Елин Пелин живот и творчество


Категория на документа: Литература


ЕЛИН ПЕЛИН
Елин Пелин (псевдоним на Димитър Иванов Стоя¬нов) е роден през 1877 г. в с. Байлово, Софийска област. През 1886—1897 г. учи в различни градове на страната, но не успява да завърши гимназия. Не е приет и в Рисувалното училище. През 1895 г. печата за първи път своя творба в сп. „Войнишка сбирка" — разказа „Мило е отечество¬то”. Псевдонимът Елин Пелин е употребен за пръв път през 1897 г. Следващите две години живее в родното си село, където написва първи¬те си зрели разкази „Ветрената мелница”, „На¬паст божия”, „Изкушение”, „Гост” и др. През 1899 г. Елин Пелин се установява в София, където рабо¬ти в различни издания. В годините 1902—1903 из¬дава списание „Селска разговорка”. Участва и в редактирането на в. „Българан” и сп. „Слънчоглед”. През 1903 г. проф. Иван Шишманов го назначава за служител в Университетската библи¬отека, а през 1906—1907 г. го командирова да специализира във Фран¬ция. От 1908 г. работи в Народната библиотека. По време на войните е мобилизиран като военен писател и сътрудничи главно на сп. „Отечество” и в. „Военни известия". През 1921—1924 редактира заедно с Ал. Балабанов вестник „Развигор”. От 1926 до 1944 г. работи като уредник на музея „Иван Вазов" в София. Елин Пелин умира през 1949 г. в София. По-значимите му книги са: „Разкази”, т. I, 1904 г.; „Разкази”, т. II, 1911 г. В този сборник е публикувана цялостно и повестта „Гераци¬те", глави от която се появяват в различни издания още през 1904. По¬вестта „Земя” е от 1922 г., а сборникът „Черни рози” от 1928 г. — сти¬хотворения в проза, писани от началото на века до излизането на книгата. Сборникът „Под манастирската лоза” излиза през 1936 г. Единадесетте разказа са писани между 1909 и 1934 г. Елин Пелин е автор на интересно и богато творчество за деца и юноши.

ПЕВЕЦ НА СЕЛОТО?
Житейската и творческата биографии на Елин Пелин е сякаш лишена от бурни събития, от патетични жестове, от драматични естетически поврати. Няма ги саможертвеното сливане на словото и делото, така характерни за Христо Ботев, нито горчивата моралистика на Захари Стоянов, нито дра¬матичните кризи на Яворов, нито месианските изблици на Пенчо Славейков... Напротив, има ги бохемските компании в софийските гостилници, дълголетното чиновническо съществуване, приятелството с царя... Самият Елин Пе¬лин няма склонност да „режисира” своя живот и творчеството си според някакъв легендарен сценарий — с героични жестове, „чудеса” и завети. Какви са тогава онези събития, онези акценти от творческото дело, които очерта¬ват публичния образ на Елин Пелин и го правят един от важните „герои” в раз¬каза на литературната история?
Критическите прочити на Елин-Пелиновото творчество имат вече ве¬ковна история. Сред многобройните наблюдения и обобщения може би се отк¬рояват две основни посоки — едната е насочена към спецификата на неговия почерк, а другата е свързана с обекта на изображението и посоката на вну¬шенията. Д-р Кръстев нарича Елин Пелин „певец на селска неволя” и говори за неговите „лирически песни и картини”. За Димо Кьорчев той е „поет-художник”, който завладяващо пресъздава „живота на селото”. Владимир Василев обобщава, че „...неговата поезия е здраво прикрепена към земята”. Иван Радос¬лавов също твърди, че у него „разказвачът съперничи с поета” и че е „майстор-художник във възсъздаването на селската среда".
Майсторът на българския разказ, белетристът, „битописецът” Елин Пе¬лин е видян не просто като разказвач, а като поет, певец и художник. Ако в конкретните творби песента и пеенето са акценти в образната система, символи на човешкото битие, то в плана на творческата биография те обоз¬начават самата възможност за едно уникално пресъздаване на битието. Да „пееш”, означава емоционално да пресътворяваш света, да откриват неподо¬зирани негови измерения. В този смисъл Елин Пелин не „пее” само за селската неволя, той възпява винаги открития живот в света, онова, което той нарича „светуване”.
