Епопея на забравените- история и поетически мит


Категория на документа: Литература



С "най-първата искра", хвърлена в "народната свяст", Паисий се превръща в предтеча (предвестник) на възродителните процеси и на националната свобода. Първата искра, запалена от Паисий, разгаря следващите искри и огньове във възходящия път на българския национален дух.

Личност и народ
в одата "Кочо" ("Защитата на Перущица")

Двете заглавия са знак за това, че текстът възславя и индивидуалния, и масовия героизъм ; постигнат е баланс между личност и народ. Индивидуалният и колективният героизъм се взаимообуславят: героичната гибел на личността е представена като един от многото страховити и величави подвизи на българския колектив, който е видян не като жертва на историческите обстоятелства, а като творец на съдбата си.
Жанрът на творбата съчетава елементите на ода и на поема – потресаващ разказ за погрома на Априлското въстание (видян в трагичната участ на Перущица), за съхраненото човешко достойнство в гранична екзистенциална ситуация – на прага между живота и смъртта, за героичния избор на смъртта, щом свободата е непостижима.
Текстът има ясно окроени (и графически) сюжетни елементи, в които се редуват лирическо и епическо начало: лирически увод (лирическо всъпление) с широко обобщаващо значение – първите 4 стиха ; експозиция – следващите 3 фрагмента ; завръзка – идването на турската войска ; лирическо отстъпление в 2 фрагмента (лирическото отстъпление е извънсюжетен елемент) ; кулминация и развръзка – трагичният и героичен финал, в който стореното от историческата личност Кочо Чистеменски е сюжетен център на творбата ; епилог – последното двустишие.
Лирическо встъпление (лирически увод) въвежда в характера на изобразяваното време (националноосвободителните борби) максимално обобщаващо и синтезирано, за да проектира перущенския бой на фона на великата историческа епоха ( Възраждането) и да му направи оценка. Оценката е от гледна точка на следосвобожденската действителност – от името на колективен лирически говорител ("непозната нам"). Възрожденската епоха е представена в нейната противоречивост с антонимията "геройство и срам" (нравствени синонимни опозиции, пронизващи цялата "Епопея", са: "чест-безчестие", "гордост-падение", "геройство-срам", "високо-низко", "светлина-тъмнина", "слава-позор", "свобода-робство"). Великото българско време буди и възторг, преклонение, гордост, но и срам, болка. Възрожденската епоха е окачествена като епопея (изпълнена с образцови, славни исторически събития, значими за целия народ), но тази епопея е "тъмна, непозната нам" – епохата е отдалечена, неясна, неразбрана с идеализма и с героизма си от следосвобоженското настояще. Встъплението изрича противоречивата оценка с ярко патетичен тон, характерен за одата, с разгърнати антитези, апострофи (реторични обръщения на говорещия) и реторични възклицания в безглаголни възклицателни изречения.
Експозицията откроява конкретното историческо време и пространство – изведнъж, направо, като скок във времето, с разказ за трагичната и героична съдба на перущенци. Събитието е представено не от дистанцията на времето (като встъплението), а като случващо се в момента. Разказът е концентриран върху последния ден от битката – най-трагичния, най-решителния двубой. Сбито са представени последните 3 дена от перущенските боеве – сакралното число 3 извисява трагичното до святото, величавото и безсмъртното чрез героизма на народа в миговете преди смъртта.

