простира в рамките на два огромни периода – стара и нова литература. Новата обхваща времето от средата на 18. Век до днес и включва:
-Възрожденска литература;
-Литература след Освобождението;
-Литература след Първата световна война;
Възраждането обхваща 18. И 19 век. Неговото най-важна задача по отношение на културата е да компенсира изостаналостта , за да се изравним с културното ниво на Западна Европа. Спецификата на тези процеси се означават с понятието „забавено-ускорено развитие на българската култура”. Забавен процес / не е прекъсвано културното ни развитие/ заради робството, който в средата на 18 век се ускорява, за да навакса изостаналостта от Европа и определя цялата специфика на българската литература:
-в творчеството на един и същи автор се срещат ренесансови и просвещенски черти;
-някои творби са жанрово неопределени и не могат да се определят, защото съчетават различни жанрови особености;
-не е възможно да се формира литературно движение в класическия му вид/класицизъм, романтизъм и т.н/;
-периодизационна сгъстеност;
Специфичен е идеалът на възрожденската литература: ако в Европа Ренесансът издига идеята за свободната и хармонично развита личност, ползвайки моделите на Античността, то България възкресява историческия спомен за свободната държава от Средновековието. От първостепенно значение са интересите не на отделната личност , а на колектива, на народа. Възкресяването на родното минало е крайно необходимо за националното пробуждане от робския сън, осъзнаване на родовото самочувствие по пътя към свободата – първото и неизменно условие за духовен просперитет. Трябва да мине още почти век , за да се еманципира личността на човека от колектива и да застане в центъра на културните и литературни интереси, както това се случва в западноевропейската литература през 14 век.
От 18 век нататък бълг. Литература е поредица от перипетии на духа между полюсите на „родно”-„чуждо”; „колективно”-„индивидуално”. Тези две опозиции очертават пътя на българската литература от рязкото й оразличаване и противопоставяне на другите културни системи към приобщаване и творческо усвояване на по-високото „чуждо” ниво.Затова Върраждането и първите две десетилетия след Освобождението извеждат като приоритетни теми родното и колективното. Чак в началото на 20 век се появяват първите модернистични течения, които издигат чуждото вече не като заплаха за целостта и ценността на родното , а като по-висша цивилизация, издигат индивидуалното не като егоистично затваряне в себе си , а като личностна свръхценност. След Първата световна война тази посока се изчерпва и започва -обратното движение: връщане при родното и колективното, след като самотно лутащият се творчески дух на българския интелигент, уморен и отчаян, намира спасение при изконните ценности.
Пръв в литературата ни по отношение на конфликта родно-чуждо средищно място заема Пенчо Славейков. Това средищно място се изразява в:
-придобитото и демонстрирано авторско самочувствие, което не се конфлонтира с фолклора;
-обръщане към фолклора като източник на теми , идеи , сюжети.
Най-рязкото си отграничаване от чуждата култура бълг. литература изживява в творчеството на Алеко Константинов, който издига идеята за национално културно самочувствие на българина чрез общуване и съизмерване на национално-ценностното ни с културата на Европа. За да се случи това, трябва да се преоцени внимателно българското, да се отсее от него непреходното и значимото. За високия национален модел пътят е един: към миналото , където робската психика парадоксално съжителства с с високите полети на духа; където в колективната кротка уседналост на битието си народът извайва в песни високите примери на нравственост, духовна красота, личностен стоицизъм.
Ботев и Вазов тръгват по този път ,търсейки българина у роба, четворката от кръга „Мисъл” търси човека у българина, откривайки хуманистичната си мисия в „диренето на человека и у звяра”.
