Финалите в романа "Майстора и Маргарита"


Категория на документа: Литература


Финалите в романа"Майстора и Маргарита"
Курсова работа, дисциплина "Руска литература на ХХ век", специалност "Българска филология", ФСФ, СУ, 2002 г.

...мъртвите бяха съдени, както е писано в книгите, според делата си...*
(Финалите в романа"Майстора и Маргарита" от Михаил Булгаков. Опит за прочит.)

Съдържание:
Въведение
Финалите
"...какво би станало с твоето добро, ако не съществуваше злото..." / глава 29-та: Воланд и Леви Матей
"...сБОГом ученико..." / глава 30-та: Иван Бездомни и Майстора
"...сега всички сметки са платени..." / глава 31-ва: сБОГуване с Москва
"...Свободен си! Свободен си! Той те чака!..." / глава 32-ра: Майстора и Пилат Понтийски
"...Този е пътят, Майсторе, този..." / глава 32-ра: Воланд и Майстора
"...Значи, така свърши всичко?..." / Епилог: Иван Николаевич и... Луната
За покоя и... ходилото на дявола

1. Въведение
Романът "Майстора и Маргарита" безспорно е един от най-четените и едновременно с това и обсъждани романи в световната литература. Метатекстовете написани за книгата на Михаил Булгаков отдавна надвишават обема на конкретното произведение. Вероятно на неотмиращия и нескрит интерес на литературоведите, "Майстора и Маргарита" дължи и част от митологемата свързана с написването, издаването, разпространението и възприемането на романа.
Независимо от опитите за най-разнообразни и алтернативни прочити, произведението на Булгаков за радост остава все така актуално, четимо и неизчерпаемо като проблематика във всяко време и пространство. Причината е както във вечната тематика на романа, така и в авторовия стил, умело корпориращ не малко диферентни стилове в хармоничното тяло на един цялостен текст, боравещ едновременно със социално-политически и философско-религиозни въпроси.
Трябва да отбележим, че това е произведениета на живота на Булгаков. Той пише книгата в периода 1928г - 1940г, т.е. до самата си смърт. "Майстора и Маргарита" е неговият литературен отговор на репресиите, униженията и обидите, които е принуден да понася през целия си жизнен път. Забраняван от властта, изгарян от цензурата, уволняван от културните учреждения, пишещ "творчество за чекмедже". Ако има личност, творец, който най-точно да символизира годините, пропити от авторитаризма на Сталин и неговия брутален режим, то това е именно авторът на този роман.
Макар житейски сломен и привидно тотално разгромен в личен план, Булгаков нанася своя ответен удар чрез написването на романа "Майстора и Маргарита". Закъсняло тържество на един пренебрегван гений... Но за съжаление, твърде много луни след неговата кончина...

2. Финалите
Идеята на тази курсова работа е да бъде направен опит да бъдат разшифровани и обгледани финалните сцени в "Майстора и Маргарита". Официалната позиция на критиката е, че финалите в книгата са два на брой. Формално ще се придържаме към този тезис, но ще се опитаме да го разширим, като се насочим към идеята, че книгата има два големи, основни и още четири по-малки финала. Тези четири финала обаче в много отношения са дори по-значими от посочваните от критиката два, т.к. именно те провокират и предзадават физическия и идеен финал на романа. Затова е по-удачно да говорим за скрити и явни финали в романа "Майстора и Маргарита".
Булгаков създава специфични и много специални образи. Той търси един все-валиден изначален текст, който до притежава общочовешкото в индивидуалното. Героите му се превръщат в архетипи на все-човешкото мислене и опит за следване на изградени поведенчески модели, които след определен крайъгълен ден (за всеки един той е различен, но пряко или не изхожда от изначалния "процес" и екзекуция на Йешуа Ха-Ноцри) се превръщат в ин-варианти на досегашното им съществуване. Именно затова успоредно с финалите ще разгледаме и участващите в тях гирои.
Ще вървим през тялото на текста на Булгаков, следвайки неотклонно хронологията на финалите в книгата. Причината е, че тяхната подредба не е случайна и сама по себе си също е значима. Открито афишираните два явни финала съжителстват са в 32-рата глава от романа. Първият от тях е кулминационно рамкиран от думите на Майстора към Пилат Понтийски: "Свободен си! Свободен си! Той те чака!"[1], с които той слага края на романа в романа, а вторият настъпва с диалога между Майстора и Воланд при раздялата между героите и техните сподвижници.
Четирите (не)прикрити финала са подредени в книгата са в реда както следва: разговорът между Леви Матей и Воланд в 29-ра глава; сбогуването на Майстора (и Маргарита) с Иван Бездомни в 30-та глава; 31-ва глава: напускането на Москва; и натрапчивото взиране на Иван Николаевич към луната в Епилога на произведението.

