Епопея на забравените


Категория на документа: Литература


Анализът на цикъла ,,Епопея на забравените” е подчинен на подтемата:
Прослава на личността и народа
Преди да се пристъпи към него, на учениците се дават някои насоки, припомнят се:
художествената цел - да се възкресят онези периоди от нацио-налната ни история, с които намира най-пълната си изява духът на българина; Запознаване със споделеното от Вазов на страниците на в. ,,Народний глас” на 05.01.1883 г. - ,, ...Прочее добре е да се позамислим над недалечното минало. Може би в него да намерим нови светлини за наший помрачен ум; може би из смътните спомени на една страшна и славна епоха да извлечем нещо, което да ни науми за някаква забравена длъжност, за някаква оттикната задача.”

творческите източници – статията на Захари Стоянов ,,Имената на българските въстаници, които са посягали сами на живота си”, одите на шведския поет Рунеберг и ,,Легенда за вековете” на Виктор Юго;
теоретически постановки за жанра епопея.
Според Михаил Бахтин (,,Въпроси на литературата и естети-ката”) епопеята като жанр се характеризира с три конституитивни черти: 1/ обект на епопеята е ,,абсолютното минало”; 2/ източник на епопеята е националното предание; 3/ епическият свят е отделен от съвременността, т. е. от времето на певеца от абсолютна епична дистанция. Наистина ,,Епопея на забравените” не се отличава с характерните за класическата епопея крупни мащаби, но тя се явява във време, когато у нас все още е актуална възрожденската ,,носталгия по епопея” (Боян Ничев), за да защити ,,благоговейността на потомъка”, разказващ за един свят, който се намира на ,,недосегаемо ценностно времево равнище”. Създадена в годините 1881-1884 г, когато следосвобожденската идилия се оказва илюзия и възторжените патриотични изблици отстъпват пред изкушенията на златния телец, тя визира епичната дистанция между ,,ние” и ,,те” – пошлото, наситено със страсти, съвремие на потомците и величественото, изпълнено с безпаметна храброст и себепожертвувателност, минало на героите. Така основното за епопеята изискване за ,,абсолютното минало” е не само светът на ,,най-първите”, на ,,най-добрите”, за което Бахтин настоява, но населен от тях, той е недостижим, недостъпен по своята идейна и духовна висота. Както Паисий отдалечен на повече от век, така и Раковски, Левски, Бенковски, Караджата, Каблешков, въстаниците от Перущица, опълченците в плана на съвременността са еднакво ,,забравени”. Показателно е, че през 1882г., т.е. две години преди да завърши своята ,,Епопея на забравените”, Вазов публикува стихотворението ,,Забравените”, което би могло да бъде осмислено и като лирически коментар, и като изобличителен укор към съвремието, издигнало гранитни паметници, но загубило своята историческа памет сред звъна на златото. Цикълът обаче би могъл да се тълкува не само като желание за „припомняне” делото на забравените, а и като „опознаване” на дълбинния смисъл на мисията на непознатите, в която е концентрирана колективната енергия на нацията. Одическият цикъл „Епопея на забравените” изгражда национален героичен пантеон, в който различните исторически личности със свои индивидуални съдби са свързвани от единния избор, мъченичеството и героизма в името на общата кауза – българската свобода. Във всяка творба художественото време тече в своите конкретни измерения и едновременно с това и в огромни национално-исторически мащаби.
Преди да пристъпят към анализа учениците посочват хронологическите граници на ,,Епопеята” – времето на националния Ренесанс – от Паисий до опълченците на Шипка. Изтъкват без затруднение и основният проблем, поставен от автора, връзката между народа и неговите водачи. Вазов утвърждава тезата, че народът представлява безлична маса, добиваща своята историческа стойност, когато пред нея застане водачът. Той от своя страна, роден от народните маси, се чувства твърде самотен без подкрепата им, което налага тезата, че водачът и народът имат своята взаимовръзка и генетическа обусловеност. Писаното слово – най-сигурно убежище на националната идентичност, тъй като то се противопоставя най-ефективно на забравата→ одата – композиционен център на цикъла.
Предварителни задачи за следващия час: Резюме на статиите: на Р.Коларов ,,Между мрака и светлината” (Наблюдения върху поемата на Иван Вазов ,,Паисий”, Творби и проблеми, т. І); на Инна Пелева „Измеренията на подвига в одата „Паисий” от Иван Вазов(Подготовка за отличен. Български език и литература, I ч., С.,2002, Просвета).

