Градушка - анализ


Категория на документа: Литература


Трите сфери, в които Пейо Яворов твори, го характеризират като социален поет, певец на националните борби и търсач на метафизичната истина за човека. Именно чрез първата си роля поетът се явява като типичен представител на литературата от ХIХ в., която представя българското като прониква във всекидневния бит на традиционната патриархална общност в стила на съществуване типичен за селото. На селото Яворов посвещава множество произведения - "На нивата", "Май" и други, но най - въздействащата му творба е стихотворението "Градушка".
Идеята за изначалното Зло , разрушаващо хармонията на селското битие , е водеща в "Градушка".Яворов сякаш слива в съзнанието си представата за социални и природни бедствия.Не е толкова важна причината , защото нейното овладяване и игнориране е визирано като стоящо извън възможностите на човека.Важното е страданието на селянина , неговата болезнена реакция на изпепелените надежди , на разпадащия се свят.Състраданието на лирическия субект тук прераства в стон, във вик на ужас.Характерно за представянето на бедствието е , че то се реализира не чрез пряко описание , а по линия а разрастващия се ужас , чрез чувстването на селяните.Яворов използва кръговата композиция , за да внуши затварянето на кръга на безизходицата.
Първата част започва с трагична изповед на селянина , като непосредственото страдание прераства в стон на всечовешкото страдания на угнетените.Трагичната повторителност е внушена чрез недовършеността на изказа и чрез акумулацията , представляваща градиране на чувствата и имплицираща мъчителна протяжност , безкрайност на страдалческата участ:
"Една,че две , че три - усилни
и паметни години...
....
А то - градушка ни удари,
а то - порой ни мътен влече,
слана попари , засух беше..."
Молитвата на селяните смислово трансформира значенията на християнската молитва.Образът на живота е разкрит като низ от страдания , които са фатално неизбежни , затова единственият изход е смъртта.Тя е предпочетена като успокоение и спасение:
Да беше мор, да беше чума,
че в гроба гърло не гладува,
ни жадува
Втората част представя друга възможност за спасение - чрез хармонизиране на простите човешки изживявания с природата.Противопоставеността е внушена чрез началния съюз "но", чрез спокойния и равномерен в ритмично отношение стих в единствената с класическа строфика част.Това е другото лице на селското битие - зреенето на надеждата , властването на светлината.Но въпреки радостното настроение се ражда страхът от катастрофата , фаталистичното предусещане за тотална неизбежност на Злото.
В движението от втора към трета част се отделя и все повече се дистанцира от селското битие Яворовият лирически Аз.Но дистанцирането преди всичко е в посока на гледната точка , от която се описва картината на трудовия ден, а отношението на лирическия субект определено е насочено към сближаване със селската душевност.Наблюдава се постепенно сгъстяване на времето , концентриране на сегашния момент.Представени са детайлите на ежедневността , които за миг, в утринната суетня, скриват големите и болезнени въпроси на битието.Вечното трудене е визирано като смисъл на живота.Но във финала през хармонията на селската идилия отново се прокрадва предчувствието за Злото, въплътено тук в слънцето , което "на земята огън праща".Огненото кълбо е старозаветно християнски и езически символ - то унищожава и пречиства , за да се умилостиви иска жертва.Човекът е успял да подреди своя мъничък свят, но големият свят на природата му е неподвластен.Границата между природата и хората е трудно преодолима , тъй като отчуждава , поражда страх от непознатостта , втвърдява отношението към непознатото като към непознаваемо.
Двете ключови за текста категории - светлина и мрак, които в конфликтността си извеждат основната идея на творбата, са противопоставени , сблъскани и сдвоени от четвъртата част.Традиционната им ценностна опозитивност е преодоляна в акта на превръщането им една в друга.Небето се визира като сцена , върху която ще се реализира сблъсъкът на зловещите стихии.Ненавременното пеене на петлите прокламира идването на хаоса , на края.
Яворовият лирически субект постепенно се сродява и слива с героите.В движението от четвърта към пета част лирическият Аз се разтваря в лирически Ние, за да съпреживее ужаса на изсипващия се върху хората Ад.Градушката е представена като апокалиптично чудовище.Фолклорните моменти при описанието и са знак за събуждането на първичния мистичен страх от Злото :
...А облак лази,
расте и вий снага космата,
засланя слънце; в небесата
тъмней зловещо...
Човекът остава сам , изоставен , незаслонен пред силата на стихиите , рушащи неговия свят.Нечутата молитва :"Труд кървав , боже , пожалей!" , го лишава от възможността за общуване с Доброто, а оттук и от право на пълноценно съществуване.Финалната част задълбочава чувството на обреченост и безсилие:
И всички емнали се боси,
с лица мъртвешки посивели,
отиват:вечно зло ги носи
към ниви глухо опустели.
Обеззвучаването на пространството , неговото безмълвие , изпразненост от живот е взетата от жестокия Бог жертва.
Така върху основата на конкретното човешко страдание с неговите видими социални основания в "Градушка" Яворов изгражда представа за света според философията на обикновения човек , за неговата непознаваемост и конструираност според принципите на Злото, за неизменната и неизбежната трагичност на човешкото битие.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Градушка - анализ 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.