Фейлетоните на Алеко Константинов - художествени характеристики


Категория на документа: Литература


ФЕЙЛЕТОНИТЕ НА АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ -- ХУДОЖЕСТВЕНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ

Фейлетонът е литературен жанр, за който е характерно публицистичното ангажиране на писателя с проблемите на съвременността. Основателно е определянето му като художествено-публицистичен жанр. Присъщи на фейлетонната поетика са хумористичното изобразяване на лица и явления, сатиричното отношение към тях и задължителната актуалност на съдържанието.

Освен като автор на “Бай Ганьо” и “До Чикаго и назад”, Алеко Константинов остава в историята на българската литература и като значим творец фейлетонист. Ориентацията към жанра може да се обясни с предразположението на автора към комичните и сатирични форми на изобразяване на социалната действителност. Субективно-тенденциозният патос на фейлетонния дискурс е адекватен на мястото, което заема Алеко Константинов в българското общество от края на ХIХ век – политически писател (писател, ангажиран с конкретните действия на определена политическа партия).

Алеко създава фейлетоните си в периода 1894-1897 г. Писани от позициите на активен член на демократическата партия, те са публикувани като подлистници на вестниците “Знаме” и “Млада България”. Във втория том от събраните съчинения на Алеко Константинов (издание 1980-1981) за фейлетони са определени 46 творби. По-голямата част от тях са отклик на конкретни политически събития и изразяват отношението на автора към личности от обществения и културния живот на България през 90-те години на ХIХ век. Няколко фейлетона имат автобиографичен характер: “По изборите в Свищов”, “Страст”, “Ами мен защо закачаш бе, Тодоре?”, “Отворено писмо до г-н Велчо Велчев”. С изключение на “Страст” те са написани по конкретен повод и с тях авторът цели да се защити от обвинения на политическите си противници. Ценното е, че тези фейлетони представят нравствените принципи, от които се ръководи Алеко Константинов както в своето творчество, така и в гражданското си поведение. Показателен е финалът на “Отворено писмо до господин Велчо Велчев”:

“Арсениев, помня още в ученическите си години, в някое от съчиненията на Джон Стюарта Миля, прочетох цитирано едно изречение, което ми се вряза дълбоко в паметта. Може всичко от Стюарта Миля да съм забравил, но това изречение ще го помня до последния си час. То е: “П о-д о б р е д а б ъ де ш н е-
д о в о л ен ч е л о в е к, о т к о л к о т о д о в о л н а с в и н я.”.

В “организирания” около зависимостта от тютюнопушенето фейлетон “Страст” е проблематизирана опозицията богатство – бедност. Материалното благополучие е означено като плод на нравствено падение. Алеко Константинов изразява убедеността си, че достойнството и моралната чистота стоят по-високо от платеното с тяхната цена социално преуспяване. Поставен пред избора “да има или да бъде” (ако използваме формулировката на Ерих Фром) той категорично избира “да бъде”: “... И аз гледам на богатството почти с презрение. Това не е завист, съвсем не. И как можеш да завиждаш на това, което ти докарва отвращение, понеже знаеш, че не е плод на честен труд или щастлив случай, а рента на унижението и лакейството.” (“Страст”) Израз на съзнанието, че богатството и чистата съвест са несъвместими е и признанието от цитирания фейлетон “Отворено писмо до господин Велчо Велчев”: “Аз и пари са две субстанции, осъдени на вечна раздяла.”.

Тези изказвания, както и възприемането на сатиричните интенции в творчеството на писателя като форма на борба с бездуховността, пошлостта и корупцията в обществото, са причина редица видни литературни критици да открояват идеализма като същност на личността и твореца Алеко Константинов. За него д-р Кр. Кръстев пише: “У Алеко се бе вселил светият дух и бе направил от неговата душа оръдие на колективната българска душа... във великата душа националният позор се превърна във висок подвиг.” Сходна е оценката на Пенчо Славейков, който причислява автора сред “рицарите на светия Дух”. “Аристократизмът – основна черта у Алеко” озаглавява една своя статия-спомен Петко Тодоров. Проф. Иван Шишманов нарежда автора на “Бай Ганьо” между нравствените възпитатели на българския народ, следващи заветите на Паисий Хилендарски.

