Димитър Димов


Категория на документа: Литература


Димитър Димов
(1909 – 1966)

1. Биография – Димитър Димов се ражда в Ловеч, но детството му минава в Дупница, където е родена майка му. Рано остава сирак, защото баща му е убит в Междусъюзническата война, и това придава нов тъжен момент към тежкото му детство на саможиво, много комплексирано дете. Драматично приема и втория брак на майка си, въпреки че по-късно се сближава с втория си баща и той като тютюнев експерт го въвежда в тайните на тютюневия бранш, за който Димов по-късно ще разкаже в романа си. Когато избира бъдещото си житейско поприще, се колебае между правото, което родителите му го карат да учи, и ветеринарната медицина, която сам избира най-вече заради детската си мечта, че именно с тази професия може да замине за Латинска Америка и да работи там. Затова и като ученик и като студент усилено учи испански език.Една година учи право, но след това се отказва и се прехвърля ветеринарна медицина, която завършва през 1934г. Първоначално работи като участъков ветеринарен лекар в няколко софийски села, но от 1937г. нататък се посвещава на научна кариера. Става два пъти доцент и веднъж професор по анатомия и хистология през 40-те години на ХХ век. Една година специализира във ветеринарен институт в Мадрид, който е най-престижният в Европа. Автор е на учебници и научни трудове по ветеринатна медицина. Скандалът около романа "Тютюн" в началото на 50-те години сериозно разклаща здравето му и той умира от инфаркт по време на дипломатически прием в Букурещ.

2.Творчество
а) романи
Първият роман на Димитър Димов се нарича "Поручик Бенц" и в него за пръв път се забелязват онези особености в стила на автора, които ще се открият в следващите му романи. към сложните и необичайни психологически конфликти, към болезнените и свръхчувствителни отношения между персонажите, кьм странното, екзотичното, нездравото. Слабостта на Димов е създаването на образа на прекрасната фатална жена и способността талантливо да изобразява народопсихологията на чуждите народи.
Вторият роман се нарича "Осъдени души" и се смята за най-сполучливата му творба. Той изобразява Испания по време на гражданската война и е вдъхновен от преживяванията на писателя в Испания.
Романът "Тютюн" той замисля още преди "Осъдени души", отказва се от него и се връща към него вече през 50-те години на ХХ век. Когато творбата е създадена около нея избухва скандал, който днес се нарича "случаят тютюн". Скандалът се изразява, защото комунистическата цензура обвинява Димов, че е застанал на буржоазни идеологически позиции. Писателят е подложен на унищожителна критика и става жертва на тежки обвинения, като го накарват да издаде втора версия на романа, която да създаде т.нар. партизанска линия. До края на живота си написва романа "Ахилесова пета" и оставя няколко незавършени текста, между които е една творба, за която работи през целия си живот. Това е биографията на Яне Сандански.

б)разкази и пътеписи
Те са свързани главно с преживяванията на Димов в Испания и Латинска Америка, по точно в Чили - разказът "Карнавал" и пътеписа "Юлска зима"

в) драматургия
Продължава линията на т.нар. психологична драма - "Жени с минало" и "Почивка в Арко Ирис".

Романът "Тютюн"
1. Обща концепция
С романа "Тютюн" Д. Димов издига българската литература до висотата на най-високите литературни образци, защото вевежда в българската литература изключителния жанр на така наречената роман-психологическо изследване. При него той използва такива европейски писхологични изрази за изобразяването на героите, като доминирането във всеки персонаж на определена нравствена или безнравствена доминанта; като "оглеждането" на героя в огледалото на такива категории - семейство, любов, смърт- или показването му на видян през очите на останалите персонажи, като т.нар. "пластичен диалог", при който се разминават слово и мисъл, като така наречените рефлективни герои, а стова е героят, който се самонаблюдава и самоанализира.
Специалното у Димов е това, че той създава тези психологични принципи, е философката дълбочина и интелектуализацията на прозата. Концепцията на рома се разгръща върху две различни равнища, които по свой начин се отразяват върху сюжета и композицията:

а) върху първото равнище романът внушава идеята, която развива такива големи европейски писатели като писателите като Балзак и Дикенс, че всеки безнравствен свят е обречен и трябва да загине. Образ на тази обреченост е болестта, затова мотива за болестта се появява при всички ключови герои - лудостта на Мария, безплодието на Ирина, пиянството на Борис, куцукането на фон Гайер. Туберколозата, която убива, както работниците в тютюневите фабрики, така и техните господари. Чрез мотива за болестта Димов постига двоен ефект. От една страна, като лекар той обича да работи с категориите анамнеза или диагноза на болестта и така създава литературната диагноза, че целият свят е болен. От друга страна, той разгръща символистичното значение на всяка болест, която моделира така: лудостта на Мария се възприема като знак, че светът е патологично абсурден и ненормален, а стерилността на Ирина е символ, че този свят е физически и нравствено безплоден. Образът на пиянството се приема в библейската му знаковост да е проявлен на божието наказание. Мотивът за куцането се тълкува със старогръцкия му символ да следва нарушаването на хармонията на човека със света и със себе си. Като използва в романа си болестта туберкулоза, чието друго име е сушка, Димов създава обобщителната метафора, е светът се е превърнал в суха пустиня, защото у човека е изсушен изворът на доброто.

