Духовният кризис на личността


Категория на документа: Литература




Курсова работа

Духовният
кризис на личността

Съдържание

* Биографични бележки за Йордан Йовков

* Творчески стъпки по пътя на самоизграждането на личността

* Мястото на библейската парадигма

грях - покаяние - изкупление - опрощение

в Йовковото творчество

* Войната като преход и предел

o Възприятията на творците от това време
/Кирил Христов, Емануил Попдимитров, Антон Страшимиров, Людмил Стоянов, Христо Смирненски, Aсен Разцветников/
* Разлики в описанията на военните действия
* Преобръщане на творчеството
o Промените в живота на Йордан Йовков
* Хуманизмът и неговите проявления
* Военната проза - израз на съкровени мисли и чувства
* "Употребяване на войната" като фон на човешките непреходни ценности

"Винаги съм наклонен да вярвам на хората, да виждам и да търся у тях преди всичко доброто"

Й. Йовков

Житейският път на Йордан Йовков не е описан детайлно от изследователите, на него не се обръща много или по-скоро достатъчно внимание, липсват подробности от различните етапи в живота на твореца. Най-вероятната причина за тази липса е "омаловажаването" на биографията му, като резултат от сравняването й с творческия му път и красотата на изказа му във всяко негово произведение. Универсалността на темите и образите, съчетана с уникалността на психологическия анализ, пронизващ голяма част от героите, будят заслужен интерес у читателя, който сякаш не само че не е отслабил силата си, а напротив, сякаш се възобновява с всяко следващо поколение, преоткриващо достойнствата и нравствените характеристики на човека, за които пише творецът. Името му не се свързва с любовни отношения, политически или социални спречквания, дебати или фамилни връзки с известни или не личности; името му се е превърнало в нарицателно, в аналог, в символ на хуманизма и непреходната и независима от външни събития красота на човешката личност.

Йордан Стефанов Йовков е роден на 09 Ноември 1880г. в град Жеравна в многолюдно семейство, предразполагащо към развитие на личностните качества не само заради финансовите способности на бащата - Стефан - заможен общественик, училищен и църковен настоятел, но и заради неприкритата страст на майката - Пена - към неувяхващото величие на българския фолклор.

В живота на твореца липсват моменти, които да са толкова забележителни и изненадващи, че да им се обръща повече внимание. Годините му са изпълнени с характерните за един обикновен човек чувства и емоции - нищо не загатвало за нетипичните за времето му равносметки, които той прави след като съдбата не му предоставя избор, а му поднася "исканията" си. Преломният момент в живота на Йовков се оказва едно не само личностно, а общественозначимо събитие; събитие, което разтърсва из основи животите и света като цяло и оставя незаличимите си следи върху преките и непреките участници в него - военните действия. Всеки, докоснал се до тях, неизбежно усеща силата им, но прави различна равносметка за случилото се - едни го приемат като поле за изява на смелост и мощ, на сила на характера, а други - като излишно и бездушно отнемане на животи. Но всички знаят, че това е преломна ситуация, ситуация на кризис на човешката личност.

Всеизвестен факт е участието на Йордан Йовков в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота. Но малко хора знаят, че през юни 1913 г. е ранен край Дойран, а месец по-късно е награден с орден за храброст и е повишен в чин. Въпреки че времето, прекарано на фронта, видоизменя своите граници за преките присъстващи там и се превръща в "разтегливо" понятие заради самата обстановка и потресаващата и в същото време завладяваща действителност там; въпреки че месеците за някои от участниците се превръщат в равносилни на години мигове на изпитания, Йовков не възвисява боевете, баталните сцени, миговете на разруха и печал до опорна за творчеството си точка, а сякаш се стреми съзнателно да ги запрати в периферията му, за да притъпи значението им или просто, за да ги използва като база за сравнение, на фона, на която да изпъкнат ценните и важни за него теми от битието на българския човек.

Въпреки красотата на изказа, струяща от произведениеята му, и дълбоките и завладяващи връзки между отделните персонажи, с които се свикнали да свързваме името му, според проф. Казанджиев, Йовков не се стремял да привлича погледите на събеседниците си и да насочва съзнателно вниманието към себе си: "Йовков не правеше впечатление от първа среща. Нужно беше да се дружи дълго с него, за да се разбере какви богатства крие в душата си. Тогава ставаха възможни и ония искрени и сърдечни разговори, в които той се откриваше и доверяваше. Моята дружба с Йовков започна в Европейската война през 1915-1916 г. Охранявахме съседни участъци при река Места, та често се срещахме. По-тясна обаче стана тая дружба от есента на 1927 г., когато Йовков, току-що завърнал се от Букурещ, дойде да живее у нас."

След войните Йовков се установява в София и работи като редактор на списание "Народна армия", където в бр. 1 публикува очерк за Балканската война - "Утрото на паметния ден". След като списанието престава да излиза, Йовков е принуден да търси работа и спомощта на Гр. Василев е назначен за библиотекар и редактор на списание "Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве" в Отделението за социални грижи и благотворителност. Остава на работа до есента на 1915 г., когато отново е мобилизиран и изпратен в гр. Ксанти. А година по-късно е командирован в редакцията на сп. "Военни известия". След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където е учител до есента на 1920 г. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в Букурещ. През 1920-27 г. е редовен сътрудник по печата; постоянно е понижаван в длъжност, поради което в края на 1927 г. напуска легацията. Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. Неизлечимо болен, през есента на 1937 година заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното състояние е опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив, но след 24 часа Йовков умира. Погребението му в София се превръща в манифестация на народна любов и признателност.

Малко известен факт е, че Йовков дебютира като поет. През 1902-11 г. публикува първите си стихове (общо 31) в различни периодични издания - в. "Съзнание", списанията "Пробуда", "Художник", "Ново време", "Ново общество" и "Бисери". Лириката му не се отличава с особено богатство и разнообразие на мотиви - започнал като социален поет, по-късно Йовков трансформира социалния протест в резигнация, печал и умора. Точно заради недостатъчно силните въздействия, които стиховете му предизвикват, сравнени с белетристичните му творби, написани по-късно, те остават на заден план при правенето на анализи на творчеството на Йовков.
Разказите, двата му романа и другите му произведения продължават да предизвикват интерес у читателите заради непреходните проблеми за човешката личност, заложени в тях. Почти всеки може открие свой собствен аналог в някои от различните по характер и поведение герои в творбите му. Общата черта между всички тях е дълбоката, детайлна характеристика, която им е приписал автора.

Първата си белетристична творба - "Овчарова жалба", с подзаглавие "Старопланинска легенда" - Йовков публикува в списание "Просвета"




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Духовният кризис на личността 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.