Идеализирането на Алеко Константинов обаче не трябва да води до едностранчива рецепция на неговото творчество и особено на фейлетоните му. Обвързан с конкретна политическа партия Щастливеца нерядко е тенденциозен и несправедлив към личностите, изповядващи политически убеждения, различни от неговите, принадлежащи към партийни формации, конкуриращи се в обществения живот с Демократическата партия. Алеко Константинов абсолютизира недемократичния характер на Стамболовото управление. Във фейлетона “Честита Нова година” крайното русофилство води автора до национален нихилизъм и неразбиране на обусловената от идеята за държавен суверенитет на България външна политика на Стефан Стамболов. Тенденциозно негативно е отношението към големия държавник и в “Малко сравнение”. Предимно в отрицателна светлина се интерпретира обществената и културната дейност на Иван Вазов, Стоян Михайловски, Константин Величков в “Списък на българските гении”, “Вий знаете ли що значи амнистия? – провикна се умният Стоенчо Михайловски”, “Дребни работи”, “Кандисахме”.

Партийната ограниченост на фейлетониста Алеко Константинов ярко изпъква в неговото отношение към инициативата на К. Величков да създаде рисувално училище в България. В случая Щасливеца като че ли изхожда от “принципа” “щом сме в опозиция трябва да сме против всичко, което прави правителството”. Той смесва по абсурден, но реторически ефектен, начин естетически и политически начала, деспецифизира битието на духовната култура като пренася върху него логиката на икономическото и политическото мислене: “Сега, да, сега се убедихме вече безвъзвратно, че неизчислими злини е претърпяла нашата татковина само за това, защото не сме имали ... р и с у в а л н о у ч и л и –
щ е!”. (“Кандисахме!”)

Естествено трябва да се подчертае, че редица от сатиричните стрели на фейлетониста са точно насочени. Тенденциозността има своите обективни основания във фейлетоните, посветени на изборните борби и на политическото поведение на Григор Начович и княз Фердинанд: “По “изборите” в Свищов”, “Угасете свещите!”, “Избирателен закон”, “Смирно! Рота-а п’ли!”, “Освидетелствувание зъбите на посещающите Черната джамия”, “Тържеството на Велзевула”, “Молитвата на Велзевула”, “Миш-маш”, “Херострат II”.

Значимостта на Алековите фейлетони не е в тяхната обективност, в достоверното изобразяване и оценяване на конкретните събития, станали повод за написването им. Същностно за фейлетонния жанр е изразяването на авторовата субективност, субективното изживяване и оценяване на актуалните обществени реалии. Това много ясно съзнава Пенчо Славейков, когато в увода към първото издание на съчиненията на Алеко Константинов пише: “Лош фейлетонист е онзи, който се домогва да бъде обективен.”. Силата на Алековите фейлетони не е в точното пресъздаване и оценяване на фактите, а в нравствения патос и в сполучливите художествени образи на социалните недъзи и пороци. Независимо дали вярно изобразява действителността от края на XIX век, Алеко Константинов, чрез таланта си на фейлетонист, създава образи, които надмогват ограничеността на своите типизиращи функции и първоначалната си публицистична зададеност. Тяхната съдържателна форма има обобщителен потенциал, който позволява да бъдат възприемани като символи на гражданска непримиримост с непочтеността, демагогията, корупцията, тиранията в обществото.

Много от Алековите фейлетони демонстрират съвършено боравене с поетиката на жанра, изключително ефектно използване на типичните за фейлетона похвати.

“Освидетелствувание зъбите на посещающите Черната джамия” активизира присъщите на жанра хиперболичност и художествена условност при представянето на злободневните факти. Въздействието се дължи на буквализирането на метафората. Авторът тръгва от текста на статия в официоза в. “Мир”, където между другото пише: “... посещенията на затворниците стават със знанието и позволението на надлежните власти, които са длъжни да знаят дори и зъбите на външните посетители, на който и да било затворник”. Произведението превръща метафората за познаването на зъбите в хумористичен сюжет, чрез който фикционалността се явява оценъчен коментар на стила на партийната журналистика.

“Избирателен закон” изобличава разминаването между думи и дела, между законите и придържането към тях. Фейлетонът е пародия на приетия от V-то обикновено народно събрание Избирателен закон. При построяването на пародията Алеко Константинов използва най-често следния похват: цитира без изменения началните няколко думи на отделните членове, след което видоизменя текста в съответствие с реалността на избирателните практики; понякога той променя само отделни думи, добавя или зачертава отрицателната частица “не”.

Посветеният на княз Фердинанд фейлетон “Херострат II” е сюжетиран чрез формата на сън в залата на Народното събрание. Авторът проявява изключителната си способност асоциативно да съотнася факти, принадлежащи на синхронно и диахронно отдалечени реалности. Смислово са обвързани в словото на фейлетонния разказвач реплики на депутата Михаил Такев и Фердинанд, които реално не кореспондират. От действително казаните или приписани на княза думи (“аз ще разруша това славянско гнездо и ще го превърна в конюшня”) в съня на героя разказвач се стига до видението на Ефеския храм, заел мястото на Славянска беседа. Символната аналогия е прозрачна – както Херострат е запалил храма на Артемида през 356 г. пр. н. е., за да остави името си в историята, така и Фердинанд в омразата си към славянофилските кръгове в България е воден от дребнаво тщеславие.