а1) В сферата на сюжета тази концептуална идея се проектира чрез темата за семейството. Димов работи с неговата класическа знаковост, която позволява историята на едно семейство да се възприеме като история на целия човешки род. Той обаче усложнява този модел, като изобразява не едно, а няколко семейства и показва, че във всяко едно от тях се разпада и децата се отчуждават от родителите.
- Патриархалният ред в семейството на Чакъра открива своето отрицание именно в дъщеря му Ирина и още повече, че тя се срамува от баща си и селските им роднини.

В семейството на Редингота студенината, която царува между членовете на семейството, чийто смисъл е концептуален в прякора на бащата достига кулминацията в образа на Борис, когото романът нарича нов Каин, понеже изоставя брат си да умре в затвора. Връхна точка на това явление се достига, когато се изобразява семейството на татко Пиер. Тъй като в него идеята за обречеността се конкретизира, когато необикновената идея на Спиридонов се отрича толкова у болната му дъщеря Мария, че тя е наречена "художник с окапали прокажени ръце".

а2) В плана на композицията идеята се проектира чрез разделение на романа на две композиционни части, между които има интервал 14 години. Така първата и втората част маркират зараждането на болестта и нейния естествен край.

б) Върху второ едно художествено равнище Димов формира втора концептуална идея и това е идеята за подменените цености и фалшивите идеали. Той внушава, че независимо от различните души на героите в техния живот се повтаря една и съща драма и тя е: в един фатален момент то своя живот всички персонажи приематат някакъв фалшив идеал за истински, посвещават му своя живот, решават, че са победили в живота, а когато разбират, че са направили грешен житейски избор, тяхното опустущение е вече необратимо.
б1) В плана на сюжета проекцията на идеята за погрешния избор и фалшивия идеал е мотивът за отровата. Тя е е дотолкова ключов образ, че се маркира и чрез заглавието "Тютюн", и чрез името на на фабриката "Никотиана". Затова романът директно нарича фабриката "допотопно чудовище, което убива и работниците, и господарите си". Също така хиперболизира нейната отровна погубваща сила, като с висока честота повтаря метафорите за "отровната мрежа", "отровните пипала на Никотиана". Името на фабриката е така подбрано, че с името "Никотиана" да се работи с реалистичния факт то да съдържа и името на гръцката богиня Нике, така че да се маркира идеята за фалшивата житейска победа. Романът директно сравнява фабриката със затвор, като поставя акцент на такива детайли като "зарешетени прозорчета", "бодлива тел","дебелия зид". В светлината на мотива за истинския затвор сред блатата, в който Стафан умира като жертва на братоубийство, сравнението на Никотиана със затвора внушава, че целият свят е затвор, в който братът убива брата, човекът - човека. Важна роля получава и сравнението на фабриката с чудовище, защото става компонент от посланието, че фабриката събужда чудовищното и зверското у човека. Затова неиният създател татко Пиер е сравнен с "вълк, който усеща упойващата миризма на плячката". Големите тютюневи магнати са "чакали" и "едни хищници". Никотиана получава "лъвската част" от Немския папиросен концерн. Мотивът за звята у човека маркира образа на работниците и комунистите. Селянките са сравнени с "гущерици", а Лила е наречена "пантера". Романът внушава, че фабриката е създадена при такива дълбоко безнравствени обстоятелства (" в едно кафе-шантан на Атина сред тютюнев дим и алкохолни изпарения и оргии с пияни жени"), че тя възпроизвежда тази аморалност и отравя душата на всеки човек, който влезе в нейната орбира.

б2) В плана на композицията мотивът за отровата се реализира чрез т.нар. Димитър-Димова контрапунктност. Това означава, че героите са така контруирани, че всеки да има свой двойник, на когото в един момент се уподобява, и свой антипод, с който да се отличава. Така двойник на Борис Морев е Бимби, на когото той започва да прилича, а негов антипод е брат му Павел Морев. Двойник на Ирина е Зара, а неин контрапункт е Лила.

в) Художественото време на романа
Романът "Тютюн" започва с есенен пейзаж, в който са концентрирани посланията на текста:
в1) От една страна, смислов център на пейзажа е образът на гроздобера, който развива класическата знаковост да бъде символ на Страпният съд. Така още началото на текста е препратка към идеята, че Втората световна война ще бъде исторически апокалипсис, който ще промени света и че всеки един герой ще преживее своя апокалипсис.
в2) Пейзажът директно внушава, въпреки пищното плодородие, че природата е печална и с предчувствие за смърт, което кара "плашилата да се поклонят тъжно". В тези детайли е кодирана идеята, че всеки от персонажите ще си изправи пред своята житейска есен, след като животът го превърне в "мъртво чучело" с грешна душа. Кръгът, който започва с този есенен пейзаж, се затваря, когато в края на романа друга есенна картина бележи раздялата на Ирина с Павел. В тази картина Димов концентрира такива трагични есенни детайли като "умираща растителност", "окапали листа", "блатиста вода" и те достигат кулминацията на разбитата лодка. Тя е знак, че романът изобразява човешкото корабокрушение на героите.