Цялата творба е ситуирана на границата между своето – защитеното от Бога свято храмово пространство (сакралния център), и чуждото, в което са силите на злото (в периферията), заплашващи с обругаване святата духовна обител. Актът на обругаване поражда ситуацията на новия избор – смъртта. Смъртта се осъзнава не толкова като физическо спасение от верското (чуждото) посегателство и покушение, а като принасяне в жертва пред олтара на християнството – съзнателното жертвоприношение е жест, който проси Божията милост и търси спасение. Принасянето в жертва на християнския Бог е всъщност вярност на придобитата вече духовна свобода и път към безсмъртието. Неслучайно Вазов променя историческата истина (реалният прототип на Кочо се самоубива с огнестрелно оръжие) – така актуализира ритуала на "заколението", който е един от най-древните старозаветни актове на религиозна отдаденост и доверие към Бога, той е най-сигурният път към измоленото спасение.
Опозицията свое-чуждо е персонализирана чрез колективните образи на бранителите и на врага; представена е и чрез друга ценностна опозиция : център (вътре в храма) – периферия (вън от него). Бранителите на храма са откроени като морални победители – изобразени в героично-патетичен план, с натрупване на метафори, хиперболи, антитези, отрицания, градации. Образът на перущенци е максимално обобщен – герой е не отделната личност, а народът (мъже,жени, деца; млади, стари; богати, бедни – липсват различията от мирновременния свят – пред лицето на смъртта всички са равни, постигнатата духовна свобода е сплотила народа, който е единен в трагично-героичното си себеотстояване). Образът на мъжкото начало е видян двойствено, в цялостното му битие: "въстаници бодри и бащи злочести" – с юнашкото и с личната и родовата трагедия. Храброто държане на майките и любимите помага на мъжката героична проява: "мъжът...имаше крила", "кръвта шуртеше из женските гърди наместо млеко" – знак за загиване на рода (млякото=ново начало, живот), знак и за жертвоприношение (символът на кръвта=Христовата жертва като спасение). Писъкът на децата задълбочава трагичната безизходност. Борбата се води в пряк и в преносен смисъл ("кипеше отвътре, отвън") – с врага отвън и със собствения страх (от врага и от смъртта). Нарисувана е драматична и героична ситуация, провокираща перущенци към върхова героична себеизява, представена като лудост, но ценностно изравнена със светостта: "лудост бе пламнала във всяко око", Омразата, яростта, съзнанието за обреченост, отчаянието превръщат слабостта в сила (обратно на здравия разум) – постигат достойнството и духовната свобода на обречените, които се противопоставят на тъмните сили (олицетворяващи хаоса на жестокостта, разрухата, смъртта).

