Димитър Димов и неговият роман


Категория на документа: Литература


 ДИМИТЪР ДИМОВ И НЕГОВИЯТ РОМАН
Димитър Димов е автор на три романа - "Поручик Бенц" (1938), "Осъдени души" (1945) и "Тютюн" (1951). В архивите на писателя са намерени ръкописите на два други незавършени романа - единият без заглавие, писан някъде в годините между "Поручик Бенц" и "Осъдени души"; другият - "Ахилесова пета" - е започнат в началото на 60-те години и остава незавършен поради ненадейната смърт на автора през 1966 г. Но романът на Димитър Димов остава "Тютюн", това е произведението на неговия живот, тук се изявява цялата мощ на неговия ум и талант, тук намират своя завършен вид всички ония мотиви, идеи, образи, кои го цял живот са занимавали мисълта му.
За първите негови произведения можем да кажем, че са написани от един интересен, културен и своеобразен майстор с интелектуални виждания за света, с философско-драматично отношение към човека и човешката съдба, надарен с психологическа проникновеност и пластична дарба. За "Осъдени души" дори бихме могли да кажем, че е написан виртуозно, че представлява нещо ново в традициите на българския роман, обогатява неговите изразни средства, приближава го до една философско-аналитична проза (един критик го нарича "роман-метафора"1), преодолявайки в някои отношения образно-описателната традиция в нашата проза. Но с "Тютюн" той достигна върховете на българската художествена литература.
И не можем да кажем, че "Поручик Бенц" и "Осъдени души" не са самостоятелни произведения със свое място не само в творческия път на автора, но и в развитието на нашата проза. Но като
1 Борис Делчев, "Срещи и разговори с Дим. Димов", "Литературна мисъл", 1971 , кн. 4.
сравним с "Тютюн", виждаме, че те са един подготвителен етап .за неговото произведение, по-низши негови варианти, нещо като ескизи за голямото платно. Всичко у тях ни води към големия роман, всичко се събира у него като във фокус. По същия начин неговите пиеси, макар и писани вече на друга тема, представляват отломъци от голямото произведение, вариации на по-стари мотиви. Виждаме, че целият му дух и въображение са изчерпани с "Тютюн".
"Поручик Бенц" и "Осъдени души" са етапи в неговото развитие, станции по пътя му към върха. За всички, които са следели неговото развитие, е било ясно, че той няма да спре дотук. С "Тютюн" той се изказва напълно, целият. Тук той отрази една национална трагедия. По свой начин осмисли един етап от историята на нашия народ. Със замаха на художника и философска дълбочина изобрази залеза на една класа. По своя морален патос "Тютюн" надминава всичко писано от Димитър Димов. Никой дотогава не е изобразявал с такива ярки краски моралния упадък на българската буржоазия и още дълго време ние ще мислим за разложението на тая класа чрез образите, които Димитър Димов ни завеща.
За живота на Димитър Димов могат да се кажат малко и не-много интересни неща. Това е живот на типичен интелектуалец. Биографията на неговата мисъл е по-интересна от външната му биография, в която няма никакви приключения, никакви изключителни ситуации; конфликтите на неговата мисъл носят повече драматизъм, отколкото жизнения му път. За него можем да научим повече неща от романите му, отколкото от биографията му. Той завършва ветеринарна медицина, после постъпва на научна работа, става доцент, професор, написва три романа и всеки от тях му носи все по-голяма известност, завършва живота си като един от най-популярните писатели на България, учен и общественик. Но ако с няколко изречения можем да изчерпим най-важните моменти на жизнения му път, за вътрешния му живот, за живота на духа му ще трябва да пишем много.
Може би най-интересният епизод от неговата биография е близо едногодишният му престой в Испания през 1943 г. Но това е само жалка компенсация на неговата мечта да замине за Южна Америка. От юноша той мечтае за пътешествия из тия далечни страни, за приключения и авантюри, за слънцето на Юга и опасния живот из пампасите на Аржентина. Затова и научава испански език. В университета най-напред постъпва в Юридическия факултет, но след един семестър се прехвърля ветеринарна медицина, тъй като ветеринарната медицина е подходящ занаят за Аржентина, където животновъдството е силно развито. Намерението му е било съвсем сериозно!