в3) От 3-та една гледна точка образа на есента играе роля при интерпретацията на историческите събития. Като изобразява сблъсъка между безнравствения свят на Никотиана, който е демонизиран и саможертвания свят на комунизма, който е идеализиран чрез такива свои представители като Павел Морев или Шишко, Димов внушава идеята, която се характеризира на комунистическата цензура, че има историческа справедливост в това светът на злото да си отиде. От друга страна, обаче като персонализира този сблъсък чрез образите на Борис Морев и Павел Морев, които са братя, Димов внушава, че старият и новият свят също са братя, т.е. двойници и че новият свят на комунизма, който се ражда през есента вече носи в себе си кълновете на есенната обреченост. Подобно на стария свят, той също вярва във фалшивите идеали и затова ще доведе до неговото осъществяване. Тази идея се прокарва чрез 2 художествени линии. В рамките на 1-та линия Димов работи с такива директни двойници, като „Дяволът и ангелът често се раждат от една и съща майка” , „съдържанието на живота оставаше все същото, променяха се само формите”. В рамките на 2-та линия, писателят внушава, че пролетния пейзаж, който романа внушава и който би трябвало да символизира пролетното раждане на новия комунистически свят, всъщност е фалшив, защото в него присъстват такива символи на обречеността и смъртта като „разлагаха се трупове на коне”, „гракаха ята от черни врани”, „разбитите прозорци на къщите, гледаха с празните орбити на …”
г) образът на Ирина – той е най-голямото худ. постижение на Димов и най-яркото доказателство, че светът на Никотиана всъщност е болен и отровен. Нейната съдба се възприема като свидетелства че в орбитата на Никотиана всичко е обречено. Ето защо в началото на текста героинята е идеализирана чрез следните детайли:
- тя е показана като въплъщение на античната хармония между физическа и нравствена красота.
- в унисон с това и името й буквално означава мир, хармония
- в портрета и се поставя акцент върху такъв детайл като „бакърения цвет на лицето й”. В старогръцката митология бакъра, т.е. медта е свещения метал на Афродита, богинята на любовта и това обяснява и защо романът нарича героинята е „пламенно същество превърнало любовта в смисъл на живота си” и защо Ирина събужда у всички любов. Именно порива й към любов обаче става причина за нейната трагична съдба. Димов пише, че в своето желание да избяга от пошлата провинциална среда „Ирина попада в капана на сладникавите екзотични романчета”.Точно те създават нейната фалшива сантиментална представа за любов и за мъжете. Според текста тя харесва Борис, защото „в него има нещо от литературата, което го прави привлекателен”. Именно в това е трагичното, че тя подменя истинския идеал с фалшив като се влюбва не в истинския Борис, а в своите представи за него. От тук нататък започва падението й, което Димов изобразява чрез следните психологични детайли:
- тя продължава да обича Борис дори след като той я изоставя, заради богатата наследница на Никотиана, като се самозаблуждава, че може да обича него и да мрази Никотиана. Героинята не разбира, че в действителност Борис и Никотиана са само две различни лица на онази отровна стихия, която ще направи и нея своя жертва. Менно от тук нататък започва процеса на нейната нарушена самоидентификация

- в първия момент, в който Ирина разбира, „че в нея живее вече друг човек” е погребението на баща й. Така смъртта на Чакъра се възприема като метафора, че вече си е отишла предишната прекрасна Ирина.
- моментът, в който тя ства само „цинична и алчна метреса” е времето, когато предишната й любов към Борис се заменя с омраза и тя разбира, че е безразлична към него и че я интересуват само „доларите от банковите му сметки”. Пред очите на Костов тази трагична метаморфоза на героинята е предадена чрез формулите - „Тя беше красива, но изцапана роза, паднала в тора на общото разложение ”, „Светът на Никотиана беше превърнал Ирина в Зара”. В изражението на Димов, обаче Ирина никога не достига дъното, върху което стои Зара, защото писателя я изобразява като рефлектиращ герой. Това означава като герой, който непрекъснато се самонаблюдава и самоанализира във всеки момент знае какво е направил със себе си и никога не позволява на злото да го обсеби изцяло. Романът дава доказателства, че героинята е съхранила доброто у себе си, показвайки ги през очите на всички герои:
- при смъртта на Динко, героят Мичкин я сравнява с „житен клас”, който е символ на живота и „узряла праскова ”, която е символ на безсмъртието.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Димитър Димов 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.