Мотивът за лудостта е ценностно натоварен и се разглежда в двойствен морален аспект. На лудостта (=героизъм, святост) на бранителите е противопоставена лудостта на врага, разчетена като дива жестокост, сляпа свирепа стихия на насилието, родено от слабостта и безсилието на врага (по-многоброен от бранителите, но обезсилен и принизен в етичен план, приравнен до нивото на животинското, хищническото, лишено от мисъл, от разум, от човешки облик). Определенията маркират негативно образа на врага, олицетворяващ тъмните сили на хаоса и разрушението: "враговете, диви, побеснели", "сган башибозуци", "фучаха, гърмяха, надаваха рев/ и падаха мъртви във немощен гнев". Актуализирана и преосмислена е християнската притча за сеяча и жътвата – перущенци ("тез раи слаби") са преодолели робската си немощ и проявяват невероятна духовна сила: те сеят смърт, техният героичен отчаян жест е "жътва дива", която предизвиква страх в душата на врага. Героичната саможертва на бранителите е видяна като нов Апокалипсис – кръвта на мъртвите ще роди новото българско битие.
Глаголното време е минало несвършено – описателно, неконкретно, представящо едновременни, а не последователни действия. Внушава се усещането за продължителност на трагичните действия и за трагично-героична обреченост на бранителите на храма.
Завръзката фиксира точно определен момент, като постига ефект на изненада чрез наречието "изведнъж" ... "войска се зададе с трясък, тичешком ..." Събитието тече реално, постъпателно, чрез глаголи в минало свършено време. Фиксиран е точно определен – възлов, решаващ – момент от битката: най-трагичната ситуация, в която изчезва всякаква надежда за спасение. Диалогът между бранителите очертава нравствения двубой между рабската психика и свободния дух – бранителите са представени с психологическа убедителност; и с колебанието, и със силата си: "Ето царска сила, да се предадем!/ - Не щем! - Не! - Не бива! По-добре да мрем!" Тиретата, възклицателните и въпросителните знаци по графичен път предават драматизма и трагизма на ситуацията, нравствения стоицизъм пред съдбовния избор: борба и смърт. Изборът на смъртта е достойният избор на свободния човек (а не на роба), този избор е морална победа, изява на личната и националната чест и достойнство, показва историческата зрялост на общността за свободата. Героизмът на жената определя решението на масата: "Една жена викна: "Чуйте! Срам!" - и пушна/ към войската царска и падна бездушна". Подхванат е зададеният още във встъплението мотив за срама и геройството. Аргументи да се продължи съпротивата са оценката и героизмът на една безименна жена. Героизмът на въстаниците е представен с метафора и метонимия: "огънят (метафора) обхвана тия души горди (метонимия)" – епитетът "горди" е в инверсия. Следва апокалиптична картина на разрушението и масовата гибел: "гробен напев", "отчаянье мрачно". Смъртта е персонифицирана във фолклорен образ на ламя, хала: "И смъртта из храма фучеше злокобно". Чрез образно сравнение битката е представена в духа на романтизма като природна стихия: "кат внезапний вятър планинския бук".
Кулминацията на текста е едновременно и развръзка – започва с графично обособен стих: "Изведнъж видяха там зидът съборен". Събореният зид се разчита многопосочно: той е граница между своето и чуждото; защита и уязвимост ; обругаване на своето ; начало на трагичния финал (гибелта на своето, заличаването на рода).
Повествованието е прекъснато от мощния патос на Вазовата оценка в лирическото отстъпление (в 2 фрагмента) – което е ретардация (забавя сюжетното действие и създава напрежение) и идейно-емоционален център на творбата: "Перущице бледна, гнездо на герои, слава!", "Поклон на тебе, граде!" Поетът и патриотът Вазов дава израз на своето преклонение пред таргично-героична Перущица. Налице е силно одическо начало – възторжена прослава на националния дух, осъществена чрез ярки контрасти и антитези, метафори, анафори, възклицателни изречения, митологични и исторически уподобявания. Вазов осъществява апологията на националното жертвено пространство, като го сакрализира – разкрива високия му образцов историчен и етичен смисъл за националното битие: ново, светло начало, проектирано на фона на световното битие по силата на своята ценност и значимост. Оказва се, че по стойността си събитието превъзхожда световните образци ("Картаген надмина, Спарта засрами"), защото то е възкръсване от небитието, отстояване на своето. Разколебани са стойностите на тъмното, непознатото, срама (от увода) и се натрупват противоположните значения, свързани с библейската метафорика (символика) на светлината: "нашта свобода ти я освети", "в нашта история тури светло слово", "ти блесна в синия простор", "падна със сияйност". Лирическата прослава трансформира военното поражение в морална победа, идентифицира българското с геройството и славата, сакрализира го и го митологизира. Внушава се изключителната святост на трагичния и героичен момент – той е новият Апокалипсис, новото "светло слово", тъждествено на Божието градивно слово: разрушението и смъртта раждат новия живот, краят