Ако вземем това само като юношеска екзалтация, незряло увлечение, нямаше да можем да си обясним неговия вечен копнеж по екзотиката. Още в първия си роман, писан на двайсет и няколко годишна възраст, той взема за герой един чужденец. Малкият му жизнен опит не му позволява да опише средата, която познава, пък и тънките, сложни, почти болезнени и необикновени преживявания, за които иска да разкаже, не могат да се припишат на никой обикновен човек, с каквито ни сблъсква ежедневието. Тук трябва нещо изключително, чуждо, необикновено.
Испания го привлича по същата причина: защото не прилича на никоя друга страна, защото е загадъчна, странна, болезнено любопитна и необяснима. Когато заминава за Испания, той е вече 34-годишен мъж, юношеските бълнувания за пътешествия по далечни континенти са отминали, но страстта по екзотиката и необикновеното не загасва. Тоя младеж с грозно лице и занесен, разсеян поглед е надарен с голямо, почти болезнено въображение. Го го подтиква да търси винаги странното, необикновеното в живота, да се интересува от редки човешки характери, от съдбоносното, извънмерното у човека. Екзотиката винаги ще го привлича, тя винаги ще присъствува в творчеството му - и в географска мисъл, и като душевен пейзаж. Той никога няма да описва обикновеното, делничното в живота, никога няма да търси смисъла на "всекидневния трагизъм". Него винаги ще го интересува трагизмът на големите неща, на великите страсти.
- За щастие, на българската литература Димитър Димов не успява да замине за Южна Америка... Вместо да живее необикновен живот той ще описва необикновени съдби. Отнемайки му живописните краски и очароващи подробности на една необикновена биография, съдбата го утешава с други, духовни дарове. Образите на неговото въображение ще утоляват жаждата му по екзотиката, всичко извънмерно, странно и необичайно. Биографията на неговите герои ще бъде собствената му неосъществена биография.
Причините за успеха на Димитър Димов с романа "Тютюн" трябва да търсим в две посоки: в общественото развитие и условия, създадени след деветосептемврийската социалистическа революция, и в самото творческо и идейно развитие на писателя.
Като казваме условията на общественото развитие, не бива да разбираме това буквално. Социалистическата революция не може автоматически да направи някого писател. Но трябва да имаме пред вид: 9 септември означава един коренен преврат, коренна промяна в цялостния живот на нашия народ. Издъно се разместиха всички социални пластове. Буржоазията беше ликвидирана като господствуваща класа и въобще като класа с всичките и устои и условия на съществование. Промени се съдбата на милиони хора. За един кратък период всички представи получиха обратен знак, преоцениха се всички ценности, нови означения, нова номенклатура получиха всички неща, разрушиха се основни гледища за човешкото битие и човешката стойност... В такъв един момент ние започваме да мислим за историята. Започваме да оценяваме всичко чрез историческите категории в перспективите на историята. Отделният човек, отделната съдба започват да се открояват пред нас в обществения си смисъл и значение. Пред нас се откриват закономерностите на общественото развитие, ние започваме да търсим нравствения и философски смисъл на това, което е станало.
Тогава литературата започва да търси смисъла на големите неща, започва да живее в света на историческите идеи. Тя осмисля, оценява случилото се, стреми се да разгадае загадката на човешкото съществование, което в такива епохи се разкрива в най-едрите си очертания. Тогава се ражда и големият роман, който в най-широкия си смисъл представлява размисъл, философия за големите преживявания на един народ, една равносметка на преживяната историческа драма. Както Великата френска революция даде храна за мисълта на големите френски романисти Балзак, Стендал и др. и техните романи бяха стремеж да се разгадае смисълът на тая драма на френския народ, както "Под игото" беше една "равносметка" на националноосвободителните борби на българите, така 9 септември оплоди мисълта на много наши писатели и доведе до големи завоевания в областта на романа през 50-те години. Например в "Железният светилник" Димитър Талев описва една далечна епоха от нашата история, но именно историческият преврат на 9 септември го накара да осмисли по новому тая епоха, хвърли нови светлини върху нея, помогна на писателя да я види под нов ъгъл, да осмисли историческото й значение. Такава една равносметка на голямата национална драма беше романът "Тютюн".