Още в началото на творческия му път социалният критицизъм е със¬тавна част от мирогледа на Елин Пелин. Показателна за това е и статията „За едни майка, за други мащеха”, в която той разсъждава за моралните изме¬рения на сблъсъка между държавата и изоставения в неволите си народ — „Държавата прилича на един бакалин, когото народът поддържа с труда си...” Светът обаче се простира отвъд бакалницата на държавата и писателят има сетива да види неговите хоризонти, има слова да опише копнежите, по¬родени в човешките души. Художествените творби далеч надхвърлят пласта на социалната критика, те утвърждават една по-дълбока правда за живота, налагат диалектичен поглед, способен да улавя гъвкавите граници между ре-алността и мечтата, между отчаянието и надеждата. Независимо как се определя това творчество — дали чрез социалния критицизъм или чрез бохемс¬кия индивидуализъм, както прави критикът Иван Мешеков — неговата същност не може да се разбере встрани от способността му да отразява слож¬ната противоречивост на световете „вътре” в човека. Защото във всеки ис¬торически прелом, в най-горчивия социалнопсихологически преход има място за целостта на живота. Елин Пелин е художник на тази двойственост. Той вижда „разпъването” на човека между безпределния порив към живота и безп¬ределното страдание в живота... Затова и клишето за „селската неволя”, та¬ка здраво прихванато към образа на Елин Пелин, трябва да бъде преосмислено и може би преодоляно.

РАЗКАЗИ

Героите на Елин Пелин са частици от един свят, в който любовта и омразата, егоизмът и себеотдаването, светлината и тъмнината неп¬рекъснато се преплитат. Тези герои познават радостното опиянение и динамика на труда, но могат в безкрайните летни часове да се отдават и на меланхолиите на безделието. Писателят е далеч от преките прист¬растия, той не бърза да съди, не изпада в патетично морализаторство — за него, както неведнъж е отбелязвано, са важни многото лица на живота. Така той получава шанса да вникне в сърцевината на битието, да представи силите и импулсите, които го движат. Човекът е видян като драматичен кръстопът между природното и социалното, между силата на индивидуалния порив и контролиращите механизми на традицията, на утвърдените представи за позволено и забранено, за добро и зло.
За Елин Пелин трудът е истинската мяра за смисъла на човешкото присъствие в света. Ще отбележим три условни плана в неговата худо¬жествена интерпретация. В най-буквалния си план трудът е гаранция за оцеляването — на полето човекът води непрестанна, жизненоважна бит¬ка с немилостивата природа. В плана на социалното трудът на селянина разкрива безкрайните възли от противоречия, несправедливости и наси¬лия, в които се е оплело обществото. В символно-метафоричен план трудът е върховен съзидателен акт, чрез който се усвоява и преподрежда светът, утвърждават се и се преосмислят вековни ценностни нагла¬си. Почти никъде в отделните творби тези три условно набелязани пла¬на не присъстват самостоятелно, напротив, те са в динамични, „припок¬риващи” се отношения. Именно те ни позволяват да разчетем героите на Елин Пелин в тяхната многостранност, а не да ги сведем до ролята на прости илюстрации към „тежката действителност”.
В разказа „По жътва” природата и човекът са своеобразни деятели в един вековен сценарий. Изцяло зависими от капризите на природата, се¬ляните се отнасят към нея с почти религиозно почитание, независимо от изпитанията, които тя непрекъснато им предлага. Полето е представено като храм, където от ранни зори се подхващат ритуалите на тру¬да — Бог е призван да бъде покровител на човешкото усърдие. Но именно в жестоката битка със земята се открояват и жертвените характе¬ристики на труда. Смъртта на Пенка („По жътва") се превръща в дока¬зателство, че в „храма” на природата непрекъснато се вграждат жерт¬ви. В Елин-Пелиновото изображение трагизмът е представен като есте¬ствена, макар и поразяваща душите, характеристика на отношението човек — природа. Усилният и изпълнен с надежди делник на селянина внезапно се е превърнал в празник на жестоко-безразличната природа. Това ни казва и финалът на творбата със своето обобщаващо изречение: „По¬лето празнуваше своя тъжен празник.”
В тази творба социалните измерения на труда не се обсъждат пря-ко, те остават по-скоро като скрит, дълбинен фон на изображението. Човекът е представен като естествено вписан в природния закон, подв¬ластен на слепите му изблици и енергии. Тук границите между надежда¬та, радостта и песента, от една страна, и покрусата, тъгата и плача, от друга, сякаш са изличени — толкова немилостиво и внезапно сляпата съдба избира своите жертви. Веднага след любовния отклик на песните и покълналата надежда в „морните души” на жътварите следва тради¬ционното Елин-Пелиново „скършване” на емоционалната посока. Край на любовните ритуали, настанало е време за ритуалите на смъртта. Впе¬чатляващите образи на морните души и на убитите сърца идват да вну¬шат тъкмо силата на емоционалния контраст. Разказът не завършва с протест или проклятие, както други творби на писателя, а с ритуал — „тъжният празник” на полето е само фрагмент от вечния кръговрат на природата, който преобръща несретните човешки съдби.