е ново начало, видяно в символиката на гнездото: "гняздо на герои". Героичният край е път към безсмъртието и начало на новия живот, новото битие на българина - народът се е превърнал в нация, победил е роба в себе си, надмогнал е страха от смъртта, защото по-силно се е оказало чувството за национална чест и достойнство. "Непознатата" и "тъмна" епопея се оказва позната и светла, защото съдържа неумиращия човешки копнеж по свобода и истина. Сред мрака и хулите на низостта – "сред многото подлост, сред общий позор" – засияват образци на етическо поведение: Перущица е "пепелище прашно,/ на борба юнашка свидетелство страшно!", гибелта й е "тържество" за българския народ. Антитезите, метафорите, инверсиите преобразяват мрака, срама и позора в светлина, гордост и слава. Народ, който е постигнал духовната си свобода, заслужава безсмъртие, извоювано с цената на героична себежертва.
Оттласкването от лирическото отстъпление и завръщането към момента, който е кулминация и развръзка, е осъществено чрез противопоставителния съюз "но" и глаголи в сегашно време, които въвеждат в предстоящото обругаване на храмовото пространство (тъждествено на "своето"), като открояват страшния и величав трагизъм и героизъм на историческото събитие: "Но войската скоро храмът окръжава, отвсякъде ужас и смърт приближата".
Миналото време на глаголите проследява конкретни постъпателни моменти, свързани с преломна, съдбовна ситуация – перущенци са изправени между позора и смъртта (=на геройство). Обобщеният образ на врага е представен негативно, с натуралистични гротескови детайли, за да се открои на принципа на контраста потресаващият трагизъм на перущенци. На свирепата ярост и животинската дива жестокост на "сганта, упита от лакома стръв/ и гладна за блудство, за месо и кръв" е противопоставено героичното безумство на перущенци, откроено в образа на Кочо. Героизмът на Кочо е сюжетен център на творбата. От тримата герои на Перущица (Кочо Чистеменски, Спас Гинев и Спас Спицерина) Вазов избира само един - представя мнозинството чрез един от масата, редник в Априлската епопея. Кочо персонализира историята на ужаса и героизма, дава й лице. Чрез героизма на Кочо, откроен ярко на общия фон, е представен героизмът на всички неизвестни българи – подвигът на Кочо е еманация (въплъщение, излъчване) на колективния народностен подвиг; индивидуалният героизъм е израз на масовия.
Разтърсващият трагизъм на случката е представен без патос и реторика. Разкрити са българските патриархални добродетели, които са устои на родовия свят: любовта, уважението и доверието между съпрузите, избрали смъртта пред позора на обругаването и положили в жертва на своя Бог (достойнството, духовната свобода) най-свидното, което имат – детето си. Бащата е родоначалник на патриархалното семейство, отговорен за неговото оцеляване и продължение; майката дава начало на живота и е пазителка на живота; детето символизира чистота и невинност, нов живот. Чрез образите на майката и детето се засилва трагизмът и се представя значимостта на героичния избор – саможертвата. Майката израства с ореола на Богородица, жертвайки рожбата си; създава се алюзия (асоциация) с Христовата кръв – саможертва: "кръвта детинска с майчината се смеси". Самозаличаването на семейството оспорва традиционните патриархални ценности, крепили българина векове наред – този акт говори за надмогване на инстинкта за самосъхранение в името на опазените чест и достойнство: чрез трагичното единение на баща, майка и дете в смъртта. Изборът на смъртта е не жест на погубване, а на оцеляване ( на национална и лична чест и достойнство); гибелта не е край, а спасение, изкупление и начало на ново битие за народа. Изборът – трагичен и величав – е най-висша проява на "лудостта" и "пиянството" на един духовно свободен народ.
Последните два стиха на развръзката са откроени графично от останалите – чрез два липсващи стиха, заменени с многоточие. Сменено е и глаголното време – от минало свършено в минало несвършено: "ехтеше", "падаше" – засилва и обобщава трагизма и героизма на апокалиптичната картина (= масово жертвоприношение). Акцентът е поставен върху загиването на женското начало – "моми, невести" . Гибелта на женското начало (даряващо живот) е гибел на рода, но и героично жертвоприношение, изкупление и ново възкресение за един духовно израснал народ.
Епилогът (последните два стиха) изрича болката, възмущението и протеста на лирическия говорител срещу равнодушието на Бога, изоставил българския свят: "И господ от свода, чрез гъстия дим,/ гледаше на всичко тих, невъзмутим!..." Разколебани и преосмислени са нравствено-религиозните ценности: самоубийството – пред лицето на насилието и обругаването – не е грях, а изход от позора, от самата смърт; себепосегателството е подвиг, тъждествен на висша духовна свобода, пример за героична изключителност, роден от отчаянието и безизходицата, от чувството за чест и достойнство. Проблематизиран е етично-философският проблем за божествената справедливост и милост, за човешката съдба и за човека и колектива (а не Бог) като творци на битието си.