От друга страна, Димитър Димов, достигайки до смисъла на историческия живот, до историческия драматизъм на човешкото съществование, търсейки трагизма и смисъла на човешкия живот в неговите исторически, конкретни означения и граници, не можеше да мине без цялостен възглед за обществото и неговото развитие. Тоя възглед можеше да му даде само марксическата философия, само тя можеше да осветли тъмните гатанки на човешката история, да разнищи привидния хаос на човешкото съществование, да внесе порядък там, където всичко изглежда абсурд, безсмисленост. Ето какво сам писателят казва по тоя повод в писмо до съветския литературовед проф. Д. Ф. Марков: "... Аз можех да замисля и да напиша "Тютюн" само след като се запознах с основните въпроси на марксическата философия. Без мирогледа на тази философия целият жизнен материал на романа щеше да се излее във формата на сладникава мелодрама... Откъде и защо идват конфликтите - за това авторът, както и читателите му щяха само смътно да се догаждат... Всичко, което дотогава бях таил несъзнателно в душата си срещу миналия свят и което не можеше да намери определен израз, понеже се заплиташе в безизходни противоречия, сега кристализираше в категориите на ясно изразени мисли и чувства." Димитър Димов е поет и философ на трагичното у човека. Както в "Тютюн", така и в първите си романи той изобразява трагичните, неразрешими противоречия на човешката душа, страшната, разрушаваща власт на страстите, безизходността на индивида в един свят на отчуждение и самота, абсурдността на индивидуализма. В първия му роман, "Поручик Бенц", се разглежда драмата на хайлайфната дама Елена Петрашева и германския поручик Бенц на фона на големи исторически събития от края на Първата световна война. Но писателското внимание е съсредоточено главно върху преживяванията на двамата герои. Историческите масови движения са останали извън неговите интереси, съдбата на неговите герои никъде не се преплита с обществените процеси, остава незаангажирана от класовите стълкновения и политически борби на времето, не се определя от тях, както е в "Тютюн". В "Осъдени души", където всъщност се повтаря драматургичният скелет на "Поручик Бенц", отново на преден план е трагедията на Фани Хорн и нейната безнадеждна любов към йезуита отец Ередиа, и тук за фон на тая трагедия служи испанската гражданска война. Както и в "Поручик Бенц", и тук историческите и обществените процеси не определят, не взаимодействуват със съдбата на героите освен по някои външни точки, сюжетно. Испания и гражданската война са само екзотичен пейзаж, колоритна декорация, а не обществена среда, историческа съдба на неговите герои. Те по душа са космополитни и за тях, космополитите, отчуждени както от собствената си нация, от собствения си род, така и от целия свят, участта на Испания и на испанския народ е толкова важна, колкото на която и да било друга страна. Но в "Осъдени души" Димитър Димов си дава сметка за революционните борби на масите, за класовите конфликти и строеж на буржоазното общество. Неговата героиня Фани Хорн често разсъждава за испанската революция и страданията на испанския народ, за историческата вина на капиталистическата класа, за нейните грехове и престъпления. В някои сцени на романа дори се появяват испански революционери и работници.
Трите романа на Димитър Димов са три етапа в неговото художествено узряване. Той все по-плътно се доближава до конкретния обществен живот, до историята и нейните драми. Докато "Поручик Бенц" не е още роман в дълбокия художествен смисъл на думата, а само психологически етюд, "Осъдени души" вече има по-много допирни точки с историята. Тук зрее мисълта за историческата обусловеност на човешкия живот, за историческия трагизъм на човека. Ако дотогава Димитър Димов мислеше за вечния, абстрактния смисъл на човешкия трагизъм, той вече започва да го търси отразен в историята, да търси връзката между философията и историческите процеси.