Одата „Паисий” – прослава на личността и народния героизъм;
Преди да пристъпят към анализа:
А) изваждаме непознатите думи: жумеща – жумяща; вероломни – свиреп;
Б) Определяме темата;
1.Епиграфът: идеологията на Българското Възраждане – знаене на род – език – памет за своето минало.
„120 години” – времева перспектива – събитията са минало /това са годините , к/о делят „Историята” на Паисий от одата на Вазов.
2. Жанр – съчетава ода и поема; характеристики, присъщи на класическия епически стил – монументалност, патетика, разгърнати синтактични стуктури, архаична лексика, реторични въпроси.
3. Мотиви:

- за забравата – срамното настояще;

- за паметта – славното минало;
4. Композиционни особености: Творбата се гради в/у метафоричното противопоставяне на мрака и светлината, к/о оформя две тематично и композиционно обособени части: затвореност – І –ва част – мрак до създаването на историята; ІІ-ра част – светлина, славната история, гарант за бъдещето и просперитета на българската нация; успоредно с това опозицията реферира към безпросветно настояще – мрак и славно минало – светлина. Творбата започва с лапидарното: „120 години”, статична картина, позиционираща отдалеченост във времето и пространството – усещане за тъмнина, глухота; начални стихове : доминира мракът– диво, тихо, необятно, почти безмълвно пространство „вдън горите атонски”, всевластващ хаос, алюзия със сътворението на света – нещо ще роди тъмнината, ще постави ново начало; постепенно фокусът го стеснява до „скромна килийка” – подсказва, че там в скромната килийка, потънала в съня на безвремието ще се постави новото начало; времето – спряло, отминаването на дните се отмерва единствено от състоянията на природата: „ревът беломорски”, „вечний шъпот на шумите горски”; представеният персонаж „един монах тъмен , непознат и бледен, кореспондира с усещането за глухота, тъмнина, неяснота, невзрачност; поредица от реторични въпроси, добавящи множество хипотетични характеристики към щрихирания образ на Паисий разкрива къртовския, „морен”, „дълъг”, изтощителен труд на никому неизвестния монах / „един”/, а от друга страна провокира читателя, насочвайки вниманието към религиозния жанр: „житие ли ново, нов ли дамаскин” „поличби божи”, „слова духовни”, „канон… тежък и безумен” – защото това е логичното – на такова богоугодно дело би трябвало да отдаде изтощителната си енергия „един” монах. Лирическият говорител спира до описанието на въздишката, изпълнена с чувство на удовлетворение, на облекчение от завършеното дело. Епохалният смисъл на творението е вложен в първата реплика на героя – лаконична , патетична, с архаично звучене; следва описание на любовта, умилението, благоговението, с което Паисий гледа на сътвореното от него; антитетично е противопоставянето на „хаоса тъмний” на „звездния свят” и „Бялото море”, сред които проечава пророческото прозрение на хилендарския монах: „От днеска нататък българският род история има и става народ”. До този момент усещането за статика, за застой се запазва, монологът на героя пресъздава поредица от динамични картини, описващи славната история на българския народ, предизвикващи чувство на гордост и преклонение пред славната българска история; патетично се очертават границите на старите български царства „от славния Будин до светий Атон”, изтъква се културното значение на историческите обстоятелства и личности.Темата за мрака среща своето отрицание в тази на светлината, свързана със светостта, славата и величието на културния и държавния градеж в миналото: „ Че и ний сме дали нещо на светът/ и на вси словене книга да четат;” Така от мрака постепенно изплуват контурите на националния образ, изграден чрез усилията на философи, духовници и владетели.Този идеализиран образ проблематизира замрялостта на настоящето и същевременно цели да разпръсне мрака на песимизма и неверието. Монологът на Паисий внушава, че историческите крушения непременно ще бъдат последвани от възход, а страданието от катарзис и възраждане.Светът на историята е наситен със събития за разлика от безвремието в І-ва част. Множеството глаголи внушават усещане за градивно движение, насочено с/у безпросветния мрак, дивотата и хаоса, порив към хармония, ред, просветеност, култура. Във финалната част на текста последните два стиха имат звучене на поанта: „и фърляше тайно през мрака тогаз/ най-първата искра в народната свяст”. Времевият определител рамкира текста, започнал със същото отчитане на времето. В поемата времевата линия се е изтеглила още по-назад – към дълбините на българското минало, към раждането на държавата ни и нейното градене – и дори към митологичното някога, на първоначалата, на хаоса и на стихиите, , сякаш преди Сътворението, преди Историята. Писането й е ново Сътворение, възраждане на българското от тъмнината на незнанието и забравата. Словото е светлината дух, водещ към бъдното, „искрата”, хвърлена „в народната свяст”, превръща Паисий в творец на завет, в предтеча и във винаги живо присъствие в безкрая на историческото време. Финалът на творбата се свързва с двойствената стратегия на одическия цикъл – едновремено да открои изключителността на избрания герой, но и да я снеме, за да бъде възможно националаната общност да се разпознае в неговия лик.