Един от най-добрите фейлетони на Алеко Константинов е “Миш-маш”. Той е пропит от ирония и сатира, стигащи във финала до сарказъм. Творбата е с политически актуално съдържание, защото представлява цялостна оценка на тогавашния държавен глава. Подзаглавието (“Економическа студия”) определено подвежда читателя. На пръв поглед текстът с добродушна ирония описва различните битови приложения на газеното тенеке. С газени тенекета се покриват стрехи, в тях се носи мляко... Но битовите значения на газеното тенеке са само прелюдия към идентифицирането му като символ на грозното и нелепото в обществения живот. В произведението думкането на газени тенекета (израз на победно тържество и средство за опозоряване на опонентите при избори) присъства като символизация на уродливата политическа действителност. Във финала на фейлетона авторът стига до яростно изобличение на княза и висшия законодателен орган на страната – Народното събрание. Съветът към българския народ да върже на “ябанджията” (прозрачен намек за Фердинанд) едно газено тенеке и с дюдюкане да го изпрати отвъд границите на държавата е израз на гражданска смелост.

Безспорен връх във фейлетонното творчество на Алеко са четирите творби, обединени от заглавието “Разни хора, разни идеали”. Цикълът е писан в последната година (1897) от краткия живот на Щастливеца и определено показва зрялост в боравенето с фейлетонната поетика. Нито един от текстовете не визира конкретна личност и само съдържанието на един (третия) по-цялостно е обвързано с конкретно политическо събитие.Това прави произведенията повече художествени, отколкото публицистични. В “Разни хора, разни идеали” се използва така характерното за Алековата фейлетонистика метафорично-асоциативно привличане в структурата на текста на допълнителна тема, чрез която оценъчно се осмисля основната. Яркото стилово-езиково изобразяване на психологията на малкия и аморален в практицизма си човек и обобщителният смисъл на иронично прокараните нравствени послания определят значимото място на тврбите в историята на българския фейлетон.

Първият текст от цикъла типизира манталитета и житейската философия на чиновника. Исторически факт е, че след Освобождението голяма част от интелигенцията се разтваря в чиновническото съсловие, става зависима и подвластна. Държавните институции “развращават” своите служители. За голяма част от чиновниците заеманите длъжности се явяват не средства за изпълняване на граждански дълг, а възможности за лично забогатяване. Първият фейлетон от “Разни хора, разни идеали” иронично изобличава именно моралната деградация на чиновника. Обобщително значение има отсъствието на лично име – безличността на героя е означена чрез длъжностното му назоваване (“помощник на регистратора”). След краткото авторово въведение героят е оставен да се самопредстави на читателя – почти цялата творба е монолог на малкия, и в служебно-йерархично, и в морално отношение, човек. Текстът носи признаците на сказовата реч, защото имитира устното разговорно слово, насочено към конкретна слушателска аудитория.

Сериозните излияния на чиновника придобиват ироничен смисъл в контекста на ценностните антитези, които преминават през цялата творба. Страданията на героя са големи, а причината е нищожна – липсата на звънец, какъвто има на масата на регистратора. Помощник-регистраторът смята, че амбициите му да заеме мястото на регистратора са основателни, но не привежда никакви морални аргументи. Нещо повече, чрез словото си героят отрича състоятелността на всякакви нравствени начала и се идентифицира като образ на абсолютния и затова аморален социален прагматизъм: “Бошлаф! Подлец ли!? Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама де оня късмет!”

Завистта като същностна черта на героя има определен символен смисъл. Чиновникът завижда на кокона Поликсени, че се разхожда тридесет години с “фаетон”, на регистратора, че има звънец на масата си. Завистта е представена като неистово душевно страдание, родено от това, че другите имат външни знаци на социално благополучие, каквито помощник-регистраторът няма. Така завистта се идентифицира не само като психологическа характеристика на героя, но и като символ на неговото изпразнено от вътрешен смисъл съществуване, изцяло разтворено в знаците на външното социално битие.

Завистник и доносник героят логично е и страхливец – в пиянските изблици на “храброст” стига само до ругатни към подначалника (и то не в негово присъствие). Сатиричното дискредитиране на чиновника се осъществява и чрез комичното несъответствие между това, какво е той сам по себе си, и това, какво мисли за себе си, каква представа има за себе си. Показателна е една от финалните му реплики: “Аслъ калпав народ сме ний, интелигенцията”. В нея псевдоинтелигентността е маркирана и чрез употребата на принадлежащата към ниския стилистичен пласт на разговорния език дума “аслъ”.

