Епопея на забравените- история и поетически мит


Категория на документа: Литература



Сакрализацията на Левски в духа на християнската нравственост е постигната и с открояване на изключителната му духовна чистота, проявена в безкористното всеотдайно служене на народното дело, в неуморимия му алтруизъм, в отказа от битовия уют, от земните наслади, от еснафското съществуване, в енергичността и безстрашието, в себежертвената отдаденост за другите: „кат дете прост”, „живейше в пост”, „беден, гол, бос, лишен от имотът, / за да е полезен, дал си бе животът!” Абсолютна е аналогията с Христос и Христовите апостоли, с всички християнски светци, които са доброволни мъченици и герои на новата вяра, живеещи аскетично, но отдадени на духовното, на просвещаването в новата християнска вяра. В контекста на Възраждането аналог на християнската вяра е народната свобода, постигната в революционна борба. Свободата е новият Бог, който изисква всеотдайно и жертвено служене.

В най-голяма степен идеализацията и сакрализацията на Левски е постигната чрез неговото слово. Словото на героя също е библеизирано, сакрализирано – актуализиран е библейският мит (притчата) за сеяча, историческият персонаж се възприема през призмата на библейската метафорика: „и семето чудно падаше в сърцата/ и бързо растеше за жътва богата”. Новият свят се сътворява със словото на Апостола (което като библейското слово е „чудно”, твори чудеса), което посява в душите на хората семето на свободата: ключови думи в словото на Левски са „преврат”, „бунт”, „свобода”, „смърт”. Това слово е „сладко и опасно” (оксиморон), чрез него Апостола внася „бодрост в народната свяст”. По ботевски службата на родината е видяна в революционната борба, наречена „подвиг свят” – въоръжената борба е „свята” (тя е семето – слово и дело), саможертвата за свободата е свята. Християнското служене е преосмислено в духа на новото историческо време, знаците на християнството (храм, манастир, Бог, расо, брада, молитва) са заменени със символите на борбата: оръжие, знаме, бесило, „ближна обща веселба” (борбата за свобода е празник за душите на поробените). Вложеният в тях (символите на борбата) сакрален смисъл ги преобразява – от ценностни антоними на библейската лексика те се превръщат в смислови синоними на духовното извисяване чрез борбата и саможертвата за свободата. Налице е абсолютен аналог с Голготата на Христос. Във Вазовата интерпретация съдбата на Левски повтаря тази на Христос и неговите апостоли – въплъщава истинното – живо и творящо – слово. Апостолската мисия е представена чрез хиперболизация и във възходяща градация, за да се откроят стойностите и значението, което има личността на Левски като идеолог и стратег на националноосвободителното движение.

Сакрализацията и митологизацията на Апостола е постигната и чрез въздействието му върху народните маси, невероятното влияние върху народното съзнание, с огромния му авторитет сред хората, с резултатите от словото – дело. Левски предизвиква нравствен катарзис у „робите слепи в робската страна”, който катарзис би променил хода на националната история: „И всякоя възраст, класа, пол, занятье зимаше участье в това предприятье”. Словото на Левски е съзидателно, то носи особена жизненост – то е споделено слово, то заживява чрез хората – чрез него човешката маса се събужда за нов живот. Синекдохите („богатий”, „сюрмахът”, „възраст”, „класа”, „учений...”) създават обобщена картина на това духовно пробуждане, а градациите го очертават като възходящ процес на общностното сплотяване в святото народно дело. Невероятно е обаянието на Левски сред обикновените хора – в негово лице те виждат своя Месия, своето спасение: „селяните прости светец го зовяха”.