Какво би станало с Димитър Димов като романист, като художник без 9. IX. 1944 г., без идеите на марксизма, без историческото гледище за човешкото общество, което му беше подсказано не само от марксическата идеология и историческия материализъм, но и от самия исторически революционен акт на 9 септември? Накъде би се развил той? Докога щеше да описва осъдените души, докога щеше да заплита и разплита тяхната трагедия, една трагедия, която не води до нищо? Докога щеше да се занимава с нищото, което се крие зад каменната маска на Борис Морев, тоя негов герой, който най-пълно, с категоричността на дефиниция изразява идеята, смисъла, по-точно, безсмислието, абсурда на своя свят? Какво следва след Фани Хорн, в чийто неподвижен, стъклен поглед можем да прочетем само историята на смъртта, разпадането, разрушаването, отчуждението от човечеството? Нямаше ли да започне едно саморазрушаване на неговия талант? Защото картината на света, която ни се разкрива в "Поручик Бенц" и "Осъдени души", съдбата на нещастните му герои ни водят само към заключението, че всеки човешки живот е поражение и всяка амбиция сама по себе си е луда и безсмислена; че всеки човек е един залутан атом и нищо не го свързва с милиардите други човешки атоми; че всички са чужди едни на друг и нищо не може да направи близки два човешки индивида, между тях винаги ще остават космически разстояния; че всеки е чужденец навсякъде (да изразим с думите на Камю това, което Д. Димов изобразяваше и своите и всички са чужденци един за друг, че всички връзки, които ни свързват с света и хората в него изцяло, се разпадат; че и отделният човек не е цял, а само конгломерат от отделни късове време, отделни минути на съществование и остава чужд на самия себе си. Какво остава по-нататък, къде може да продължи изкуството върху основата на такова гледище за света? Модерната западноевропейска философия, разглеждайки човека извън времето, извън историята, достига до такива мрачни изводи относно съществованието на човека. На Димитър Димов му оставаше само тоя път на развитие. Той щеше да убие и романа, това, за което беше създаден. Защото "Осъдени души" показва, че като романист той беше започнал да си служи виртуозно със средствата на романиста, беше изучил до най-големи тънкости тайните на занаята, неговата техника се приближаваше до техниката на първостепенните съвременни европейски белетристи. Но изкуството на романа не е само виртуозност и блясък на белетристичните средства. Без главна идея и цялостна представа за света, без философия, която обяснява не отделния миг, отделния откъс от човешкия живот, мимолетния трепет на човешката душа, отделната трагедия, а цялостната верига от причини и следствия в историческия живот на народа; без морална система, без възглед върху развитието както на отделното, така и на цялото не може да съществува романът. В известен смисъл той се изгражда върху една строго подредена система от ценности, която обхваща както отделния атом, така и целия космос; върху гледището, че в историята съществува порядък, закономерност, движение в определена посока. За Димитър Димов трябваше да прогърми страшната присъда на 9 септември за историята, за да добият смисъл всички събития, всички съществования, всички съдби, които за него дотогава сякаш излизаха от някакъв хаос, за да потънат отново в същия хаос.
Естествено това не бива да се разбира буквално. Защото Лев Толстой не беше и чувал за историческия материализъм, когато написа най-великия роман на руския живот - "Война и мир". И точно разсъжденията му за историята и нейните движещи сили са най-неубедителни и наивни. За него, руския аристократ, Наполеон, разрушителят на феодализма и средновековните остатъци в Европа, носителят на революционните идеали на 89-та година, е само някакво нелепо чудовище, а нахлуването на френската армия в една страна :с диво азиатско потисничество над човека е най-варварски, безчовечен акт. Но какво значение имат за княз Болконски например историческите процеси и раждането на един нов свят след Великата френска революция, когато е заплашен неговият живот и бит, когато се бунтуват срещу него собствените му роби, когато се посяга на устоите на неговия свят? Неговото философско гледище и мироглед си имат своя вътрешна хармония, за него вселената е устроена според собствения му морален закон.1 При оценката на историята Толстой изхождаше от житейския, праветен и философски постулат на една кристализирала система, на руската аристократична старина, вече разклатена от историята. За нея светът живее по строго установени, стари, вечни и неизменни закони и нищо не може да наруши неговата хармония, като се започне от движението на небесните светила и се стигне до уюта на домашния й бит. Нейният възглед за света е строен, установен, той й създава духовна устойчивост и непоклатимост, увереност в рода, във вечността на световното устройство:
Чти закон времен спокойный; Знай течения лун и лет, Знай, как движится подстройной, Их гармониею свет. От тук тая хармония и пълноводие на Толстоевата епопея, това пълнокръвие и изобилие на живот, сякаш е създадена не от човешка ръка, а от самата природа.