2.1./ ...какво би станало с твоето добро, ако не съществуваше злото...
(глава 29-та: Воланд и Леви Матей)

Това е първият скрит финал в "Майстора и Маргарита". Тук разговорът между Леви Матей и Воланд е колкото свръхестествен и шокиращ като перспектива на случване, толкова и ежедневно-битов на равнището зададено от хапливото и заядливо слово разменено помежду им.
Леви Матей[2] е единственият(!) ученик на Йешуа Ха-Ноцри (или Йешуа Га-Ноцри[3]) в произведението, за разлика от Библията, където той е един от верните ученици на Иисус Христос. На пръв поглед сюжетните му функциите се припокриват с библейските - той е историограф и биограф на своя учител. Но аналогично на демитологизирането на Йешуа Ха-Ноцри (разкрит алтернативно спрямо традиционната постановка за Синът Божий-Месията) и представянето му в текста в по-човешки образ, така и Леви Матей е неугледен, мрачен записвач на свещеното послание. Евангелието на Матей, като част от Светото писание, се смята за най-завършеното, сравнено с останалите евангелия. За изключително ценно в него се смята, че то единствено съдържа посланието на Иисус Христос към преследваните и подтисканите ("Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата."[4]). Като цяло обаче изследователите на евангелския текст смятат записките на Матей за мъгляви и объркани (и-или по(д)правяни от официалната църковна власт по-късно).
В "Майстора и Маргарита" Леви Матей все не (до)разбира думите на Йешуа Ха-Ноцри и е много далеч от представата за вдъхновен и безрезервно вярващ последовател. Причина за това твърдение намираме в факта, че макар Леви Майтей да захвърла "омразните пари" само след един разговор с Йешуа Ха-Ноцри и да приема неговото учение, той ще си остане "странна смесица от велики мисли и битови подробности"[5]. Не бива обаче да пропуснем да отбележим, че той е изпълнен с милосърдие и състрадание. Именно затова ученикът ще получи своята светлината, а не защото изготва козия пергамент - не-вярното евангелие. Благоразположението му към другите е разкрито на няколко пъти - когато сърцето му се смилява над Пилат Понтийски, макар да е моментно обзет от желание за мъст. Любовта и състраданието на Леви Матей към неговия учител го довеждат дори до акт на богохулство - той заклина Господ и се отказва от него с цялата сила и страст на чувствата си. По-късно в текта той смирено ще помоли явно силно неприятния му Воланд за лична услуга - да вземе и Маргарита заедно с Майстора. Воланд ще оцени този жест на Леви Матей и ще забрави в този случай за изречената от него по-рано максима: "Не молете никога и за нищо! Никога и за нищо, особено по-силните от вас".
С оглед на казаното до тук, вече можем да си обясним присмехулното отношение на Воланд към "бившия бирник". Въпреки взаимното им перчене и оглеждане ("с насмешка" и "враждебно изпод вежди") в началото на техния разговор, отношението на Воланд към Леви Матей се променя (отчасти) от момента когато пратеникът изяснява, че "Той" го е пратил. Виждаме, че Воланд сменя тона на разговора и подхожда делово, като не само че не се противопоставя на взетото вече решение - при това решено без неговото пряко участие, а дори го изпълнява моментално. Можем спокойно да говорим за осъзната от него правораздавателна функция и роля - неделима част от божественото правораздаване ("За мен няма нищо трудно...").
Воланд тук е не Сатаната, а преди всичко "падналият ангел". Основания за подобно изказване намираме в аналогията между проявленията на Воланд в романа (и респективно Москва), и ангелите, които принципно са посредниците между Бога и света на хората. Те са символ за божията намеса. Ангелите се грижат за благото на душата, а както се убеждаваме от действията на Княза на мрака, той също има много пряко отношение към човешката душа, както като неин спасител, така и като неин изкусител.
Подобна разработка на образа на Дявола е близка до апокрифните текстове и се подкрепя от думите на самия герой: "какво би станало с твоето добро, ако не съществуваше злото, и как би изглеждала земята, ако от нея изчезнеха сенките". Формално Леви Матей и Воланд са служители на една и съща воля ("Сила" - както е казано в епиграфа на книгата[6]), но "ние с теб говорим, както винаги, на различни езици, но то това нещата, за които говорим не се променят". Воланд е поел по един по-различен - на пръв поглед не-свят път, но той не е противоположен, нито пък той е противник на божествения замисъл. Конфликтът с Леви Матей се основава на факта, че те се неравностойни. Ученикът на Йешуа Ха-Ноцри и до сега е само и единствено изразител на словото на своя учител и не само че не успява да доразвие своята роля като по-значима, ами дори загубва своята вокалност. Затова Воланд разговаря с него от позицията на по-висшестоящият и значимият. Докато "духът на злото" е помолен и то на два пъти за услуга и благоволение, то Воланд нарича вестоносеца на божието слово "робе". Причините за това са две. В образа на последователя на Йешуа Ха-Ноцри е заложена идеята за фанатизма. Фанатичната вяра се основава преди всичко върху духовна ограниченост и високомерието на приносителя си. Но преди всичко останало Леви Матей е лишен от само-личност и идентичност - те са подменени и той е само ретранслатор - повтаря чужди слова, пък били те и божиите.[7]