Сходен трагичножертвен сюжет, но с различни акценти, е изграден в друг популярен разказ — „Закъснялата нива”. Ако в „По жътва” определящ е мотивът за несъстоялата се сватба, тук основни са смислово близки¬те внушения за разрушения дом. Непосилната жътва отново е предста¬вена като залог за оцеляване, борбата със земята изглежда още по-ожес¬точена и е лишена почти изцяло от светлината на надеждата. Писате¬лят обаче се интересува не от битката с природата сама по себе си, а от социалните причини, обусловили съдбата на героинята му. Именно непо¬корството на Лазаринка и Дойно, волята им да отстояват своята чест ги превръщат в жертви. Не сляпата сила на природата, а несправедливи¬ят социален ред, разделението на силни и слаби, на бедни и богати са до¬несли раздялата и са превърнали в трагедия любовта. Така писателят без натрапчивост, но въздействащо преплита нравствени и социални въпро¬си. Почти като в „По жътва” творбата завършва с мотива за жертвата и с поглед към гробищата: „Незнайни пътници минаха из пътя и спряха учу¬дени погледи към тая усамотена, непожъната нива, в която като в гроби¬ща се чуваше сподавен женски плач, и заминаха нанякъде.” Независимо да¬ли са представени като жертви на природата или на обществените ус¬ловности, героите имат състрадаващото съпричастие на писателя хума¬нист, деликатно изведено в цялостното внушение.
Двете творби са сближени и от така характерното за писателя смислово сближаване на плача и песента. В „По жътва” песните и плачовете изграждат един специфичен емоционален ритъм, който следва надеждата и замира в точката на отчаянието. Срещу песните, които „се носят на вълни чак до небесата като благодарствени молитви”, зстава гласът на Никола, който „се сподави от ридания”. Във финала на „Закъснялата нива” покрусата също е описана чрез плача: „Лазаринка се захлупи (...) и зарида с тих припев.” Гласът е пределното средоточие на човешката участ, знак за най-дълбоките й характеристики. Да подчертаем това — героите на Елин Пелин не просто се характеризират и индивидуализират чрез диалози и постъпки — те са преставени чрез такива емоционални знаци, каквито са плачът и песента. За писателя човекът е интересен като „място”, където се споделят и случват универсалните сюжети на човешкото.
От гледна точка на художествената интерпретация на труда и съдбата разказът „На браздата” се намира сякаш „по средата” между разгледаните две творби. Героят отново е заставен да води непосилна битка със земята и отново във финала доминират трагичните интона¬ции. Без да оценява пряко социалното положение на героя, писателят чрез сцената и диалозите успява да му даде точна и убедителна характерис¬тика. Боне Крайненеца е човек от „покрайнините” на света, една от многобройните жертви на социалния ред. Никакъв труд и никакви усилия не могат да спасят тази трагична фигура, да й донесат надежда. Героят е безпомощно сам в сиромашката си нива, а на едно обобщаващо равнище разказът внушава, че той е сам и в сиромашията на света. Мащабът на това обобщение е заложен именно в непрякото присъствие на социалния план. Боне обещава почивката като някакъв празничен миг, който ще ос¬вети усилията, но внушението на творбата е, че празникът е трагично невъзможен в безнадеждните покрайнини на живота.
Може би разказът щеше да звучи с лош мелодраматизъм, ако не присъстваше извисяващото и многопластово обобщение за самотата. Героят е не просто беден и отчаян, той е трагично изоставен, затво¬рен в жестоките пръстени на своята социална и човешка самотност. Чрез смъртта на животното писателят всъщност ни говори за привър¬шилото съпричастие на света към човека, за повсеместната липса на отклик и милост. Всеки фрагмент от света е сякаш зает със себе си, вглъбен е единствено в себе си: „Погледна нивата, която пръхнеше, пог¬ледна гората, която мълчеше, погледна Белчо, който пасеше кротко на слога, погледна слънцето, което бързаше, и видя, че е самичък в тоя ва¬лог, че отникъде няма помощ.” Нищо по-трагично няма от този маршрут на отчаяния поглед — онова, което умира със Сивушка, е не друго, а вза¬имността на погледите, споделеното усилие да се оцелее. Затова фи¬налът на разказа може символично да се прочете чрез драмата на погледите. Самотата и отчаянието захвърлят героя в безнадеждния и трагикомичен театър на преобличането, на последното усилие и последния поглед. Самотата в смълчаната житейска нива като най-страшната чо¬вешка бедност — за това ни говори краткият Елин-Пелинов разказ.
Преосмислянето на традиционните връзки и ценности в творчест¬вото на Елин Пелин преминава през още една линия — линията, която съ¬бира родното и социалното. Това е все същият, добре познат сюжет за „милото отечество”, което се е превърнало в немилостива и агресивна „царщина”. Любовта и милостта, както ще утвърди писателят в повест¬та „Гераците”, са напуснали човешките сърца и някой трябва да разкаже за тази загуба. Героите страдат в отчуждението на един свят, ставащ все по-опасен, подвластен на все по-диви инстинкти, егоистични сметки и безразличие. Разказът „Лудата” например е ярка изява на зараждащия се в душите протест. Градът тук е предаден с традиционните за епохата черти на опасното, порочно място, където пропадат селските чеда. Призоваваното от Илчовица възмездие трябва да разкрие липсата на мо¬рален ангажимент в управлението на света — „Няма правда... Няма бог!” Всички наместнически фигури на висшата „пастирска” власт са се провалили — царят, владиката, попът. Затова трябва да дойде възмездието — да бъде „разцарена”, премахната властта на злото. Съвсем естествено е този морален протест да има и своите социално-критични измерения.