Мисията на героя е да носи светлина (в стила на средновековното житие): „и носи съзнанье, крепост, светлина,/ на робите слепи в робската страна”. Основната за целия цикъл опозиция „мрак – светлина” изгражда ценностната атмосфера на одата, като поставя светлината и светлото/свещеното дело на Апостола най-високо в етичната скала. Възрожденската символика на светлината се обвързва с култа към просветата, с пробуденото национално самосъзнание, със зрението на разума и сърцето, с действителното родолюбие, с прозрението за необходимостта от революционна борба и саможертва за свободата. Мракът асоциира с робството и робското съзнание, с невежеството, низостта и духовната слепота. Опозицията „мрак – светлина” се съизразява чрез други свои синонимни опозиции: „слепота – зрение”, „робство – свобода”, „сънливост – будност”, „невежество – мъдрост”. Светлината е проявление на Бога, тя маркира пътя и деянията на апостолите, тя е искрицата божествено просветление, което носят избраните, посветените. Светлината е фокусът, чрез който делото и личността на Левски са сакрализирани – отъждествени със святото дело на Христос и неговите апостоли, както и на всички останали великомъченици.

Смислозначещи (в посока сакрализация на героя) са и неговите назовавания в текста – с името Левски (в заглавието и два пъти в творбата: „Аз съм Левски! Ей ме на!”, „Левски осъди на смърт”). Във всички останали случаи е назован метафорично: Апостолът, светец, духът, Дякона, с местоимения (той, му, него…). Чрез метафоричните назовавания героят се съизмерва с най-светия апостол, мъченик и светец – Христос.
Директно заявено е и Вазовото отношение към героя: патетично възхищение, благоговение и преклонение – внушени чрез пряк лирически коментар (когато изразява отношението си към предателя и във финалната част), чрез множество антитези, метафори, хиперболи, исторически и митологически уподобявания (с Христос, с Ян Хус, Прометей и пр.), които идеализират, сакрализират и митологизират личността на Левски. Апостола е представен в два плана: като един от народа и негово най-висше въплъщение, но и като извисен и недостижим в своето величие, в своята святост. Връзката “личност – народ” е двустранна, дълбока: героят е обърнал всяко свое слово и дело към собствения си народ – народът обкръжава своя герой, за да получи от него прозрение, вяра и енергия, претърпява прелом в съзнанието и поведението си.
Вазовата прослава на Високото българско време (на националноосвободителните борби през Възраждането) обаче не е праволинейна, тя включва и горчивина, болка, срам, гняв, укор – поетът отделя доста място в цикъла и на предателството и страха. По този начин постига историческа достоверност и същевременно, на принципа на контраста, извисява в още по-голяма степен светлото, възвишеното, героичното. Темата за предателството – като най-голям позор – е своеобразен контрапункт и преход към темата за героичната смърт = безсмъртие. Предателят е необходимият етически антипод, в контраст с когото се открояват делото и личността на Апостола. Опозициите “геройство-предателство”, “възвишено-низко” (смелост-страх, достойнство-подлост, гордост-срам) осъществяват резкия преход (и тематичен, и емоционален) в одата: “Той биде предаден, и от един поп!” Контрастът е постигнат и чрез графичното обособяване на стиха – отделен пространствено от текста и преди, и след себе си. Глаголът в страдателен залог (“биде предаден”) внушава едновременно и мъченичеството на Левски, и подлостта на предателя. Вазовата гневна оценка е постигната чрез негативните презрителни назовавания на предателя с показателни местоимения (“тоя”, “тоз”, “туй”), с метафорични сравнения и епитети в инверсия (“човек безстиден със ниско чело”, “издайник грозен”, “мръсен червяк”, “низък роб”, “позор за бога”, “пятно на храма”), с отказа да назове името му (за да не оскверни песента си) и с уподобяването му на Юда. Тъждеството Левски=Христос и предателят на Левски=Юда в най-голяма степен противопоставя достойното и низкото, героичното и подлото и извисява образа на Апостола, откроява невероятния му духовен облик, изразява патетичното благоговение и преклонение на Вазов пред светостта на Левски.
