Епопея на забравените


Категория на документа: Литература


- за предателството и героизма;
- за мрака и светлината.

4. Композиционни особености: 3 части, откроени графично и смислово: лирически встъпление, лиро - епически разказ за 3-дневната отбрана на Шипченския проход, лирически епилог.
А) Тълкува се лирическото въведение, като се поставя акцент на полемиката с тези, които твърдят, че свободата ни е подарена. Сблъскват се две тези за националното достойнство, чрез които се очертават спорещите две истории: „Чуждата”, не оценила по достойнство българския устрем към освобождение, „нашта история” /справедливо помнеща събитията/. Композицията на увода е огледална: втората част опровергава заявение в първата възглед за позора на миналото като единствена истина. В първата половина на лирическото встъпление се разгръщат едни от най – мрачните страници на българското минало. Възкресяването на „спомен люти от дни на позор” е вглъбяване в тъмната страна на националното битие, осъзнаване на болезнените следи от робството върху психиката на българина. Акцентува се върху осемкратната анафора ,,нека”, чрез която се допуска общата клеветническа нагласа в опозиция с ,,в нашто недавно свети нещо ново/ има нещо славно...” - това ,,нещо” дефинирано като, ,,едно име ново голямо, антично”, само то може да заличи негероичното в миналото, да опровергае хулата и измие срама ,,и на клеветата строшава зъбът; на конструкцията ,,нека плюс но”, разкриваща противопоставянето между позора и славата, между мрака и светлината между низкото и високото, между негативното и позитивното. По този начин още в първата част на лирическото встъпление е разколебана обвинителната теза и е подготвен триумфът на противоположната, убеждаваща в ценноста на българския избор – саможертвата. Страданията под робския ярем са изключителните изпитания, които не убиват борбения български дух. Той неизменно възкръсва в големите дела на нацията. Възгледът за робския срам започва да се възприема като едностранчив и несправедлив. Отхвърлят го и подбраните исторически примери:
…Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
И Беласица, и Батак отделени във времето с почти хилядолетие, са емблеми на поражения. Чрез тях може да се разчете значението на метафората „трагично име”. Но противопоставени чрез антонимите „стара” и „новий”, беласица и Батак са сближени не само като примери за изгубени сражения, но и като имена на саможертвен порив към свободата. Други измерения придобива и метафоричният израз „спомен люти” , асоцииращ ослепените войници на Самуил и Баташкото клане. Болката от забравеното и недооцененото минало прераства в укор към онази история, която не заклеймява насилието на палачите, а немощта на жертвите. Призованите имена от близкото и далечно минало на България се превръщат в ново мерило за историята. Възклицанието ,,О, Шипка!, с което завършва първата част е знак за избликналата историческа памет, показателно за водещите чувства, то говори много повече и по-ясно от това, което ще последва като аргументация за героичната битка.
Б) Във втората част се обръща внимание на лиро-епическия разказ за случилото се и се търсят мотивите за авторовата оценка. В „нашто недавно” е посочен един-единствен пример, който е достатъчен, за да се отхвърли клеветата за подарената свобода. Протичането на кървавата битка е представено с глаголни форми в сегашно време. Лирическият говорител приема ролята на очевидец, за да свидетелства пред съда на историята за съдбовните „три деня”. Значимостта на напрегнатото време , в което ще се преобърне българската история, е символизирана от приказно-митологичното 3 и от свързаното с него 12 („дванайсетий път”). Върху последното число се гради и семантиката на поетико-историческия обзор на възрожденското време в обхвата на „сто и двайсет годин” и чрез фигурите на 12-те емблематични личности в одическия цикъл. Названието на историческия връх изгражда противоположен контекст на ключовите „спомен”, „име”, „история”, преобразявайки срама в слава. Отново основният композиционен похват е контрастът /характерен за целия цикъл/ : опълченците - ,,орляка юнашки”, ,,кат лъвове тичат”, ,,като скали твърди”, а враговете - ,,душмански орди”, ,,орди дивашки”, обсебени от фанатизъм и панически ужас - ,,идат като тигри /бягат като овци” и ,,Аллах гръмовно въздухът разпра...”