Подобни внушения се открояват и в разказа „Напаст божия”, къде¬то конфликтът залага на традиционния за българската литература (и не само за нея) сблъсък между поколенията. Началото на разказа показва бе¬дата („невярната болест”) като природна стихия, която се стоварва бърху селяните. Всички традиционни ритуали за справяне с болестта — молитви, литургии, литийни шествия — обаче се оказват неефективни. Тъкмо в стремежа да се открие причината на злото се поражда и конф¬ликтът между „старите” и „младите”. Опитът на бащите, тяхното вековно знание не могат вече да бъдат спасителни. Напротив, този опит не спира смъртта и не преодолява отчаянието — от заразената вода в кладенеца умират все повече хора. Младите хора отричат лъжливите религиозноморалистични обяснения за греха и наказанието и се опитват да открият реалните причини за нещастието. Тяхното недоволство прераст¬ва в открит бунт срещу фаталистичната обреченост, става повик за ново поведение и знание.
В своята изоставеност от Бога, в жестокия кризис, разломил соци¬алното пространство, хората са изправени пред необходимостта да търсят отново основанията на своето битие. Така се очертават двете основни посоки във внушенията на творбата. Човекът може да изгуби надеждата и да прокълне съдбата си — „Нека като жабите, кога им пресъхне блатото — да прокълнем и да умрем.” Но пак на него е дадено да се съпротивлява срещу остарелите авторитети и да отстоява с надеж¬да други решения и изходи. Така, съзнателно или интуитивно, писателят достига до големите въпроси за вярата и неверието, за знанието и властта... Финалната реплика за проклятието срещу съдбата добива многобройни смислови проекции и отразява по свой начин дълбоката жиз¬нена философия на тази забележителна творба.
Липсата на социални перспективи и необходимостта от екзистен¬циални изходи от убогата действителност са убедително показани в разказите „Летен ден” и „Кал”. Близостта на тези творби се определя от общото меланхолично настроение и от прокараното внушение за су¬етната безсмисленост на битовото живеене. В разказа „Кал” парамет¬рите на „външния” конфликт все още присъстват — учителят Никола Нонин болезнено преживява разочарованието от своята предадена и продадена любов. Елин Пелин рисува есенния свят на дребни сметки, на безчувствено пребиваване в „калта” на всекидневието. В своя най-видим план творбата може да бъде прочетена и като проекция на голямата ли¬тературна тема за „малкия човек”, който непрестанно „умира” в невъз¬можност да изгради смислено живота си и да се сдобие с позитивна емоционалност. Разказът внушава, че действителността не предлага никакви екзистенциални шансове на хората, тя им отнема възможността да мислят, да чувстват и да се съпротивляват. В този контекст учителка¬та, естествено, ще избере прагматичния и кротък мъж пред мъжа, хвър¬чащ по „всевъзможни ветрове”. Тук съпоставката с „Ветрената мелни¬ца” е донякъде възможна, доколкото и Лазар Дъбака, и дядо Корчан са съ¬що хора на вятъра, ветрогони. Така че вятърът е устойчив Елин-Пелинов образ, знак на въображението, което е готово да полети.
В „Кал” дори любовта като изконно пространство на играта, избо-ра, екстаза, на женското кокетство и мъжкото съперничество е безна-деждно деградирала, превърнала се е в най-обикновена сметка. „Калта” назовава многостранната социална и психологическа безизходност: „Всичко, всичко тъне в кал — и души, и сърца, и умове, и хора, и говеда, и всичко... Вечно окаяние, вечно безпомощно напъване, вечно омразно жабуркане из тая тиня. Нито криле има, нито простор има...” Буквална¬та непроходимост на селските улици чрез поредицата от символно-метафорични надграждания се е превърнала в обобщение за смисловата непроходимост и безперспективност на живота. То намира своята кул¬минация в наглед случайно изтърваната реплика — „Собствено... пъте¬ки няма...”