Смъртта на Апостола е героизация и митологизация на личността, трагичното отсъства пред мощта на героичното. Героично е поведението на Левски в предсмъртните часове – героят присъства изцяло с духовното си величие: Но тиранинът люти, да убий духът, една заран Левски осъди на смърт!”. Левски е назован алегорично – той е “духът” – у него е божественият дух – непобедим и безсмъртен: вярата в светостта на народната кауза е божествената духовна сила, която прави юначеството безсмъртно. За юнака смъртта не е пределът, духът пребъдва отвъд гибелта. Чрез контраст с духовния титанизъм на Левски е внушено безсилието на поробителя: антитези (“смъртта беше близко, но страхът далеч”, “Те нямаха власт над таз душа яка”), отрицания (“не”, “ни-ни”, “никое”), метафори (“грозно изпитанье”, “гордо страданье”).
Личността на Левски е проектирана на фона на световната история и митология – отъждествена е с велики митологични и исторически личности, двигатели на колективната човешка история. Мярката на героя излиза извън националното пространство и по своята общочовешка значимост и нравствен облик се съизмерва с вселенското пространство на човешкото безсмъртие, става значимо за общочовешката история. Арената на безсмъртните, мъченици и творци на човешкия прогрес – Прометей, Сократ, Колумб, Ян Хус, Исус – Левски е достигнал благодарение на алтруистичното си героично дело. По ботевски Вазов утвърждава саможертвата за свободата не само като национална, но и като общочовешка мяра за безсмъртие. Борбата за свобода и героичната смърт са представени като историческа закономерност. Делото и гибелта на Левски са част от диалектиката на общочовешкия исторически развой – от робство и тирания към свобода и прогрес, осъществени чрез борба и героична саможертва.
Финалът е кулминация на одата. Образът на Левски е вписан в библейския легендарен сюжет. Страдателната конструкция “биде обесен” и символът на бесилото имат амбивалентни внушения: робство-свобода, срам-гордост, позор-слава, безсилие-сила. Смъртта на достойните освещава бесилката, традиционно възприемана като образ на позора – както Христовата смърт освещава кръста: „О, бесило славно! / По срам и по блясък ти си с кръста равно!”. Бесилото на Левски се съизмерва с високи етични стойности: слава, вяра, святост, свобода, вечност. Сакрализацията на бесилото се постига чрез героичната смърт на онези личности, които в борбата и себежертвата за другите осъществяват своя духовен титанизъм и постигат духовната си вечност „О, бесило славно!/ Теб те освети/смъртта на героите”. Налице е абсолютна аналогия с образа на Христос – Левски е българският Христос , който със святото си дело и с героичната си смърт е доброволна и изкупителна жертва за един нов Бог, за една нова вяра, за една нова любов – свободата на народа. Смъртта на Апостола е изкупление и за предателството, и за страха, и за безличната смърт на подлеците, на непрогледналите роби. Святото дело и мъченичеството сакрализират образа на Левски. С геройската си смърт той изкупва срама от робството, от предателството и страха на българите – както със смъртта си на кръста Христос изкупва греха на човечеството. Чрез антитези, сравнения с библейски образи и мотиви, светлинна символика, метафори, хиперболи, възклицания се постига високата патетика, одическият апотеоз – окончателната и категорична митологизация и сакрализация на героя. Смъртта на бесилото е не срам, а „слава нова на земята/ и връх, откъдето виждаше духът/към безсмъртието на прекия път!” Бесилката „свята” е най-високият нравствен връх, който отвежда героите на човешката история към безсмъртните селения на божественото и признателната човешка памет. Подвигът на безсмъртните е най- висока мяра за етичност.
Одата „Левски” кореспондира с другите оди от цикъла – с идеята за приемствеността в борбата, за мултиплицирането на Левски в редица други апостоли (Бенковски, Каблешков, Раковски, Братя Жекови, Караджата, Волов); с идеята за върха – безсмъртие – в одата „Опълченците на Шипка”. Образът на бесилото е и символ на националното страдание, на българската голота – героичната саможертва, чрез която народът ни ще постигне възкресението си в друг исторически връх – колективният подвиг на опълченците на връх Шипка, в сакралното българско пространство на юначеството, на непобедимия български дух – Балкана.

