Епопея на забравените- история и поетически мит


Категория на документа: Литература


Емоционалният възклик „О, Шипка!” осъществява смисловата връзка между лирическия увод и лироепическия разказ за битката. Представени са баталните (военните) сцени на експозицията, като е създаден митологичен образ на сражението чрез числото на Бога – три („три деня”). Ореолното, изключителното в съдбата на опълченците е внушението и чрез одухотворяване на битката:

... Горските долини

трепетно повтарят на боя ревът.

Сражението е грандиозна природна стихия (в духа на романтизма), която руши тишината на гордия Балкан и го прави съпричастен. Трепетът на горските долини е олицетворен образ на всички българи, тръпнещи в неизвестност, в страх – изходът на боя ще реши съдбата им. Балкан и опълченци са се сраснали в едно неразривно цяло.

Чрез сегашно време на глаголите лирическият говорител изказва позицията си на очевидец – така драматичните действия се разгръщат пред очите на читателите с цялата сила на своята динамика и напрегнатост (внушават се истинност, достоверност). Чрез сегашно време на глаголните форми се постига универсалност на внушенията – масовият героизъм на опълченците е нравствен връх в българската история не само в периода на Освободителната война, но и в цялото минало на България, в настоящето и в бъдещето й.

Битката е напрегната, ожесточена, тя е със съдбовно значение и за двете воюващи страни, Представата за тях е изградена на принципа на контраста, като текстът внушава нравственото надмогване и моралната победа на опълченците. „Младите дружини” въплъщават идеята за сплотеност – те са по-малобройни, но решителни, единни, жертвоготовни:

всякой гледа само да бъде напред

и гърди геройски на смърт да изложи,

и един враг повеч мъртъв да положи.

Обобщителното местоимение „всякой” откроява съзнателния порив на всеки отделен опълченец, който с жертвения си устрем към свободата се вписва в сплотения колективен образ на българските юнаци. Те „пушкат и отблъскват без сигнал, без ред” – нямат предводител, защото са водени от убедителната си вътрешна мотивация: свободата на отечеството. Проследени са във възходяща градация образите на саможертвата. Повечето от определенията са в инверсия („дружините наши”, „дружините горди”, „гърди геройски”), за да откроят нравствената красота на смелите войни. Метафората „нов дъжд куршуми, камъни и дървье” хиперболизира мъжествената съпротива на шепата храбреци, които използват и всяко природно средство в победния си устрем, като че ли черпят сили от родния Балкан.

Неслучайно опълченците са на върха, тяхната гледна точка е отгоре надолу – височината, на която са застанали, е тяхното високо място на подвига, недостижимо за другите. Чрез метонимията „Върхът отговори с други вик: ура!” опълченците се сливат с върха, те сякаш са върхът – най-голямата нравствена висота в историята на България. Връхна изява е героизмът им, защото е мотивиран от най-висшата ценност – любовта към родното и порива към извоюване свободата на поробения дом. Върховна е и саможертвата им в името на тази висока цел. Израз на доброволната им обреченост е викът „ура” – той изразява устрема на свободните хора, решителни и мотивирани в порива си към победата и свободата. Затова изглежда и невероятно, и естествено върховното преодоляване на битовото, физиологичното: „не сещат ни жега, ни жажда, ни труд”. Духовният устрем е толкова силен и всепоглъщащ, че подчинява на себе си биологичното в природата на човека. Създаден е един хиперболизиран и титаничен образ на българската духовна мощ, устремена към свободата.

На извисения образ на опълченците е противопоставен съзнателно принизеният събирателен образ на врага. Контрастното съпоставяне е постигнато и чрез пространствената опозиция „горе-долу”. Противопоставени са високото и ниското, възвишеното и низостта, героизмът и недостойното поведение – опълченците са горе, на върха, а турците – долу, в „урвата дива”. Хиперболизирано е безсилието на врага. Независимо че турците са многочислени („гъсти орди”, „бури”, „рояк”, „талази”), те нямат вътрешната духовна мощ и мотивацията на опълченците. Представени са гротесково – като безлична маса, груба и жестока сила, яростна тълпа, в която войниците са лишени от индивидуален дух. Тяхна сила е слепият им фанатизъм, който е равнозначен на лишеност от разум, на принизеност до инстинкта на дивите, хищните животни. Затова турците „ревът”, „тръгват с викове сърдити”, а техният предводител Сюлейман е „безумний”; мотивацията им за борба е изразена с фанатичния вик „аллах!”. В слепия си устрем към върха те са водени от отчаяните, безсилни опити да защитят останките на господарското си присъствие в България. Горе са „раите” и доскорошните им палачи правят последни отчаяни опити на бездушна злоба и сляпа ожесточеност, за да сломят порива на окриления български дух. Метафоричният глагол „лазят” (пълзят, гърчат се) събужда представа за движение, което е мудно, недостойно, унизително, което буди съжаление и презрение. В съчетание с числителното 12 („Дванайсетий път.../лазят по урвата дива”) внушава тотално безсилие на многочисления враг пред шепата юначни българи. Нарисувана е картина на безсмислената жестокост от страна на турците: „и тела я стелят, и кръв я залива”.