В разказа „Летен ден” героите също са поставени в ситуация, коя-то разкрива безрадостните „пътеки” на техния живот. Селската кръч-ма е мястото, където са се срещнали безделието и отчаянието, срамът от себе си и усещането за пропадане и безсмислие. Тази картина естест¬вено допълва картината на бедното и грозно село, на унилото отрудено поле, на душевната „глухота и тегота”. Но точно тук отново се откро¬яват диалектичният поглед и хуманистичният патос на Елин Пелин. Въл¬шебната песен на кавала се оказва магическото средство, което отключ¬ва душите за съкровени, неподозирано дълбоки човешки преживявания. Макар и за миг, героите напускат скуката, срама и отчаянието, за да се докоснат до красивите видения на неугасналата способност да се меч¬тае — кавалът „говореше и разказваше нещо умилително, безкрайно тъжно, но тъй хубаво и тъй чисто!”. И в най-безнадеждните и глухи пок¬райнини на живота — убеден е писателят — има място за изкуството и за чистотата на вълненията. Защото у човека винаги се таи един непо¬дозиран, но спасителен етически и естетически ресурс. И може би „суро¬вата правда на живота” се крие тъкмо в такъв тип изображение, къде¬то художническият поглед съумява да види сред грозотата и отчаяние¬то спасителната нишка на красотата и надеждата.
Тази творба също е изградена върху емоционално обемния образ на песента — от далечните и тъжни жетварски песни през песента за нещастната любов на Милена, през унасящите звуци на кавала и заглъхна¬лата „мъжка песен” до песента на „неопитното овчарче” в поантата. Подобно настойчиво присъствие очевидно е важно за внушенията и се нуждае от тълкуване. Преди всичко песента е естественият спътник на селския живот — тя е „вградена” в принципната ритуалност и на делничното, и на празничното пространство. Песента е „езикът” на труда и почивката, на пролетния изгрев и на вечерната тишина. Но преди всичко песента е най-дълбокият език на душата — пеещият човек изказва себе си, преоткрива себе си в неподозирани емоционални и психологически из¬мерения. Достатъчно е да се проследи въздействието на звуците върху унесените слушатели в „Летен ден”, за да стане ясно, че песента е „мяс¬то”, откъдето се напуска даденото, действителното.
И не на последно място — песента е средство за свързване, тя огласява самото чудо на живота като общуване на гласовете. Ще обърнем внимание върху факта, че в редица творби песента се „дочува”, тя идва обикновено от далечината на пространството и от тъмното на нощ¬та. Ето няколко примера — „Далече някъде засвири неопитно овчарче и за¬пя” („Летен ден”); „В тишината внезапно екна тиха мъжка песен и някак странно проехтя в нощта:...” („Край воденицата”); „Веднага в тъмнината се поде гъст, сладък и треперлив глас и заизвива тъжна прочувствена песен.” („Косачи”); „В дълбоката тишина на спокойна лятна нощ затреп¬тяха чудни звуци” („Любов”). Нощната песен оповестява човешкия свят като свят, който будува и тъгува в „тъмнината” на неумиращите жела¬ния, във вечната жажда по някакво различие и съпричастие. Защото освен всичко друго песента е езикът на онова „тъмно” начало у човека, ко¬ето не може да се изкаже нито от обикновената делнична реч, нито от прекалено „откровената” дневна светлина.
Известната творба „Косачи” изцяло подкрепя разгледаните особе¬ности. Нощният стан на косачите може да се определи като ситуация на себеоткриване, намиране на някаква истина, която до този момент е оставала скрита, неизяснена. Разговорите, нощните гласове, загадъчният небесен купол се превръщат в психологически катализатори, които проясняват по нов начин жизнената ситуация на героя. Дочутата любовна песен е огледалото, в което той никога досега не се е оглеждал. Благолажа това и обяснява на Лазо — че всеки човек има нужда от измислица¬та, от някаква странна гледна точка, която да разкрие забравеното в не-го: „И песните са затова... да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.” Истината е самата видимост на социалното несретничество, на бедността, която е прокудила хората от домовете им. Но „благите лъжи” на Благолажа настояват, че има невидими, битийно значи¬ми истини на душата. Към тях решително се устремява и прогледналият под звездното небе герой на Елин Пелин.
Моделът на проясняващата се жизнена ситуация е изключително продуктивен за Елин-Пелиновото изображение. Много интересен от тази гледна точка е разказът „Задушница”. Както немалко творби на писа¬теля и тази е изградена върху характерната „затруднителна ситуация” — героите трябва да намерят изход от нея, да прояснят мястото си в света чрез някакво решение и действие. С езика на опечаления Станчо проблемът е формулиран лаконично и ясно: „Виждам, че не може така. Ще трябва да му се тури някакъв край.” За да бъде намерен изход, обаче тряб¬ва да бъдат извършени редица смислови операции, които да установят нови отношения между смъртта и живота. Ако в началото на разказа всичко се слива в „общата скръб за покойниците”, ако живи и мъртви са „седнали” на ритуалната обща трапеза („По обезличените и зеленясали гробове са сложени пъстри месали хляб и колива.”), то по-нататък целта е героите, повлечени от смъртта, да бъдат спасени и върнати към жи¬вота. Срещата на Станчо и Стоилка и тяхната неочаквана „сватба” навръх Задушница е истинско доказателство за оцеляването и спасява¬нето, разбирани като ново навлизане в ценностно стабилизираното пространство на дома. Така „простичките” герои се оказват въвлечени в невероятно сложен символичен обмен, от който излизат променени, спасени. Творбата, започнала с образа на „сухите есенни цветя”, се превръща в истинска поема за разцъфтяването на „прецъфтелите” и изсъхнали човешки сърца. С изключително умение и интуиция писателят изтръгва значения от най-дребните детайли, за да внуши разбирането си за сложната двумерност на човешката природа, за стихийния напор на съдбата, но и за спасителските възможности на човешките емоции. Отвъд иронията, отвъд битовоанекдотичния сюжет за вдовците, кои¬то се събират на гробищата, писателят е съумял да изгради една дълбо¬ка притча за превъзмогването на смъртта.