5. Образна система: реч на лирическия говорител – променя се съобразно зададения от героя стилов регистър; герой – патетичен монолог; народ.
Лирически говорител: чувства се призван не по-малко от самия Паисий да митологизира българската история, за да извади както Паисий от мрака на незнанието и забравата света на българското минало и да го превърне в образец на бъдното за свобода и слава. Словото му е прекъснато от монолога на хилендарския монах; речта му се променя съобразно зададения от героя стилов регистър. Инверсиите: „поглед любовен”, „труд довършен”, „подвиг многолетен”, „житие велико”, разгърнатите структури на изреченията, съдържащи множество обособени части, градациите и метафориката придават на изказа характеристиките на високия одически стил. Във финалните десет стиха отново взима думата, за да обобщи случилото се и открои епохалното му значение;
В хронологически план началото на Българското възраждане се бележи от фигурата на Хилендарския монах – идеологът на българското Възраждане, един от творците на нацията. Той идва от тъмните глъбини на Средновековието, колкото мрачно, толкова отдалечено и неясно, за да хвърли ,,най-първата искра в народната свяст”. Изхождайки, както от биографията на възрожденеца, така и от лирическия разказ, учениците не откриват екстремни сцени, в които да се водят битки на живот и смърт; Паисий не воюва с народните врагове с оръжие в ръка , не отдава живота си за народната свобода – следователно воин, герой ли е той?! Ако е, защо?
Да избереш манастирското уединение, означава да се откажеш от светските радости в името на най-възвишеното – служба на Бога – върховна изява на вярата в доброто, милосърдието и справедливостта. Създавайки книгата, с която ще увековечи не Бог, а своя народ, монахът нарушава църковните постулати. И не е трудно за учениците да се досетят, че в основата на стореното от Паисий е безрезервната любов към народа. Учениците рисуват по следния начин своята визуална представа за героя и обстановката:

