Гераците - промяната като философия на живота


Категория на документа: Литература


ПОВЕСТТА
"ГЕРАЦИТЕ" Промяната като философия на живота

Повестта "Гераците" от Елин Пелин изобразява разпада на патриархалната общност, замяната на един модел на обвързаност между човека и обществото с друг. Тя разказва за прехода от монолитната общност, в която не се открояват индивидуалности, към разединена социална структура, която дава повече свобода на индивида, но и крие повече рискове. Представяйки в началото един приказно подреден свят, творбата възпроизвежда модела на традиционното общество, търси неговите добри страни, загатва за недостатъците му. Композиционната рамка, очертана от метаморфозата на образите, символизиращи реда, онагледява разпада на този модел. Творбата представя промяната и я осмисля като изпитание за човека и общността. Авторът се вглежда с особено внимание в процесите на промяна, проследява пробуждането на индивидуалността, което в конкретния контекст води към деградация и отчуждение. Чрез мотивите за незнанието и обезцененото слово той характеризира човешкото усещане за трагизъм на битието. Изобразените в повестта процеси създават разбиране, че промяната е философията на живота. Непрозряло тази истина, традиционното общество неминуемо среща своята гибел.
В началото на повестта се представя един приказно подреден свят и едно хармонично организирано физическо и социално пространство. Домът на Гераците е в центъра на този свят - "на лично място сред селото". "Чорбаджийски" на вид, ограден "като кале", той въплъщава патриархалната представа за благополучие чрез затваряне в себе си. Впечатление за приказна реалност създава отчетливото разделяне на център и периферия, които митологичното мислене свързва съответно със своето - ценното, и с чуждото - лишеното от ценност. Симетричното физическо пространство съответства на социалната "симетрия". Поставена в центъра на социалния модел, фигурата на Бащата символизира неговите основни ценности. Старият Герак е в "центъра" на рода - той е авторитетният патриарх, който въплъщава идеята за йерархична социална организация като гаранция за просперитет.
Усещане за подреденост създава и ритъмът на патриархалния живот, следващ сезонните цикли. По жътва бодрият глас на Герака започва да се чува из двора още преди зазоряване. Отправил поглед на изток, той възхитено мълви: "Пак ще се къпе в човешки пот майката земя".
Представа за приказна реалност извиква и нюансът на идеализа-ция в началото на повестта. С картините на благополучието - картини на осъществената патриархалност - то напомня приказната формула "Имало едно време". Читателят знае, че след това начало ще последват лишения и сблъсъци, но приказната формула го кара несъзнателно да очаква щастлива развръзка. Контрастът между очаквания и действителния финал предизвиква катарзис. На това несбъднато очакване се дължи въздействието на текста.