* *

Целият свой пъстър и страдащ свят Елин Пелин назовава с обобщаващата дума „сиромашия". В разказа „Вдовец” един от героите много точно отбелязва: „Мрат сиромасите, мрат, а сиромашията си живее — не свършва се.” Хората са непрекъснато в мъката, в страданието, съв-сем близо до смъртта, но въпреки това техният жизнен инстинкт не се прекършва. Сиромашията, както е отбелязвано, е онази неунищожима на¬родна маса, която съществува в самата разноликост на живота и оцеля¬ва чрез съпротивата, хитруването, веселието... Елин Пелин е писател, който има сетива не само за трагичното в живота, но и за неговите светли страни, за многобройните му „цветове”. Човекът е в страдани¬ето, но и в простотата на щастието, в сериозността, но и в шегата и веселието... Показателни за тази широта на художническия поглед са и разкази като „Пролетна измама”, „Кумови гости”, „На оня свят”, „Изку¬шение”. Прочетени поотделно те могат да насочват към конкретни не¬ща — „Кумови гости” да се види като импресия за щастливата любов, „На оня свят” да бъде сатирично преобръщане на определени религиозни представи, „Пролетна измама” и „Изкушение” да са ирония над житейски¬те съблазни на духовенството и пр. Но това е ограничаващо, еднопосоч¬но четене на тези творби. Въпреки простите си и анекдотични сюжети те органично се вписват 6 цялостната визия на Елин Пелин за пътува¬щия по многобройните си пътища човешки свят. Не сантиментализмът или изобличението доминират в тях, а мъдростта — великодушието и разбирането.

В своите разкази писателят внушава, че хората не могат да живеят само с даденото, с видимото, че се нуждаят от предизвикателствата на тайнственото, неназовимото, приказното, неочакваното. Мечтата ня-ма нищо общо с прагматичната надежда за нещо по-добро, тя е способ¬ност на душата, екзистенциално значим порив на сърцето. Мечтата е отказът на човека непрестанно да съвпада със самия себе си и да живее в познатия „кръг” на заобикалящия го свят.
В разказа „Ветрената мелница” трудът е осмислен не като мъка, а като естествен, спонтанен израз на човешката жизненост. Дядо Корчан и Лазар Дъбака са герои на жизнелюбието и на разгръщащата се емоционалност. За тях работата е важна сама по себе си, а не толкова чрез край¬ната си цел. Радостта е изконно вписана в труда, тя избликва в градежите и не умира в користта, в прагматичните сметки. Двамата герои са болни и артистични, готови на предизвикателства, способни да реализи¬рат всяка хрумнала им идея. Те не се вместват в традиционно споделяни¬те представи за поведение и порядък.
Писателят много добре се е възползвал от богатия символен потен¬циал на образа на ветрената мелница, за да покаже отношението на селя¬ните към двамата чудаци: „Не за една, за две мелници има вятър в глави-те им.” Вятърните мелници са места, вековно обитавани от въображе-нието и осмивани от разума — пред тях спират чудаците, лудите, скит¬ниците — всички хора с някаква друга искра в сърцата. Но тъкмо тази „вятърничавост” се оказва според внушението на творбата особено необходима за всеки — това е съхранената способност да се опазват мечтите, да се поддържа младостта на сърцето, уникалната му способност да „играе”. Надиграването между Лазар и Христина развива тъкмо тази смислова линия, за да кулминира тя в сцената с ритуалния годеж. Самата ветрена мелница става символ на труда като „пространство” на радост¬та, като сила, която повдига духа и носи великите дарове на приятел¬ството и любовта.
Чрез „ветрените мелници” на вдъхновението човекът получава възможност да прояви емоционалните си способности, да облагороди душата и просветли сърцето си. Животът е една неспираща вятърна мелница — често забравяна, но и упорито преоткривана от хората, способни да кроят „странни планове” и да потъват в самозабравата на виденията си. И ако се съсредоточим върху странността на плановете, ще кажем следното: за Елин Пелин не съществува един „план” на живота, колкото и ясно да е очертан календарът на труда и да е разграфен циферблатът на делника. „Странният план” обозначава готовността на индивида да излиза от себе си, да прекрачва едни жизнени пространства, за да попад¬не в смисловите предизвикателства на други.