Идеята на 9 септември, марксическата концепция за историческото развитие на обществото стават основа и за художествената постройка на романа "Тютюн". Идеите на марксизма стават ония мощни връзки, които свързват наново в едно цяло разпадащия се на части свят. Без тях той не можеше да събере в една стройна система, каквато е "Тютюн", безбройните късчета на отделните човешки съдби, не можеше да нарисува върху едно платно, върху една картина историята на една голяма народна преживелица, не можеше да изгради грамадната постройка на своето произведение. Без тях той щеше да се развие към фрагмента, към етюда, към отделното, частното, единичното, което, колкото и интересно, необикновено, талантливо писано, не може да ни даде цялостната картина на историческия процес. Без тия идеи великолепно описаният свят на "Никотиана" се превръща в един кошмар, в една лудост, в една демонична игра. Какво става с живота на човека, накъде го
1 Разбира се, Отечествената война от 1812 г. беше за руския народ един велик акт на национално единство, на героизъм и национално самосъзнание. Погледната от тая страна епопеята от 1812 г. придобива нов смисъл и величие. Но тук говорехме за гледището и философията на руската аристокрация, която имаше основание по свой начин да тълкува историческите движения на времето.
До къде тласкат невидимите сили, които го владеят, до какво опират неговите стремежи, цели, амбиции? Животът на Ирина, на Борис Морев, на фон Гайер е едно непрекъснато вледеняване, бавно умиране, вкостеняване на душата. Чужди на всичко - на рода си, на класата си, на народа си, на целия свят( - те стават чужди и на себе си. Те започват да се раздвояват, да не се познават, да оглеждат учудено сами себе си. Те се устремяват към нещо, а достигат до нищо. Тяхното съществование става абсурдно. Въобще животът на човека започва да изглежда абсурден и невероятен, самото човешко общество - абсурдно, един безсмислен водовъртеж, едно колело на Иксион, един бесен затворен кръг на амбиции, страсти, желания, страхове, погнуси, стремежи, отвращения, възторзи, злоби, един бесен кръг, който се върти безкрайно. Всички човешки стремежи се превръщат в Сизифов камък, влачен със зверски усилия към върха, откъдето отново се сгромолясва... Но щом в развитието на обществото съществува закон, който можем да разберем, тогава и животът на човека, неговата участ вече виждаме в нова светлина. Тогава всичко си идва на своето място. Ако не всичко - главните неща. Сякаш от хаоса, от небулозата се ражда Лапласовият свят на реда и хармоничното движение. Намерен е център, ос на мирозданието. Започва кристализацията на ценностите. Отделният човек намира място в една система, в една наново изградена структура на битието, неговите цели добиват смисъл. Спира разпадането на човешката душа и морал, на света, в който живеем. Спира безсмисленото и жестоко въртене на Иксионовото колело; неизмеримите ужаси на нашето битие престават да бъдат Сизифов камък, а само страшни препятствия по пътя ни напред. Пред нас се очертават границите на доброто и злото.