Противоположната характеристика на воюващите страни се изгражда и чрез изразителни образни сравнения: турците „идат като тигри, бягат като овци” – със зверска ожесточеност се стремят да смажат съпротивата на опълченците, но им липсват боен дух, воля, мъжество. Ироничното сравнение с овце допълва предварително изградената представа за сляпо стадно чувство, без осмисленост и логичност в поведението.

Твърдият отпор на опълченците е сравнен с лъвската сила („като лъвове тичат по страшний редут”). Лъвът е царят на дивите животни, царят на абсолютната горска свобода; лъвът е емблема на високия български дух, на неговата мощ, на мечтаната свобода. (Българските опълченци са „орловци” – царе на въздушното пространство, символи на свободата.) Застанали на върха, българските юнаци са се слели с царството на орлите, с техния свободен полет. Отново чрез антитезата се внушава истината за двете воюващи страни: щурмът на турците е „отчаян”(безсилен), а отпорът на опълченците е „лют” – въплътил е в себе си изключителна духовна и физическа сила.

Опълченците са на границата на човешките си възможности, но липсата на помощ от „братските орли” (метафоричен образ на руските войни) не сломява духа им:

Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх

кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.

Сравнението с храбрите спартанци, които са извоювали своето безсмъртие с героичната си смърт, остойностява, оценностява смъртта на опълченците. Те също с достойната си гибел ще останат в паметта на хората, ще се превърнат във вечен пример за нравствена сила. Името им ще живее като легенда.

Призивът на Столетов се явява завръзка на лиро-епическия разказ. Фигурата му израства величествено на фона на грандиозното сражение. Чрез хиперболата „ревна гороломно” се внушава значимостта на казаното от генерала – то трябва да заглуши грохота на битката и да бъде чуто от всеки опълченец. Призивът на „наший генерал” мобилизира шепата храбреци, влива им нови морални и физически сили. Столетов се обръща към високото патриотично съзнание на опълченците, към тяхното чувство за национална чест и родолюбив дълг. Лавровият венец символизира победата, с която трябва да се увенчае България. На храбрите опълченци е гласувано високо доверие – бранейки прохода, те воюват за победа във войната: за свободата на България. Това е мечтата на всеки българин, за тази висока цел се жертват българските смелчаци на върха. Затова словото на генерала преобразява опълченците – у тях се влива неподозирана духовна мощ, изречена чрез определението „горди”, наречието „геройски”. Тази мощ се противопоставя на безсилната злоба на турците, предадена чрез обособените определения в инверсия „бесни и шумещи”. Под напора на непрекъснато растящата градация от чувства лирическият говорител възкликва възторжено, с възхищение, гордост и преклонение:

О, геройски час!

Създава се хиперболичен образ на човешката устойчивост, на нравствената енергия и сила:

Вълните намират канари тогаз,

патроните липсват, но волите траят,

щикът се пречупва – гърдите остаят

Опълченците са получили мощта на гордия Балкан, слели са се с неговите канари. Метафората „канари” е точен образ на гранитната устойчивост на шепата храбреци, противопоставена на безсилните опити на „вълните”(турците) да й противодействат. Обичайните оръжия (патрони, щикове) липсват, но оръжието на силния дух остава непоклатимо. Вдъхновеният порив към свободата, вливащ у опълченците неподозирано мъжество, е изречен метфорично: „волите траят”, „гърдите остаят”.

Опълченците са готови на върховно самоотречение, защото целта им е прекрасна. Изказана е нравствената максима на Българското възраждане:



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Епопея на забравените- история и поетически мит 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.