Градът в поезията на Смирненски


Категория на документа: Литература


I СОУ „Св. Седмочисленици”

Доклад по литература
Градът в поезията на Смирненски

Христо Димитров Измирлиев (Смирненски) (17 септември 1898 — 18 юни 1923) е роден в град Кукуш, днешна Гърция. След опожаряването на родния му град, той се премества със семейството си в крайните източни квартали на София. Работи известно време като вестникар и репортер, а също и като писар. Той е български поет, ярък представител на постсимволизма в българската литература. Литературната му дейност започва още в гимназиалния курс, когато той пише хумористични стихотворения. Известен е като Христо Смирненски или като Ведбал (другия му псевдоним). Въпреки ранната си смърт (на 25-годишна възраст), той се слави като доста продуктивен автор — едно от последните издания на събраните му съчинения се състои от осем тома. Възхваляван от лявата литературна критика (главно поради социалистическите идеи в творчеството си) и определен от консервативните литературоведски кръгове на съвремието си като автор на „приложна поезия“, Смирненски е поет със забележителен пародиен потенциал и изключителни версификативни възможности.

През 1912 г. започва Балканската война и българските войски освобождават Кукуш. (По силата на Берлинския договор част от Македония и Южна Тракия и след Освобождението остават под османско "присъствие").Радостта на населението обаче е твърде кратка. След победата между балканските съюзници изникват разногласия, по вина на управляващите кръгове избухва Междусъюзническата война. Пред опасността от настъпващите гръцки войски жителите напускат Кукуш, градът е опожарен. Семейството на Димитър Измирлиев заедно с хилядите бежанци се отправя да търси спасение и препитание в София. Тук Христо се записва в Техническото училище, но заедно с братята и сестра си помага в издръжката на семейството - продава вестници. От 1915 г. по примера на по-големия си брат Тома Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания - най-напред на вестник "К'во да е", където за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хуморист - Ведбал. От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони в "Българан", "Родна лира", "Художествена седмица", "Смях и сълзи", "Барабан", "Сила". Необикновено находчив и плодовит, Ведбал, въпреки младостта си, става един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература.

Ученик в Техническото училище, той продължава да се труди - като обикновен работник, продавач в колониален магазин и др. По това време избухва Първата световна война. През май 1917 г. Христо е принуден да постъпи като юнкер във Военното училище, но въпреки суровото казармено всекидневие продължава да пише и да публикува в хумористичните издания. През 1918 г. излиза първата му книга "Разнокалибрени въздишки в стихове и проза".

Силно въздействие върху идейното развитие на младия поет оказват Октомврийската революция и Войнишкото въстание през 1918 г. Отвратен от жестокостта, с която правителството потушава въстанието, Христо Измирлиев твърдо решава и напуска Военното училище.

Цивилният живот не предлага много радости на младия хуморист. Той е принуден с тежък труд да изкарва прехраната си - отначало е писар II разред в Управлението по транспорта, после карнетист, след това е чиновник в Дирекцията на стопанските грижи, репортер, касиер, редактор, коректор...

През пролетта на 1920 г. е приет за член на комунистическия младежки съюз, а през следващата - на комунистическата партия.

През ноември 1919 г. по решение на партията започва да излиза седмичното хумористично художествено-литературно списание "Червен смях". Участието на Смирненски в списването му има решаващо значение за него - хуморът му става все по-социално насочен... В края на февруари 1922 г. партийното издателство - Общо работническо кооперативно дружество "Освобождение" - отпечатва лирическата сбирка на Смирненски "Да бъде ден!".

Контрастните противопоставяния, върху които се гради поетическият свят на Смирненски, очертават две групи стихотворения, посветени на социалното страдание и революционната идея.На застиналите в неподвижност образи от едната група стихотворения отговарят всевъзможните форми на бурно движение в другата.Внушенията за потиснатост от едната страна и екстазът на чувствата от другата са емоционалните съответствия на това противопоставян. В тази насока между двата типа стихотворения на Смирненски се проявява още една разлика, която засяга същностни черти на поетиката им: Срещу конкретните очертания на света и човешката участ в социалните стихотворения на поета, даващи израз на един реален житейски опит, стой абстрактно-романтичният, дори необуздан изблик на желания и очаквания, свързани с имагинерността на една социална идея. В съответствие с тази полюсност са и двете образни форми, чрез които социално угнетените присъстват в поезията на Смирненски: „ робът ’’ и ,, пролетарското море ’’. Първата проявява способността на поета за вживяване в отделната егзистенциална драма на човека като социална жертва. Другата форма се осъществява в самия процес на революционното движение – тя изразява сливането с множеството, обхванато от общи емоции, изживяващо заедно своето желание за победа.

В социалната поезия на Христо Смирненски страданието е внушено като трайна характеристика на човешкия живот .За разлика от екзистенциалните му основания на Яворов, страданието в стиховете на Смирненски е видяно в своята социална предопределеност .

Мотивите за страданието и за съдбовното нещастие обуславя присъствието на някои елементи от художествената система на символизма. В много от стихотворенията му могат да се открият образи символи, чрез които поезията на Смирненски престава да бъде лозунг ли декларация на социалните отношение, а конфликтите придобиват чисто човешки измерения. Синтезът между реалистичното изображение и символност ражда една нова поетика, в която метафоричността и алегорията вече не са начин за откъсване от действителността по посока абстрактната неземност на символистичния блян, а са функционално ориентирани към разкриването на социалните характеристики на света като реалност и настояще. Тази особеност в художествения маниер на Смирненски променя функцията и дори пародира естетическата изтънченост на символистичната поетика, превръщайки реалистични, материално-осезаеми образи в символи на конкретни исторически обусловени социални отношения.