. Експозиция – батални сцени. Търси се романтичната извисеност на колективния образ на опълченците, постигната чрез опозицията ,,горе”-,,долу”. ,,Горе” са нашите герои, ,,долу” са вековните угнетители , които ,,лазят”, ,,падат и мрът”. Съзнателно хиперболизирани опълченците владеят необятното пространство, територията над и без това достатъчно високия ,,чутовен връх”. От тяхната позиция враговете са видяни смалени, нищожни, жалки, оприличени на ,,черний рояк”. Завръзка - на принципа на съпоставянето ген. Столетов е представен като исполин - ,,ревна гороломно”, а Сюлейман паша е натоварен само с негативната характеристика ,,безумний”. Образът на опълченците се характeризира чрез тълкуване на речта и постъпките на героите. Със съзнанието за отговорност пред народ и отечество опълченците отстояват силата на духа, тогава, когато физическите сили и оръжията за защита вече са изчерпани. Позорно бягство, отстъпление или достойна смърт ,,честно без страх” – това е решението, което трябва да вземат българските опълченци в сюблимния миг. Изтъква се общото и различното между легенда и история и се открива легендарното в историческата битка, което обаче звучи достоверно, защото се позовава на действителните факти:
Боят се обръща на смърт и на щик.
Героите наши като скали твърди/ желязото срещат с железни си гърди
И фърлят се с песни в свирепата сеч
Като виждат харно, че умират веч.
Тържествено патетичният тон на разказа обединява достоверност и хиперболизация, но именно чрез силата, с която се отбранява един връх, една идея, трябва да се докаже устойчивостта и на националния характер като цяло в мигове на изпитание. Това обяснява защо защитниците са съпоставени с тези на прохода Термопили, оказали съпротива на персийския цар Ксеркс през V в. пр.н.е., превърнали се в символ на саможертва и себепожертвователност. Една от най-въздействащите кулминации на одата представлява фантастичното преображение на опълченците след обета за победа. В ръцете на героите „дървото” се превръща в „меч”, „камъкът” – в „бомба”. Борбеният дух сякаш се материализира. Хиперболизацията постига едно потресаващо внушение – за шипченските герои смъртта не е краят на тяхното сражение, щом мъртвите възкръсват, за да продължат една битка, която не може да бъде загубена вече. С тавтологията „трупове мъртви”, съединена с метафората „фръкнаха” боят се пренася в адския кръг на вечността.
Проследява се градацията на чувството в отделните композиционни части и се обръща внимание на факта, че в ІІІ-та част – развръзката – напрежението спада след спасителната мисия на Радецки. С наречието ,,изведнъж” (,,Изведнъж Радецки пристига със гръм”) настъпва обратът, апокалиптичният взрив, падането, поражението са избегнати, върхът е спасен, колективната саможертва е осмислена. Най-важното за поета обаче е онова, което остава за бъдните поколения. В лирическия епилог изповядвайки веруюто, че ,,в бурята природата достига мотивите на най-високата поезия” (,,Под игото” ч. І, гл.2) Вазов избира именно бурята, за да ,,спомни” „тоз ден бурен” и да го отпрати като послание, пораждащо чувството на национално достойнство. Вътрешните рими и алитерациите изграждат слуховата представа за понасяне на ехото на подвига във вселенското време и пространство. С утвърждаване на славата завършва творбата, завършва и цикълът „Епопея на забавените”, превърнал се в епопея на незабравимите герои на България.
В историята на всеки един народ има мигове, равнозначни на епохи, отговорности, които се поемат не само спрямо настоящето, но и по посока на потомството, длъжно да оцени и отсъди, да признае и да познае миналото, за да просъществува и да има онова самочувствие, което му дава повод за национална гордост. На историческата хроника Вазовата „Епопея” противопоставя друг начин на повествуване – вместо хладната й бепристрастност той предлага драматичен разказ за раждането на националните истини в страданието, за волята на противопоставяне, която създава една нация. На „обективната” гледна точка на историческата хроника, възможна благодарение на историческа дистанция, цикълът противопоставя гледната точка „отвътре”, гледната точка на участвашия в събитието, на разбиращия и съчувстващия. Макар и благородна каузата на „забравените” неведнъж търпи поражение, създавайки по този начин „внушението, че в този жесток , насилнически свят полетът към свобода много често се пречупва в масивните прегради на тиранията”( Н.Георгиев). Но тъкмо моралното превъзходство на тази кауза накланя везните на историческата справедливост в обратна посока, доказвайки по този начин, че „триумфът на насилието не е вечен и че идва ден, когато правдата печели битката не само върху полето на духа.” (Н.Георгиев).



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Епопея на забравените 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.