“Опълченците на Шипка”
/история и легенда в одата/

В цикъла оди „Епопея на забравените” Вазов идеализира времето на националноосвободителните борби, превръща го в мит, в легенда. Това велико време на патриотизъм и саможертва поетът откроява като нравствена норма на своето безславно и дребнаво настояще след Освобождението.

Одата „Опълченците на Шипка” е последната, дванадесета ода и според Вазов – най-силната от цикъла. Затова тя звучи обобщаващо – като върховно постижение на резултатите от националния подем на Възрожденската епоха. Представен е не единичният, личностният подвиг, а колективният народен героизъм. Чрез безпримерния подвиг на българските опълченци Вазов утвърждава светлото, оптимистичното начало в българската история, превръща го в духовно безсмъртие, изгражда достойния образ на българското.

Заглавието „Опълченците на Шипка” звучи и буквално, и метафорично: застанали на върха, със своя подвиг опълченците – доброволци в Освободителната война – се сливат с него, стават част от него. С героичната си саможертва те принадлежат завинаги на този славен връх и на Балкана (т.е. на българското пространство). Тяхното дело е най-високо достижение в националната ни история, то им осигурява и най-висшата награда – безсмъртието.

Подзаглавието (11 август 1877г.) въвежда конкретно историческо време – третия ден от защитата на Шипченския проход. Тогава опълченците, на ръба на поражението, извоюват победа със съдбовно значение за хода на Освободителната война. Така историческият факт се пресъздава чрез художествени образи, за да се превърне във възторжена прослава на българските патриоти – в своя порив към свободата те са надживели себе си, превърнали са се в неотделима част от едно високо пространство с национални параметри.

В своята ода Вазов води полемика с хулителите на националната идея, според които българите са получили даром свободата си. Разказвайки за подвига и героичната смърт на опълченците, той доказва, че свободата е духовна категория и тя не може да бъде подарена. По този начин преобразява трагичното във величаво, утвърждава националното самочувствие на българския народ и доказва несъстоятелността на жестоката клевета. В одата се преплитат различни и противоположни чувства: на обида и болка, на гняв и възмущение, на възхищение, преклонение и гордост. Тонът е тържествен, патетичен.

Одата се състои от три части, откроени смислово и графически: лирическо встъпление, лиро-епически разказ за тридневната битка и епилог. Заглавието и подзаглавието се свързват с конкретноисторическата - централна част, в която се изобразяват върхови моменти от третия ден на Шипченската епопея. Встъпителната част и епилогът се отнасят до настоящето на поета, като осъществяват връзката между настояще и минало, дават обобщаваща оценка за българската свобода, за националното достойнство.

Лирическото встъпление е построено на принципа теза-антитеза. Това са двете становища (чуждото и нашето) за българската история, за мрака и светлината в нея. Лирическият увод се разделя условно на две части, разположени огледално – едни и същи ключови понятия в тях (спомен, име, история) се тълкуват с противоположните си значения.

Чрез формата за 1 лице, мн. число („ний”, „ни”, „наший”) лирическият говорител се е слял с множеството на българския народ и е приел гражданската мисия да стане както негов говорител, така и защитник на неговото име – да възвърне националната му гордост и самочувствие.

Първите 12 стиха се групират около настойчивото мъчително „нека” – то е употребено седем пъти като анафора и звучи императивно (повелително). Лирическият говорител съживява спомена за най-черните страници на нашето минало – болезнените следи от робството върху психиката на българина („спомен люти от дни на позор”). Тези стихове са патетичен израз на болката и страданието от хулите за българската история. Повелителната частица „нeка” се свързва със символите на робството: бич, окови, хомот. Изгражда се първоначална представа за привидно приемане на обидните оценки на „исторьата, века” – според тях българското достойнство е унищожено, защото многовековното робство е „срам”, „позор”, „мрак”, прави „трагично” името „българин”, подлага българите на „присмехи обидни”, свободата е подарена на българския народ.

Наблягайки горчиво и гневно върху старите погроми, първите 12 стиха по обратен ред – подтекстово – внушават другата истина за българската история – победа може да има и в това, което историята оценява като поражение, защото важен е не само външният резултат, но и духовното величие, вътрешната несломимост на победените. Щом смъртта е юнашка, следователно има и една победа.

Стиховете са мъчително изстрадано изживяване на мрачните спомени, които не се отричат, защото в тях се съдържа и скритото основание за гордост. То разколебава обвинителната теза и утвърждава ценността на нравствената победа – силния дух и избора на саможертвата. Във възходяща градация са изброени клеветите, като те привидно се приемат, а подтекстово се отричат и се утвърждава светлата истина за българската история.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Епопея на забравените- история и поетически мит 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.