В проблемния център на разказа „Мечтатели” отново е сблъсъкът между реалността и мечтата. Срещата между циганчето Рустем и чичо Горан е повод да се очертаят основните параметри на негативната ситуация — светът, потънал в злото, болестите, греха... Апокалиптична¬та картина на връхлитащото зло рязко е сблъскана с личностния копнеж по нещо възвишено и различно — героите един след друг актуализират различни образи от селската митология — разковничето, бялата кукуви¬ца, пещерата с „черковното имане”. Разковничето е магическо средство, което трябва да преобрази не само личната съдба на героя, а съдбата на света. Защото именно светът се е разболял и той трябва да бъде спася¬ван в тази дълбока творба: „Света на рай ще ти обърна аз тебе. Ни бо¬лести ще има, ни тегло ще има, ни сиромашия ще има.”
Макар да е притиснат от ужаса на новите болести и от страшни¬те „градища”, човекът на Елин Пелин запазва способността си да усеща пълнотата на битието, да се вслушва в горестите на другите. Тъкмо съпричастието и разбирателството събират двамата мечтатели и ги карат да последват въображението си. В присъщия Елин-Пелинов маниер природата равновесно участва в уплътняване на психологическата си¬туация чрез лайтмотивните образи на слънцето и реката. Разказът утвърждава дълбоката свързаност на героите със заобикалящия ги свят, тук мечтанието е самият живот като мъдро ценностно уравновесяване на липсите и желанията. „Как ще живеем, ако не гоним измама¬та?” — този въпрос на селския доктор е точна характеристика на наг¬лед трезвите и практични герои на писателя. Неслучайно в края на раз¬каза момчето продължава да търси разковничето в тревата, а това значи — символно-ритуално да изцелява живота с невидимите „лекове” на мечтата.
„Самодивските скали” разказва за други мечтатели, за други непокорници спрямо отреденото. Тук приказното, легендарното също са противопоставени на реалното. Открили някаква истина за себе си, героите са готови да действат — за тях любовта е предизвикателството, на което трябва да се откликне — с целия порив на душите, с цялата смелост на сърцата. В тази творба писателят използва старата приказномитологична схема за наличието на някаква пречка, препятствие пред влюбените, което има определяща роля за сюжетния развой. Непристъп¬ните Самодивски скали са всъщност уникална гледна точка към света: „Коя младост не би желала да види най-хубавото нещо от най-високото място.” Това място е предизвикателство към самата човешка смире¬ност в пределите на възможното. Легендата на Елин Пелин обаче се ин¬тересува тъкмо от невъзможното — от препречените пътища към небето и от жертвените измерения на желанията. Романтично извисеният жест на героите трябва да се превърне в доказателство за способност¬та на човека да отстоява с цената на всичко своята устременост към безпределното. Защото — потвърждавано е неведнъж — всеки, който се изгуби по пътя към върха, намира прекия път към легендата.
Любовта също е видяна като раздвоена между реалността на живо¬та и поривите на сърцата. „Край воденицата” е разказ за тази двой¬ственост. Елин Пелин отново тръгва от конкретната случка — срещата на двамата млади, за да изгради своите обобщения, да внуши носталгия¬та по изчезващото. Светът е останал „без сърце”, твърди героят и собствената му съдба, направлявана от притискащата „сиромашия”, е разчетена като илюстрация на тази безсърдечност. На фона на предаде¬ната любов животът губи своята смисленост, той се живее по инерция, по навик, превръща се в насилствено привикване. Милена, героинята на разказа, го изразява много точно — примиреният човек трябва да лъже сърцето си, за да продължи да живее. Край воденицата се разиграва веч¬ната драма на любовта — като порив и раздяла, като откриване на изход в прегръдките на греха. Тук писателят не се изявява като строг мора¬лист, напротив, целият разказ внушава едно разбиращо съпричастие към разминаващите се пътища на любовта и живота. Защото най-лесното е човекът да бъде осъден, по-трудното е той да бъде разбран. Писателят Елин Пелин се стреми към второто.
Като истински блестящ синтез на нравствената философия на Елин Пелин и на следвания от него изобразителен модел се откроява разказът „Спасова могила”. Пулсациите между единичност и универсалност тук са особено отчетливи и смислово натоварени. Болестта на малкото момче е представена паралелно с болестите на света. Дя¬до му Захари направо разгръща картината на болното човечество: „То целият свят е болен, синко. Едни от това, други от онова. Няма здрав човек на света. Гледаш, тялото желязно, а душата — гнила.” В тези ду¬ми болестта престава да има само физиологически измерения и се разгръща в плана на нравственото. Ако критиката определя Елин Пе¬лин като „скептик реалист”, то репликата за болния свят сигурно мо¬же да послужи като най-добра илюстрация за нравствения скепти-цизъм. Но смисловите перспективи на творбата далеч надхвърлят по-добни определения.