“Паисий”
Паисиевото писано слово – зора на новото българско битие

Oдата “Паисий” е своеобразен художествен (и композиоционен) център на цикъла – отбелязва прехода от мрака към светлината, от незнанието към знанието, от хаоса към космоса на народното битие. Паисий възражда от мрака на незнанието света на българското минало – славно и светло – и го превръща в образец за бъдещия свободен и славен живот на възкресената българска държава. Писаното слово в „Историята” на Паисий съхранява националната идентичност, националната гордост и самочувствие, защото писаното слово се противопоставя на забравата, то е памет – а паметта изгражда достойнството и дава посока към бъдещето (на личността и на нацията). Аналогична е и мисията на Вазов, когато в „Епопея” митологизира българската история от епохата на Възраждането и я прави образец за настоящето.
Епиграфът е цитат от Паисиевото предисловие в „Историята” («О, неразумне и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш Болгарин?...») – в обръщението призив на хилендарския монах се съдържа идеологията на Възраждането: знанието на своя род и език, на своето минало изгражда националното самосъзнание на българина и го мотивира да излезе на историческата сцена, за да изгради новото си битие.
Жанровата специфика на стихотворението е съчетаване на ода и поема. Творбата се отличава с монументалност, патетика, архаична лексика, реторични въпроси, библейска метафорика. Текстът се гради върху метафоричното противопоставяне на мрака и светлината, което оформя две тематично и композиционно обособени части: света на безпросветното тъмно настояще, в което възниква „История славянобългарска”, и светлия свят на славното минало, пресъздадено в Паисиевия труд. Медиатор между двата свята е светогорският монах. Величието на неговото дело е внушено чрез опозицията мрак-светлина, която е смислово ядро на цялата епопея.
Началото на текста създава една времева перспектива, чрез която „Историята” на Паисий отстои от настоящето на Вазов със 120 години – одата „Паисий” Вазов създава 120 години след написването на „Историята”, а с Паисиевата „История” започва летоброенето на една нова историческа епоха (Българското възраждане) – тази епоха е възпята в 12-те оди на Вазовата „Епопея”. Архаичната лексика ситуира героя в автентичната атмосфера на една отминала историческа епоха.

Мракът е многозначен символ в одата: на робство, безпросветност и бездействие, но и на титаничните усилия на монаха "тъмен" (неизвестен) да сътвори от нищото, от хаоса ново битие, да просветли мрака на невежеството (в настоящето на твореца Пайсий), да събуди съзнанието – да хвърли "най-първата искра в народната свяст". Обобщената характеристика представя Паисий като зората, началото на духовното възраждане у българина; героят е насочил поглед едновременно към миналото и към бъдещето на народа.

Началото на текста потапя в атмосферата на мрака, характеризиращ и Паисиевото настояще, и цяла епоха преди него. Погълнат от мрака, светът изглежда хаотичен и примитивен, времето е спряло и създава усещане за смърт ("Тъмнини дълбоки!", "убежища скрити"), за отдалеченост във времето и пространството, за затвореност, дивота и глухота. Органично свързан с мрака е и централният персонаж: "един монах тъмен, непознат и бледен" – представен в образа на старобългарски книжовник – монах, живеещ като отшелник, самотен, неизвестен, ревностно отдаден на делото си. Атмосферата е тайнствена (в духа на Романтизма) и създава усещане за връщане към началото на културното ни съществуване. Умалителната форма в словосъчетанието "скромна килийка" и глаголът с пренебрежителен оттенък "драскаше" градят образа на невзрачен и неизвестен божи служител, чието дело е привидно незначително. Поредицата от реторични въпроси (във II строфа) допълва романтическата загадъчна атмосфера и засилва любопитството.