Първите страници на Елин-Пелиновата повест възпроизвеждат модела на традиционното общество - с присъщата му цикличност, цялостност и предвидимост. Но оказва се, че тъкмо в тези характеристики е "трагичната вина" на това общество. Цикличността принуждава човека да изпълнява все едни и същи социални роли. Той е цялостен, неотделим от природата и общността, но заедно с това и обречен никога да не надхвърли хоризонтите на познатото, да живее в предвидим, но затворен в себе си свят. Краят на идиличната "приказка" на патриархата е предречен от самата същност на патриархалното.
Крахът на патриархалния модел става видим чрез метаморфозата на образите, символизиращи подредеността. Представени в началото и финала, те очертават композиционна рамка. Почитан преди, дядо Йордан Геракът се превръща в плачлив старец, когото никой не жали. От просторния двор, в който може "да се смести една махала", пе остава нищо - той е разделен и преграден, изпълнен е с "недоопра-вени плевници, сайванти със сено", "локви и боклуци"; сред него се е отворил "упръсеи трап, помийник", в който се валят свине. Смятан в миналото за семейно знаме, почитан като светиня, като въплъщение па родовия кръговрат, и кичестият бор дочаква своя печален финал -отсечен, той се търкаля в калта. Синовете, които в началото въплъщават идиличната задружност на отколешните времена, са разделени от омраза и завист. Домът вече не съществува, вътре в него са се появили граници - белег на осъзнатото различие с Другия, но и на отчуждението. Тези граници означават метафорично изчезването на един светоглед, основан на разбирането, че общността и традицията са най-сигурното убежище на индивида.
Мащабът на промяната е внушен чрез метафори на нарушената мяра - смъртта на баба Марга, с която от дома изчезва "добрият и строгият дух" на реда, "домашната колесница", чиито юзди изпуска от ръцете си старият Герак, както и онези "сръдни, недоразумения, крамоли", изпълзелите ненадейно, "като змии". Появата на змията -алегория на "подземното царство", на отвъдното - създава усещане, не се размиват границите между реда и хаоса - между светлия подреден свят на човека и тъмния безформен свят на неведоми враждебни сили. Подобно усещане създава и посоченото отсичане на бора в двора на Гераците - метафоричната ос между "етажите" на битието.
Усещане за промяна създава и преосмислената метафора за вградената сянка. Като разказва за човешките жертви в основите на разградения дом, повестта на Елин Пелин внушава, че не само градежът, но и разрухата взема жертви. Смъртта много пъти спохожда дома на Гераците - след баба Марга си отива и Елка, покосена от болест; умира старият Герак. Умира всъщност самата патриархалност. Изменили на патриархалната мяра за отношения между родители и деца, между индивид и общност, Божан, Петър и Павел отричат основния й принцип. В този смисъл сюжетът е традиционен - умирането на един свят, изчезването на утвърдени възгледи. Повестта разказва за промяната като изпитание, за прехода като неумолима закономерност.
За патриархалния човек светът започва да изглежда враждебно неразбираем, нестабилен. Но този свят същевременно пробужда неговата индивидуалност, кара го да търси нови социални роли - нап ример тази на предприемчивия или на необвързания, избрани съответно от Божан и Павел. Този процес обаче крие рискове, предупреждава Елин-Пелиновият текст - оставена сама на себе си, отхвърлила нравствената мяра на общността, индивидуалността може да се изроди в безогледен егоизъм и безнравственост, както става с най-големия и с най-малкия син на Герака.
Пробуждането на индивидуалността превръща Божан от стопа нин, слят с природата, в собственик, за когото земята не е повече от "средство за производство". Впечатление за такава слятост създават "природните" акценти в портрета на героя - неговото лице е с "прегoрелия цвят на пшеничното зърно", а душата му се взира в небето т надеждите и тревогите на плодородната земя". Той е отдаден изцяло на труда, полската работа е "неговата стихия". Но тази отдаденост, съчетана със скъперничество и корист, се превръща в страст. Обзет от тази болезнена страст, Божан вече измерва резултатите на труда си не с "душа", а с вещото око на притежател. Той повдига сноповете, "както скъперникът повдига торба със злато", нахвърля се да ги връзва сякаш са "скъпоценна плячка". Естествената прак тичност на стопанина у него се изражда в скъперничество. Той сипна житото в хамбара с "трескава алчност и ненаситност", гони с викове калугерите и просяците, осмелили се да поискат милостиня, а вечер насаме прави нескончаеми сметки, като се озърта подозрително. Метаморфозата на Божан кара селяните да го подозират за кражбата па бащините пари, но и да виждат в негово лице човека, който "ще хване златния дявол за опашката".

Пробуденото Аз повежда и Павел по трънливи пътеки, тласка го към порока и отчуждението. Първоначално дядо Йордан му възлага големи надежди, но сякаш предусетил бъдещата му промяна, го оженна рано - "за да не се изхайти". Синът обаче не се чувства привързан към дома - остава на свръхсрочна служба в армията и се пропива, напълно охладнява към Елка. Все по-рядко си идва на село, за него а-носят само слухове - "че се пропил, че станал лош, живеел с държан ка и го ударил на разврат". Най-сетне един ден отново навестява своя дом. Привидно разкаян, той всъщност таи користни намерения - необходими са му пари, с които да "залови" търговия в града. В решителен разговор с него дядо Йордан изтъква неговата "вина" - сърцето му е изстинало, отчуждил се е от земята. Тези метафори назовавам най-тежките грехове за патриархалното мислене, които водят кът неминуема гибел. Историята на Павел напомня библейската притча за блудния син, но сходството сякаш само подчертава разликите. Завръщането в лоното на рода е вече невъзможно. Поел по своите трудни пътища, еманципираният човек на новото време търси по-далечни хоризонти от тези на патриархалния светоглед. Греши и страда, но не може да се върне назад.