Нека не бъда неправилно разбран. "Поручик Бенц" и "Осъдени души" са също хуманистични произведения, и в тях съществува добро и зло, истина и лъжа, стремеж към живота и отвращение към смъртта и разпадането. Но при тях контрастите, колкото и рязко очертани, не почиват на сигурна основа, някъде смътно се преливат; "грехът" и "добродетелта" странно се преплитат и там някъде, в някакви коварни дълбини, под няколко пласта наслоения от представи, оценки, предразсъдъци, условности, морални догми, започват ехидно да се плъзгат, да разменят местата си, да стават двусмислени, несигурни и смътни. Малко още трябваше, за да се разклатят устойчиви стойности на хуманистичната култура, нравственият възглед да отстъпи пред естетическия, да се смесят истината и лъжата, да изчезне фундаментът под доброто и злото, да възтържествува философията на отчаянието и песимизма.
Разбира се, тук работата не е до квалификации, защото никакви епитети не могат да омаловажат грамадното дело на Димитър Димов в нашата литература. Въпросът е да се анализира явлението, а не да се квалифицира, да му се намери теоретичният еквивалент. Затова можем да кажем, че 9 септември прекъсна тоя идеен процес при Димитър Димов и постави категорично пред него въпроса за историческото добро и историческото зло, без които той, романистът на една епоха в нашата история, не можеше да мине. Това вече му създава устойчивост и сигурност, недвусмисленост в оценката на историята и оттам - на отделната човешка съдба. Той, както казах, построява произведението си върху тая схема. "Тютюн" е изграден върху тая антитеза - и в главното, и в частите. Това е въобще склонност на Димитър Димов като романист, белетристичен прийом, който откриваме и в първите му два романа - да противопоставя черното на бялото, светлината на мрака, "греха" на "светостта". Но в "Тютюн" тия противоположности добиват определен исторически смисъл. Две класи, два морала, две философии. От едната страна - експлоататори, от другата - експлоатирани; от едната страна - крайна форма на нравствената деградация, от другата - крайна форма на нравственото извисяване - саможертвата; от едната страна - разпадането, гибелта, от другата - животът, раждането, движението напред; от едната страна - студеното чудовище "Никотиана", като символ на отровата, гниенето на душите, разрухата и мрака, от другата - партията като олицетворение на най-светлите човешки стремежи, висше единение на човешките души в името на възвишени идеали. Това противопоставяне започва от най-абстрактните неща, от философията и морала в исторически аспект и продължава във всички подробности на романа, в съдбите на героите, в техните стремежи и амбиции: Борис Морев и Павел Морев, Макс Ешкенази и Което, Ирина и Лила, Шишко и Лихтенфелд - докато се стигне до вътрешната структура на отделните образи, където героите започват да се противопоставят сами на себе си: ранната Ирина, мечтателната гимназистка - на покварената светска жена, самоубийцата Ирина, младият романтичен безумец Борис - на жалкия търговец Борис Морев, който се пазари с брат си за кожата си, и т. н. Сякаш целият свят е разделен с една черта на две борещи се половини, на две антиподни, противоположни части. Но именно тая огнена черта, която разцепва живота надве, създава и равновесието, целостта, единството на света. Без това разграничение, без тоя закон за борба и антагонизъм на две начала всичко би потънало в някакво безумие.