Вторият фейлетон от цикъла е създаден по повод решението за всеобща амнистия на всички политически престъпници от периода 1883 – 1894 г., взето от IX-то обикновено народно събрание на 21 декември 1896 г. Героят се представя чрез своето “изповедно” слово. Диалогичният му партньор присъства условно – само чрез репликата “ще прелее”. Ситуацията “пируване” е уместно избрана – тя е адекватен фон на циничната самоувереност на престъпника. Неговата реч е условно-реторична и се отличава от сказовите интонации на останалите герои от цикъла, въпреки че формално е означена като устно слово, адресирано към конкретен слушател. Във, фактически, монолога на героя са вплетени и диалогични интенции – обръщения към неприсъстващия политически опонент. Чрез тях се разкрива образът на безскрупулния, лишен от нравствени принципи и съвест човек, за когото политиката и властта са само средства за лични облаги. Текстът акцентира върху циничната откровеност на героя и психическата му уродливост. Той не само живее в името на личния си интерес, но изпитва и удоволствие от страданията, които причинява на тези, които са различни от него, които отстояват принципи и идеали: “Глупец, счупена пара не струва твоята честност. <…> Аз живях, ти страда. Аз пак живея, ти пак страдаеш...”.

Повод за написването на третия фейлетон от “Разни хора, разни идеали” е пасивната политика на българското правителство през 1896-1897 г. по отношение на национално-освободителните борби в Македония. В текста конкретно е визиран един момент от българо-турските отношения – посещението на Фердинанд в Цариград през януари 1897 г. Но творбата може пълноценно да се възприема и без детайлно познаване на нейната историческа първооснова. Това е така, защото фейлетонът изгражда ярък и обобщен като тип образ на патриотара – човека, за когото националните идеали и патриотичната кауза са само инструменти за лично облагодетелстване. Самопредставящият се герой мечтае за свободата на Македония, но докато неговата партия е на власт. Националният идеал е профаниран, изкористен, сведен до желанието да се “пипне” Солунската митница. Цялата световна политика от Сан-Стефанския договор насетне е поместена в тесните рамки на личната заинтересованост да се извлече полза от патриотичните въжделения на народа. Героят е смешен с възмущението си, че Русия не си е довършила работата. Ниският стил, с който се коментира голямата политика, откроява малокултурността на “патриота”: “Па и Русия си няма хас бе, джанъм: ръг с българите, ръг с гърците, ръг със сърбите, е че туй политика ли е, моля ти се, а?”. Сроден по чиновнически манталитет и раболепие пред висшестоящите с помощник-регистратора от първия фейлетон, героят на третия и не помисля да се възмущава от пасивната българска държавна политика. Без да престава да бъде смешен, той става жалък, насочвайки надеждите си за освобождение на Македония (т.е. за назначение в Солунската митница) към султана.

Безспорно наглата откровеност е карикатурен щрих, който уплътнява сатиричното изображение на героя. Но благодарение на това хиперболично самопредставяне словесният образ на патриотара разгръща реторично-обобщителните значения на символ на инструменталното (користното) използване на националните идеали. Художествената убедителност на героя превръща мечтата му за Солунската митница в символ-заклеймяване на спекулирането с патриотичните лозунги в името на лични облаги.

Четвъртият фейлетон (публикуван след смъртта на автора) е изграден във формата на диалог между практичния чичо и племенника идеалист. Доминира словото на чичото, но кратките реплики на племенника, в когото Алеко Константинов алюзира себе си, нямат само формално присъствие. Те пряко иронизират психологията на еснафа приспособленец, персонифицирана в образа на чичото. Неговото слово е изградено по модела на разговорната реч и носи нейните мимически и жестови характеристики. Житейската философия на “здравия разум”, съобразяването със силните на деня и политическото хамелеонство се самоизобличават в съветите на чичото чрез откровеното абстрахиране от принципите на честта и нравственото поведение. Словото на героя го идентифицира като лишен от съвест и духовни интереси, чужд на всякакви идеали и живеещ само с проблемите на собственото материално благополучие. Фейлетонът представя една по същество асоциална нагласа – единствена ценност е личният интерес (и интересът на близките, роднините), личността няма морална отговорност към обществото, тя може само да се съобразява с него (от страх) и да го използва за лични облаги. Показателно е, че текстът избирателно активира в словото на практичния чичо фразеологични конструкции, които изразяват философията на оцеляването и приспособяването: “На теб ли остана света да оправяш бре, чедо.” <…> ... свий си опашката, па си налягай парцалите...” <…> С гюрултия гърло се не пълни. <…> Защото и да дрънкаш – все едно, няма да оправиш света.”.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Фейлетоните на Алеко Константинов - художествени характеристики 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.