Ако подходим в посоката на този тип разсъждения, то можем да допуснем, че вероятно Булгаков наказва Леви Матей именно поради този факт. Лишаването от слово има само една първо-причина и това е съзнателното създаване и спекулиране с лъжливо слово. Няма как да бъдем сигурни, че евангелиста не е преиначил (не)съзнателно истината, дори напротив - Йешуа Ха-Ноцри споделя на Пилат Понтийски за писанията на Леви Матей: "Но аз надникнах веднъж в този пергамент и се ужасих. Нито дума от записаното не съм казвал.". Със сигурност обаче можем да твърдим, че е описал "своята" истина, (не)съзнавайки, че манипулира реално станалото и казаното - "Умолявах го: изгори пергамента, за бога! Но той го дръпна от ръцете ми и избяга." (отново в същият разговор). Дали не с широко афишираната цел мистификация, а именно в посока фалшификация в "Майстора и Маргарита" няма други Христови ученици и биографи? За да има само една разказана и описана необорима история - тази на Леви Матей, която по-късно ще стане и част от официалната църковна доктрина?
Нека погледнем към разговора между Леви Матей и Воланд. Той засяга основно две теми - спорът за сенките и светлината; и присъдата над Майстора. Нека за сега пренебрегнем темата за решението на съдбата на Майстора - ще я разгледаме на един по-късен етап. Темата за сенките и светлината не е нищо друго освен частен случай на проблема за доброто и злото. Той е един от основните в целия роман. Тук Воланд пита: "какво би станало с твоето добро, ако не съществуваше злото?". Отговор на Леви Матей не последва. Причината е, че и доброто и злото са резултат от божественото начало - Бог е начало на всички начала. Изборът между тях е дело на Човека и именно в това е и гениалността в замисъла на Булгаков - той оставя Човекът сам да избира, сам да владее фатума и да направлява живота си. Колкото и да търсим, никъде в семантичните пластове на текста няма да открием подобие на някаква вяра в предопределението или следа от проповядвания от църквата страх от Господ.
Дяволът Воланд е преди всичко един вид предложение, възможност за самоволна промяна от зло към добро. Той провокира, напада, оборва, предупреждава, притиска с факти, аргументи и преди всичко с делата си, за да бъде направен правилният, по-добрия избор. Князът на мрака е изразител на съзидателното начало, той не само, че твори добро, а дори го и желае - без значение, че не желае да го признае.[8]
Необходимостта от злото е изведена на две нива - трябва да има сянка, за да се откроява светлината и трябва да има избор, за да може да има грях, съд и справедливост. Когато говорим за човешкия избор между добро и зло и произтичащото от това, то трябва да отбележим, че в романа Воланд действа като неразделна част от Божията справедлива воля. Йешуа Ха-Ноцри поставя чрез учението си морални правила и етически основи на една принципно нова вяра, а Воланд идва за да проведе практически експеримент, който да даде достоверен отговор на въпроса: съхранени ли са християнските ценности? Той самият се изживява като част от волята на Силата: "Част от силата, която // желае зло, а все добро твори!" (епиграфа). Образът на Воланд в "Майстора и Маргарита" функционира преди всичко като Архангел (това е в продължение на тезата за ангелското, което съществува у него заедно с демоничното) в романа.
Вероятно за да приключим въпроса за Воланд и да резюмираме казаното до тук е най-добре да кажем, че у него водещото е демоничното, а не сатанинското. Между двете понятия има съществена отлика - демоните са божествени същества и имат огромна хтонична сила, т.к. служат на божията воля, а Сатаната (респективно) Дяволът е събирателно фигура на злите сили, действащи като анти-позиция на доброто, божественото и свещенното. Демоничното е част от човешката природа и не бива да бъде игнорирано или подлагано на съмнение. "Демонът символизира превъзхождащото обичайните норми озарение, което позволява на човек да види по-далеч...Той дори позволява да се нарушат правилата на разума в името на една трансцедентна светлина, свързана не само с познанието, но и със съдбата."[9] Едва ли можем да приведем по-точен и изчерпателен пример, който така точно да съответства както на природата на Воланд, така и на цялостното впечатление, което оставят дейстията и думите му в самата книга.
Вероятно и заради това Булгаков не нарича Воланд със вече семантично обременени и литературно "поизхабени" библейски имена като Дявол, Луцифер, Сатана, Антихрист и т.н. Той чисто и просто не е техен пълен аналог, защото не е приносител на Злия дух. Той няма намерение да лиши човека от Божията милост, нито да отнеме душата му чрез насилие. Имаме податки да търсим аналогия, но в никакъв случай не бива да говорим за препокриване или еквивалентност както между Воланд и по-гре споменатити "зли" образи - подобно на проблема за аналогията между Йешуа Ха-Ноцри и Иисус Христос.
Дяволското у Булгаковия герой е част от неговия образ и то съвсем преднамерено и дълбоко премислено. Единствено чрез подобен демоничен персонаж, чийто граници са едновременно в/отвъд метафизичните пространства, би могло да се поставят така мащабно и практически ясно подобни философски, нравствени и етически проблеми. Героят не е обвързан изцяло и напълно нито с изворите на злото, нито на доброто и ако Йешуа Ха-Ноцри (подобно на Иисус от Назарет) е бого-човек, носител на тленното и свещенното, то можем да кажем, че Воланд също е бого-човек. Да, именно бого-човек, защото има не-човешки възможности - както темпорални, така и пространствени, но същевременно носи и онова, което прави човека Човек - сърцето, познаващо милосърдие и прошка. Както вече казахме именно дуалистичната същност на душата създава предпоставките за личен избор - най-върховното благо. Както не съществува една, единствена Истина, така не би могло да съществува само Добро или само Зло.