Но тук трябва да направя едно уточнение. Ние нямаме по-голям пример за роман в нашата литература от "Под игото", затова често трябва да се обръщаме към него за сравнение. Базовият епичен мир е цялостен и хармоничен не само в общото, в абстрактната скеля; той е пълен и завършен - от простото усещане за уют и равновесие сред предметите и природата на патриархалния свят до морала, идеологията и философията на тоя свят. При Вазов постройката не се предшествува от разпадане. Димитър Димовият свят е само идеологически, абстрактно цялостен и ненащърбен. Той има само идейни рамки, конструкция, той е само абстрактно-философски хармоничен, но в тия рамки като в грамадни, системно подредени аквариуми продължават да плуват дълбокоморски чудовища, безобразни хищници на съмнението, раздвоението, дисхармонията. Те не са убити или опитомени, а само затворени, откъдето с ярост поглеждат към стените на своите клетки. И той никога няма да престане да страда от тая липса на съзвучие и равновесие. Той много добре съзнава тая липса, недостатъчност, нащърбеност и непълнота в цялостното си светоусещане и в последния си незавършен роман "Ахилесова пета" отново се връща към тоя въпрос. Дори ако можем да съдим по заглавието ("Ахилесова пета" тук за него са несъзвучията и дисхармоннята, които животът поражда в душата на комуниста) и по завършената част, романът е посветен точно на тоя проблем: "Истинското щастие идва, когато душата почне да трепти в съзвучие с външния свят. Погледнете мраморното лице на Милоската Венера!... Откъде идва това спокойствие, тази ведрина, тази недостижима външна и вътрешна красота на образа на човека в нея?... Аз бих казал без колебание: от съзвучието между външния и вътрешния свят на нейния създател. Как? ... Нима ваятелят не е виждал около себе си жестокостта и ужасите на робовладелческия свят и не е бил потресен като човек и художник от тях?... Виждал ги е, разбира се, но те не са докарвали у него нравствени кризи, защото му са се стрували напълно естествени. В душата му не е имало никакви тежки конфликти. Той се е отдал на съзвучието и е създал прекрасния, но малко студен образ на античния човек." И по-нататък: "Докато комунистическата идея е безсмъртното в душите ни, тази Ахилесова пета е белег за смъртното и тленното у нас, което ни свързва с останалите хора, което ни позволява да ги разбираме и убеждаваме, да се лутаме, да страдаме и да умираме като тях." Докато комунистическата идея му дава историческата увереност и оптимизъм, идейната схема за световното равновесие, вътре в клетките на тая схема продължават да живеят дисхармонията и неравновесието на нашата катастрофична епоха.
Мислейки върху сюжета на "Тютюн", ние откриваме, че в края на краищата това е романът на Ирина и Борис. В историята на цялата световна литература това е най-често срещаният сюжет-. Историята на една любов. И ако трагедията на Ромео и Жулиета, на всички ромеовци и жулиети по света, най-често се състои в това, че външните обстоятелства не позволяват да се осъществи тяхната любов, тук всичко е обратно. Любовта на Ирина и Борис преминава през различни препятствия, но в края на краищата те получават всичко, към което са се стремили, те имат богатство, власт, мощ, между тях не остава никаква пречка. Но точно тогава се разбира, че между тях лежи някакво страхотно празно пространство, някакви ледени пустини, които не могат да преодолеят. Между тях стои някакъв студен призрак на отчуждението и самотата. Те сами откриват, че между тях винаги е стояла "Никотиана".
В романа "Тютюн" "Никотиана" се издига като един многозначителен символ. Ако разгадаем тоя символ, ако разкрием многобройните му значения, ние ще разберем много от смисъла на романа.
В някои отношения "Никотиана" е централна ос на романа, един център, около който се движат всички съдби. Тя държи нишките на всички съществования, тя дърпа конците на всички марионетки, тя е мълчаливият режисьор на всички драми. Всичко става в името на "Никотиана": заради нея Борис изоставя Ирина, а след това я продава на фон Гайер; заради нея се изцеждат последните сили от гладните работници; заради нея става стачката, в която намират смъртта си Спасуна и Чакъра; заради нея умира Борис, след като е продал интересите на народа си на германците; заради нея Ирина пропилява живота си, превръща се в разменна монета в ръцете на Борис. В архитектониката на романа "Никотиана" заема централно място, нейната идея споява всички сводове и арки, всички колонади и архитектурни решения. Тя е мълчалива и безучастна, с някаква божествена жестокост приема всички жертви в своето подножие. Тя се храни с кръв и човешки съществования. В своето мълчание "Никотиана" сякаш ни намеква, че тя е съдбата.