Малка, тъмна килия, затворено пространство, приглушена, почти отсъстваща светлина, приведен над листи човек, облечен в черно расо и с перо в ръката. Безспорно върху описанието влияят и художествените илюстрации към книгата на Паисий, но също така е безспорно, че тези илюстрации са плод на асоциациите, които поражда творбата на Вазов.
Вниманието се насочва към различните изобразителни подходи. Умалителното в словосъчетанието „скромна килийка”, както и носещото пренебрежителен оттенък „драскаше” градят образа на невзрачен и неизвестен божи служител. Тълкуват: ,,един монах тъмен, непознат и бледен” през ,,или бе философ? или беше луд” до ,,див светогорец” към финала на произведението. ( На учениците се припомня, че „лудостта” не само в световната литература – Шекспир „Хамлет”, Сервантес „Дон Кихот”, но и в родната ни нерядко има позитивно измерение, още повече у самия Вазов в романа ,,Под игото”). Реторичният обрат настъпва със сравнението „ И кат някой древен библейски пророк...”, разкриващо високата авторова оценка за персонажа. Продължава взирането в детайлите: ,,труд довършен”, ,,житие велико”, заради които забравя всичко ,,дори и небето”. За да се стигне до историческото прозрение: „род – история – народ”; написвайки книгата за героичното минало на своя род, монахът разкрива пред него нови хоризонти, „сбъдва” Го в народ. В монолога Паисий излага тезисно възгледите си за връзката м/у история и национално самоутвърждаване, като ги илюстрира с факти от българската история. Учениците стигат до извода, че като нарушава нормите на християнския канон, Паисий доброволно се отказва от възможността за „спасение на душата”. Той прозира в религиозния принцип за обичта към ближния не сляпо подчинение на канона, а себепожертвование в името на доброто на собствения народ. И ако за един смирен християнин или атеист подобно начинание изисква дълъг, всеотдаен труд, но не и лично себеотрицание, то за един монах, отдал себе си и живота си в служба на Бога, това е в пълния смисъл на думата себеотричане, истински подвиг, на който е способен само човек, истински предан на народа си.
Народът: безпросветен, с неясно бъдеще, със славно, но непознато минало до създаването на Историята, с историческа роля за съдбата на „вси славяни”, предизвикващ гордост, умиление. Отношението на Паисий към него варира от безличната 3-лична форма „българският народ – той”, /когато иска да обясни значимостта на създаденото от него някому/неизвестен може би на лирическия говорител, на другите народи, а може би се изповядва пред най-съкровения си съдник / през 2-личната „о безумни люде” до 2 л- „о братя” – една беззаветна , всеотдайна обич към своя народ, в името на която се е себеотрекъл от всичко останало, народ, заслужил тази любов със своето героично историческо минало.
6. Език и стил: богат стилов регистър: архаизми /с тях Вазов си служи неведнъж, когато разработва сюжети от миналото/, книжовна лексика, метафори, инверсии, епитети, градация на чувството;

„Левски” – Личността и Историята (опорни текстове – литературнокритическите разработки на: проф. Инна Пелева „Национално и универсално в изключителната историческа личност според одата „Левски” от Иван Вазов; София Тодорова, Иван Велчев. „Левски” Мисията на героя, С., 2008).
Преди да се пристъпи към анализа на одата ,,Левски”, се обръща внимание на факта, че в художествен план Вазов я поставя на първо място в цикъла ,,Епопея на забравените”, въпреки че в хронологичен там е мястото на Паисий. Стига се до извода, че това е така, защото Апостолът е личност, превърнала се в мит и святост за българина.
1. Жанр – ода, първата в цикъла, свидетелство за стремежа на автора да представи събитията не в тяхната хронологическа последователност, а да изрази концепция за националната история и за ролята на личността в нея.
2. Тема – разказва за личност легенда, чрез поетиката на определени канонични жанрове и чрез библейската образност.
3. Мотиви, проблеми /предопределят излизането извън уединението на манастира, скъсването със спокойствието, молитвите и упованието в Бога/:
- художествена условност и документално;
- свободата – висша ценност и изпитание;
- националното в изключителната историческа личност;
- мрак – светлина;
- грях – покаяние;
- светско – религиозно;
- универсалното в изключителната историческа личност;
- историята и мястото на личността лидер в нея;
- изборът,мисията, саможертвата, мъченичеството;
4. Композиционни особености: 3 части:
встъпление /монологът на Левски/, същинска част /разказ за деянията на Апостола/, заключение /финална прослава/;



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Епопея на забравените 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.