2.2./ ...сбогом ученико...
(глава 30-та: Иван Бездомни и Майстора)

Вторият скрит финал в "Майстора и Маргарита" е сбогуването между Майстора и Иван[10] Бездомни в 30-та глава. Раздялата между ученик и учител е колкото сантиментална и очаквана с оглед на събитията, толкова и странна и предзадаваща финала на цялата книга в Епилога.
Бездомни е известен поет, член на МАССОЛИТ. Образът му е (до)разработен чрез пост-модернистичния наратив за лудостта. Постъпването му в лудницата може да бъде разгледано от две гледни точки. От една страна единствено там, затворен между белите стени на клиниката, той може да говори и твърди безнаказано каквото-и-да-е. Социалните закони и забрани са невалидни в болничното заведение и именно затова то се оказва най-добрият дом за Иван Бездомни и неговата объркана душа. Лудостта е липса на адекватно поведение и невъзможност за разрешаване на вътрешните конфликти - "Способността да 'изключваш' се явява добър работен признак на интелекта. Устройство, което по принцип не може да се 'побърка' не може да бъде признато за 'интелектуално'"[11]. Именно затова можем да предположим, че неговата лудост е временно състояние - "изключване" от действителността ("впери безумни очи встрани"). Това не е истинска лудост, а душевна изтерзаност и обърканост и безизходица - каквато е и при неговия ментор Майстора.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Финалите в романа "Майстора и Маргарита" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.