Словото на лирическия говорител е прекъснато от монолога на героя (III строфа). Първата реплика на Паисий е лаконична, патетична, звучи архаично: "Конец! На житие ново аз турих венец." – краят е свещено начало, то е и "житие велико". Явен е аналогът с християнския каноничен жанр "житие" – разказ за делата на светеца. Уподобяването сакрализира написаното от героя – представя го като изключително свято. Внушение за това се постига и чрез сакрализацията на персонажа във висок одически стил. Паисий е уподобен на библейски пророк - на Йоан Богослов, автор на Апокалипсиса – (откровение/видение на евангелиста за Края на света и за Второто пришествие като Ново Възкресение и вечно Царство Божие): "И кат някой древен библейски пророк/ ... / той хвърли очи си, разтреперан, бляд, / към хаоса тъмний, към звездния свят. Героят е ситуиран в центъра на Вселената като в библейското сътворение – словото му, като Христовото рождество, сътворява новия живот, от Хаоса се ражда Космосът – словото му е прозрение, откровение, като Божието слово ("Тя е откровенье, божа благодат"). Парадоксално в поемата и самият създател изрича възхвала на творението си, отхвърляйки монашеската скромност, любувайки се на своята "рожба", на своя "идеал нов, чуден, светлозрачен". Светлинната символика контрастира на символиката на тъмнината, за да открои светостта на Паисиевото дело и на самия герой в образа му на новия пророк, посветен в дълбоките тайни на битието – в миналото и в бъдещето: "със поглед умислен, в бъдещето впит". Вазовият Паисий (за разлика от историческата личност) гледа в бъдещето – осъществява историческия мост между изчезналото минало величие и непоявилото се бъдещо време на българска слава.
Монологът на Паисий е художествено условен – в него персонажът излага тезисно възгледите си за връзката между история и национално самоутвърждаване, като ги илюстрира с факти от българската история. Патетично се очертават границите на старите български царства ("от славния Будин до светий Атон"), изтъква се културното значение на исторически обстоятелства и личности. Мракът среща своето отрицание в светлината, свързана със светостта, славата и величието на културния и държавния градеж в миналото: "че и ний сме дали нещо на светът/ и на вси словене книги да четът", "четете да знайте що в стари времена/ по тез земи славни вършили деди ни". Така от мрака постепенно изплуват контурите на националния образ, изграден чрез усилията на философи, духовници и владетели. Този идеализиран образ се противопоставя на задрямалостта на настоящето , но същевременно и разпръсква мрака на песимизма и неверието. Монологът на Паисий внушава, че историческите крушения непременно ще бъдат последвани от възход, а страданието – от катарзис (пречистване) и възраждане, че историческото битие на народа ни циклично редува възход и падение.

Светът на историята (славното минало на българския род и държавност) е наситен със събития, за разлика от безвремието, изобразено в първата част на одата и представящо настоящето на Паисий. Множество глаголи внушават усещане за градивно движение, насочено срещу дивотата и хаоса, порив към ред, просветност, култура.
Образът на Паисий претърпява метаморфоза – от "монах тъмен" през библейски пророк до Сътворител на завета, на новото бъларско. Битие – предсказва бъдещото възкръсване и слава на българския род. Паисиевото дело е изключително значимо – оценката е от гледна точка на Вазовото настояще, когато книгата вече е изпълнила значимата си функция: чрез написаното от Паисий българският народ е достигнал до своето самопознание и е формирал народностното си и националното си самочувствие, чрез знанието за своето минало народът се е превърнал в нация:
От днеска нататък българският род

история има и става народ!

Паисиевата история е спасение от забравата, духовно завещание за българския народ, което ще го води към бъдещото му щастие. Затова Паисий възкресява помръкналата, но неугаснала светлина на славното минало, възражда духовния ръст на отминалото национално величие и оживява порива на българина към нова светлина – към свободен и славен живот:

Нека той познае от мойто писанье,

че голям е той бил и пак ще да стане.

Последните два стиха могат да се разчетат като поанта на одата:

и фърляше тайно през мрака тогаз

най-първата искра в народната свяст.

Паисиевото слово е зората, искрата на Българското възраждане – поставя началото на Новото българско битие, дарява нов живот на народа (свързан с националното самочувствие и гордост чрез познание на неговата славна история, с пробуждане на народното съзнание и воля за извоюване на свободата) – както звездата на Иисус (раждането на Христос е началото на Новото битие на човечеството). Вазовият Паисий се преобразява от служител на Бога в служител на народа – служенето на Бога е всъщност служене на народа – монахът се отдава не на спасение на собствената душа, а на душата на ближния (преосмислен християнски канон): "много бденья, утрини пропусна, /но парчето перо нивга не изпусна,/ и против канонът и черковний звън -/работи без отдих, почива без сън".



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Епопея на забравените- история и поетически мит 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.