Мотивът за спасението също е раздвоен между единичното — оздравяването на Монката, и общото — второто пришествие и спасението на света. Пътуването на двамата герои към лековитата и така жа¬дувана Спасова могила е само фрагмент от отчаяното пътуване на чо¬вечеството към островите на надеждата. Въпреки трагичната развръз¬ка — смъртта на Монката — творбата не звучи песимистично и мелодраматично, напротив — тя се извисява до внушението за един истински просветлен трагизъм. Чрез поетичната картина на възнасящата се към небесата душа страданието сякаш е преодоляно, естетически и нрав¬ствено надмогнато. Монката е спасен, възведен е към празничната сре¬ща с майка си. По пътя на скритите метафорични преноси творбата утвърждава спасението като възможен шанс и за болното човечество. Скрито присъстващият митически план — обещаното на децата царство небесно — също се превръща в мощен посредник между частно¬то събитие и световната съдба, между смъртта и живота, между отчаянието и надеждата.

* * *
В своите разкази Елин Пелин съумява да даде може би най-синтетич¬ната художествена характеристика на човешкото битие като битие, разполовено между земното и небесното. На земята са мъките, болес-тите, самотията, враждите, смъртта, но там и само там минава тън-ката нишка на небесните стремления. Животът не може да бъде успо-коен или решен в някакво единствено и крайно събитие, той е по-скоро разпилян в многото неща, отколкото целеустремен в едното. Това е и реалистичното в изображението на писателя, неговата разтърсваща правдивост. В разказа „Гост” питат героя какво е направил с живота си — ето неговия отговор: „Години се минаха... дълги... Отраснахме... ски¬тахме... светувахме!” Няма нищо по-лаконично, но и по-точно от тези три глагола като пределен израз на човешката участ. Порастването е точно това — прекосяване на света, светуване като равновесно прие¬мане на земните дарове и на несретните дялове.
* * *
Потвърждение на така направените обобщения е и късният сборник на писателя „Под манастирската лоза”. Първите разкази от него „Отец Сисой” и „Светите застъпници”, излизат още през 1909 г. в сп. „Слънчоглед”. През годините Елин Пелин не изоставя своя замисъл — в началото на двадесетте години се появяват нови разкази, после са добаве¬ни още, за да излезе сборникът като самостоятелно издание едва през 1936 г. В продължение на четвърт век се ражда тази книга с толкова дъл¬га творческа история. Българската критика е отбелязвала неведнъж, че първоначалният подтик за нея идва от творбата „Изворът на света Клара" на френския писател Анатол Франс.
Като замисъл, изграждане и внушение „Под манастирската лоза” е интересна книга, която търси своя гледна точка към въпроси, вълнуващи от векове човека. Подстъпът, от който можем да тръгнем, за да подк¬репим подобно твърдение, е нейното композиционно и концептуално единство. Първият разказ — „Отец Сисой”, изпълнява особена, рамкираща роля в цялостното композиционно решение. Старият игумен на манас¬тира отец Сисой е представен като своеобразния автор на последвали¬те истории — разказвачът е този, който просто трябва да ги „препредаде” на читателите. Отец Сисой притежава две много важни качества, които са вековно обвързвани с фигурата на разказвача. На първо място — той притежава мъдростта, а на второ място — способността да я предава, да я превръща в приказки, в поучителни истории. Тук, преди да разсъждаваме за конкретната проблематика, трябва да си зададем един важен въпрос — какво означава мъдростта?
Безспорно мъдростта е свързана със знанието — мъдрецът знае не¬ща, които не за всички са достъпни. Но знанието на мъдреца се различава от знанието на учения, на умния. Знанието на мъдреца е свързано със самите основания на битието, то е опряно върху големия проблем за смисъла и безсмислието на живота. Мъдрецът знае, че човекът е прехо¬ден, той сякаш стои на границата на живота и смъртта и е винаги обър¬нат с лице към сменящите се сезони на изтичащото време. Подобно зна¬ние прави по-прозрачни, по-ясни делата човешки. Другият важен и отли¬чителен момент е начинът, по които мъдрецът е получил своето знание. Доста често получаването се свързва с някакво чудодейно събитие, с из¬питание — знанието е дар от висшите сили за проявени умения и способ¬ности. В случая знанието е представено като дар, който идва със старост¬та—с миналото и с опита. Годините са тъкмо трупане на опит, те въз¬питават погледът да бъде внимателен за света и сърцето да бъде съп¬ричастно към хората. Мъдрецът обикновено не съди, мъдрецът е този, който разбира — това е изходната позиция на писателя в разглеждания сборник. Неслучайно и образът на мъдреца е свързан с „манастирската лоза”, с лозата — този толкова значим и смислово „разклонен” библейски символ.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Елин Пелин живот и творчество 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.