В поезията на Христо Смирненски обобщеният образ на настоящето е градът. Той е носител на трагични внушения, обладан е от тревожна, потискаща атмосфера, която създава усещане за страдание, за трагично безсилие на човека в ежедневната му борба за оцеляване. Градът е показан най-вече като място на социалните контрасти, където светлината, доброто и животът са обречени.Представата за града е двойствена. От една страна, той е празничен, изпълнен с бляскави витрини, шумни локали, гръмки оркестри, това е място на разблудния празник. От друга страна, градът е „черна гробница”, улиците са мрачни и пусти, където владее мъката и отчаянието.

Градът е топос-персонаж, който акумулира злото в света на социалната несрета. Социалната поезия на Смирненски преповтаря символистичната визия на гарда като пространство, където властват грехът, покварата и порокът. При Смирненски образът на града е очевидно хиперболизиран. Най-често е внушен като някакво чудовище – хищно, агресивно и злонамерено, което властва над социално обезправените и ги превръща в свои жертви.Пространството му е внушено като „гранитна пазва”, като трагичен лабиринт, вградил в себе си съдбите на „хиляди души разбити”.

Още в заглавието на цикъла „Децата на града” присъства идеята за конфликта между човека и социалната действителност. От една страна, това заглавие подчертава неразривната връзка между персонажите и града, но същевременно на текстово равнище я проблематизира, поставяйки въпроса за отхвърлените деца на града.

В цикъла „Децата на града” са персонализирани най-обречените социални категории – детето, жената, старецът.Още в заглавието на „Братчетата на Гаврош” е потърсена връзка с едно от най-пространните и емблематични изображения на социалното страдание – героите на Смирненски са сродени с Гаврош. Те обитават пространството на улицата, а тяхната най-важна екзистенциална характеристика е бездомността. Социалното „място” на Гаврошовците е белязано с трагизъм („стоят на ъгъла” – „пред витрини бляскави”), а обречеността им се внушава чрез знаците на повторителността(„всяка вечер”, „застават често”, „пак”). Животът им е постоянен сблъсък с празнично осветеното и студено лице на града. Те жадно съзерцават бляскавите витрини, но няма да получат нищо от разкоша и празничността му. Витрината е своеобразен знак на социалната преграда, разделяща хората. Със своите характеристики(„скован от злоба”, „разблуден”) враждебният град обема, обгръща лирическите персонажи и „рамкиращата” функция на този образ подчертава безсилието им – „живота сграбчил ги отвред”. Чрез отношението на града към гаврошовците Смирненски поставя проблема за социалното детерминирания характер на страданието.

В цикъла „Децата на града” градът е социалния „ад” арена, затвор, лабиринт. Обект на изображение стават социалните конфликти, осъществявани най- често чрез контраста на две групи образи- на онеправданите, разгневените и на господстващите. Това се осъществява чрез пространствения образ на града, в който центърът олицетворява света на богатите, а периферията е място, което обитават бедните, изтерзаните тълпи, готови на революционен сблъсък. Лирическият герой вижда в себе си като една от личностите, призвани да поведат унижените и оскърбените по пътя на спасението.

Протестът срещу потъпкването на човешките ценности в големия и студен град се превръща във водещ мотив в цикъла.

Градът на Смирненски гърми с личния протест на поета и в цикъла „Децата на града”.

Освен образи на малките гаврошовци, на слепия старик, на рано починалото болно момиче- поетът вижда и други- нови герои. Във „Вълкът” се представя човекът от „другия свят”. Светът на доволството и ситостта. Има и други, нови изображения на града- контрастни, двуизмерни, различни. Това не е вече градът на мрака, мизерията, на и градът на бляскавите витрини, на силно осветени локали, на празненства и блудство, на суетата и маскарада. Това е жертвите град- но сама за едни, за обградените в охолство, пресита и ненаказаност. Тук се чувства скритата неприязън на поета към тези хора от „висшето общество”.

Според Смирненски точно те губят човешкото у себе си, а не онези- децата на мизерията, белязани с полускотски черти от бедността и насилието.

Макар формално да не принадлежи към цикъла, стихотворението „Цветарка” също поставя проблема за съдбовното нещастие на социално потиснатите. Героинята отново е ситуирана „улицата шумна” и нейното битие е подчинено на механизма на града („бърза от локал в локал”). Творбата започва с природна картина, пронизана от метафорични образи („загадъчна и нежна”, „теменужен остров в лунносребърни води”, „болка безнадеждна”). Но този пейзаж остава чужд и контрастира на урбанистичната картина на „каменния град”: „грамаден и задъхан”, глъхнещ и дебнещ вграждащ в „гранитната си пазва” човешкото битие – и контекстуално се свързва с образа на цветарката, за да подчертае нейната другост – тя е „прокудена русалка”. Но в пространството на града красотата и нежността на момичето са обречени, защото и те са подвластни на „гранитната пазва” и на „черните пипала” на действителността . Нейната орис е да бъде част от „повестите безутешни на вседневен маскарад” : „че цветята се купуват, а и тя е чуден цвят”. Контрастността на образите („теменужен образ” – „улицата шумна”; „малката цветарка” – „грамаден” град; „прокудена русалка” – „черни пипала” ; „усмивката смирена” – „усмивки иронични”) конструират един свят, в който градът е социалната „утроба” , унищожаваща човешкото.

Проблемът за съдбовното нещастие, за обезсмислящото и погубващото човешкия живот настояще е основен и за „Уличната жена”. Лирическата героиня също не е назована по име, а битието й е очертано от знаците на несретата. Това стихотворение може да се види като продължение на участта на героинята от „Цветарка”:

„Цветарка” „Уличната жена”

„тя е чуден цвят” - „сама посърнал цвят”




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Градът в поезията на Смирненски 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.