Новите времена пишат своя "приказка". Преминавайки през изпитания, патриархалността няма да оцелее, синовете няма да успеят да опазят бащиното имане, блудният син не ще се завърне истински разкаян у дома. Това е "приказката" на индивидуалността, която търси себе си извън колектива, безразлична за неговата благословия или проклятие. В този смисъл повестта на Елин Пелин пресъздава традиционния сюжет за напускането на дома като ценностен избор. Тя разказва за това как човекът и общността изоставят "дома" на патриархалното светоусещане, за да поемат пътя към някакви други, все още неясни социални форми.

Авторът се вглежда с особено внимание в процесите на промяна, превръща самата ситуация на преход в обект на изображението. Заедно със своите герои той се пита какво я предизвиква и какъв е нейният смисъл. Стремежът да се разбере промяната е особено силен у стария Герак. В размислите на този герой, съпътствани от поясненията на повествователя, се очертават два мотива - мотивът за незнанието и мотивът за обезцененото, изгубило силата си слово.

Никой не знае как възниква недоверието между братята в дома на Гераците, подчертава повествователят. Дядо Йордан не знае защо шото е намерило място в душите тъкмо на неговите синове, защо ,, любовта бяга от човешките сърца" и хората не са вече братя". Той прозира, че егоизмът разрушава общността, че "завистта, своещината, лошото сърце, дяволът" озлобяват хората, но не разбира защо хората им се поддават.

Недоумението на възрастния човек изтъква относителността на човешкото познание, включително и на нравственото. То внушава, Че са неведоми законите, по силата на които рухва щастливият довчера дом. Неизвестно е как тъмни стихии внезапно вземат превес в уравновесения доскоро, познат свят. Чрез мотива за незнанието Елин Пелин изразява трагичното светоусещане на човека, основано на предчувствието, че обществото и самата човечност са постоянно заплашени от непредсказуеми обрати и от вродения у човека разрушителен нагон. Човекът за пореден път се изправя пред загадката на битието, опитва се да я прозре, но осъзнава, че не може, и това извиква у него усещане за трагизъм на битието.
Вторият от посочените мотиви онагледява факта, че фигурата на Бащата - стожера на патриархалния Космос, е изгубила своя авторирет, че се разпадат връзките между поколенията. Дядо Йордан опит ва да вразуми синовете си, но се оказва, че неговата "строга дума" вече няма тежест. Словото на Бащата е престанало да бъде коректив, да означава нормата. То е изгубило своята санкционираща сила. Затова и "думите плачат в душата" на стареца. Това олицетворение създава усещане за разноречие между поколенията, обусловено от ориентацията към различни ценностни модели.

Изобразявайки разпада на патриархалната общност, повестта Гераците" води към разбирането, че промяната е философията на живота, че тя е неумолима закономерност, на която са подвластни и човекът, и общността. Елин-Пелиновата творба представя прехода от фолклорно-митологичния възглед за света като редуване на лишения и компенсации към разбирането за света като непредвидима, хаотично променяща се реалност. Тя изобразява човека като драматично раздвоен между потребността от устойчивост и желанието за промяна. Той се уповава на познатото, но същевременно се стреми да надхвърли неговите хоризонти. Чувства се защитен в общността, но и усеща утвърдените форми на нейния живот като ограничение. По този начин той е едновременно в драстично противоречие с основния принцип на битието - промяната, и в хармония с него. Възприема като трагедия разграждането на изграденото с толкова усилия. Безпокои го това, че предишните регламенти вече не действат, а новите все още не са достатъчно ясни. Но същевременно открива нови роли за своето вечно изменящо се Аз. Затворено към света, традиционното общество е същевременно "затворено" за промяната и това го осъжда на гибел. Със своята статичност то дава сигурност на индивида, но не подозира, че той носи движението в себе си.





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Гераците - промяната като философия на живота 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.