Българската литература от Освобождението да Първата световна война
Първите 7-8 години след Освобождението продължават възрожденската патриотично-демократична традиция в литературата. Няма конфронтации, създаващите се млади държавни институции са все още белег на народно единство, издигнато в култ. Много скоро се явяват страстни противоречия- полотичиски, културни , социални, които раждат класическия ешелон на българската литература. Последните две десетилетия на 19 и първите две десетилетия на 20 век създават българската литературна класика. Двата колоса, драстично противопоставени един на друг , са Вазов и Пенчо Славейков. Вазов защитава традицията, Славейков апелира за „европеизация на литературата”. След време става ясна, че българската литература трябва да се развива като национално творчество и в същото време да се интегрира с чуждите литературни достижения; едновременно да обслужва обществените потребности, но де изявява и като самостоятелно духовно явление, а не да подражава и „преписва” чуждите образци. Синхронизирането на „родното” като идея и „чуждото „ като поетическа система се постига чак в творчеството на Гео Милев.
Българската литература от края на 19 век
1. Особености:
-българският писател е все още повече общественик;
-той е екстровертен тип, заинтересован не от това, което става в душата му, а от онова, което се случва в обществото;
-лириката е прозаизирана;
-публицистичните жанрове-фейлетон, очерк, мемоари, се „охудожествяват”
2.Вазов-патриарх на литературата:
-мисионер в литературата, чувства се син на отечеството и баща на нацията, утвърждава системата от нравствени и исторически ценности във време, когато народът ни се нуждае от това;
-утвърждава понятието „писател” като професионално призвание и чрез цялостното си творчество, чрез гражданското си поведение оформя социалния статут на писателя;
-изгражда жанровата система на литературата, работейки в трите литературни рода: лирика, епос, драма;
-заедно с Петко Р. Славейков и Ботев е първостроител на българския литературен език;
-обявява се против самоцелното изкуство, за обществено ангажирана литература, превръща делото на народа си в свое лично дело;
- синтезира в творчеството си различни форми на класическата европейска култура /романтизъм, сантиментализъм, класицизъм/ и ги прави достояние на българския читател;
-творчеството му е универсално, достъпно и разбираемо за всяка аудитория;
3.Литературата на 80 години:
-литературният живот все още е недостатъчно диференциран от обществено-политическия и затова литературата е обърната с лице към живота. Водещите творби са пряко ангажирани в служба на народа;
-преобладават темите за робството, свободата, борбите за нейното отвоюване;
-преобладават големите епически форми, актуална е мемоарната и документално-биографична литература;
-произведенията са реалистични с подчертано романтично отношение към миналото;
-след разочарованието от настоящето започва развитието на критико-изобличителната сатирична линия в литературата;Двете линии/критическа и героична/ се преплитат в творчеството на Вазов и Захари Стоянов. Край на тази декада настъпва с излизането на романа „Под игото”, който е апотеоз на властващите в този период живи възрожденски идеи и е своеобразен мост към десетилетието на критично отношение към към съвременната действителност.
4.Литературата на 90 години:
-водеща тема е съвременността с присъщите й проблеми и герои. Няма го положителният герой на епохата , затова Вазовият герой Кардашев заключава , че „времето ни дава приме ри единствено за сатирата.”
-синтезирана представа за изкористените идеали и меркантилното време след Освобождението е Бай Ганъо;
-националното единство, характерно за Възраждането е разрушено, противопоставени са народ и държава, което най-добре личи във фейлетоните на Алеко Константинов;
-на преден план излиза селската тематика, оформя се „народничеството” в литературата;
-съвременната действителност се противопоставя на разрушения патриархален свят, символ на здравата българска традиция;
-Елин Пелин е своеобразен мост между литературата в края на 19 век и началото на 20. Неговото творчество преодолява дребнотемието, битоописанието и мелодраматичността на народниците и стига до сериозни обощения. В разказите и повестите на Елин Пелин общността и човекът се превръщат в средоточие на болезнени екзистенциални проблеми.;

-противопоставяйки се на действителността , част от интелигенцията се увлича по социалистическите идеи, възниква пролетарската литература.;
-в края на 19 век започва процесът на обособяване на индивида от общността. Повечето млади автори се отдръпват от обществено-политическия живот. Такава е съдбата на повечето символисти. Такова амбивалентно /двойствено, противоречиво/ отношение към народа и народното наблюдаваме още при П. Р. Славейков и Ботев, където народът е едновременно висш идеал, критерий и кумир, но и негативна пасивна маса, стихия.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Характеристика на българския литературен процес 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.