В тая представа има нещо романтично двузначно, освен прекия си смисъл тя подсказва и друго, тайно значение, в нея има някаква алегорична недоизказаност. Борис може да постъпи и в други фирми, навсякъде го очаква кариера, всички му предлагат работа, защото чувствуват несъкрушимата му енергия. Но той, сякаш като по някаква предначертаност, се стреми именно към "Никотиана". Името на тая фирма произлиза от наименованието на отровата никотин. Тук символният намек е повече от очевиден, в него има някаква заплашителна двусмисленост. В света на капитала "Никотиана" се издига като анчар, все по-мощно и по-мощно, излъчвайки своята отрова и смъртоносни изпарения. Тя вече олицетворява не само властта на парите, на тютюневите магнати, тя в същото време представлява един смразяващ, самоиронизиращ се намек м дълбоката същност на този свят, за края му, за гибелта. Тя е пронизала с отровата си всеки, който е попаднал в нейните сфери. Порис е предварително отровен, в неговото влечение към "Никотиана" има нещо сомнамбулно, непоносимо и катастрофално, това е влечение към отровата, към смъртта. Той не може да се свърже с никоя друга фирма с почтено буржоазно име. Защото никоя друга не носи тая ехидна двусмисленост, никоя друга не изразява с такава цинична откровеност и едновременно иронична недоизказаност съдбоносното, гибелно значение на капитала за човека, както тоя сторък октопод, наречен "Никотиана". За Борис тя е наистина съдба, тя е повече от едно предприятие, което носи пари. Тя е една представа, която той носи в душата си, без да е имал време да я анализира, да открие опасния й смисъл. Той я приема съзнателно само с едната й страна, тази страна, която означава мощ, пари, слава и власт; за другата не се замисля, там неговото влечение е несъзнателно, хипнотично пристъпване към пропастта. Случва се така, че тоя най-демоничен представител на тютюневия свят се превръща в служител и жрец на чудовищното божество "Никотиана". Те са създадени един за друг. Сякаш никой друг човек освен Борис не изразява така ярко законите на тоя свят, където царува "Никотиана".
Ето тоя страхотен призрак стои между Борис и Ирина. Заради него Борис е забравил всичко на света, превръща се в един автомат за печелене на пари, в нечовек, маска на човек, зад която няма нищо. Той достига върховете на обществото, най-голяма мощ и власт, най-много слава и влияние с цената на нещо много страшно, загубвайки човешката си същност. Той е изпразнен от морално съдържание, той престава да изживява всяко човешко чувство, защото всичко, което е имал, е сложил в подножието на своя идол - "Никотиана". Същото е и с Ирина. За да достигне върховете на обществото, блясъка и разкоша, за който е мечтала, тя също загубва човешката си стойност, превръща се в платена жена, хладна развратница, студена търговка със себе си. "Никотиана" я заплита неусетно в мрежите си. Ирина неусетно започва да й служи.
Ако смъкнем от "Никотиана" всички романтични драпировки, цялата й инфернална орнаментика, ако разпръснем всичките й луциферски блясъци и демонични чарове, ще видим, че това с обикновеният закон на буржоазното общество, че всъщност тя олицетворява властта на парите и нищо друго. Зад цялата й сатанинска естетика и зловеща поетичност се крие нещо съвсем прозаично, антипоетично, недуховно. Така е постъпил и Димитър Димов. Разкривайки магическите чарове, които светът на "Никотиана" излъчва за Борис и Ирина, Димитър Димов в същото време без-пощадно развенчава цялата му царствено-луциферовска поезия. Ние виждаме, че зад неговите блясъци се крие само пустотата, един убийствен, сив делник, едно делнично, прозаично опустошение на човешката душа, една прозаична смърт. Влагайки цялата мощ на своята душа в стремежа си да властвува в света на "Никотиана", стремейки се да притисне до гърдите си всички блага на света, Борис Морев всъщност прегръща пустотата, нищото. Той изгубва Ирина, изгубва себе си, изгубва всичко. Той притежава само парите, с които не знае какво да прави, само властта, която не може да му върне Ирина, само "Никотиана", която властвува над него. Той постига всичко, за което е мечтал, и в тоя момент се оказва победен и по-самотен от йов.
Тук художествената идея на Димитър Димов добива блясък и съвършенство. Тоя писател, който навлезе в сложните, неизследвани лабиринти на един непознат за нашето изкуство свят, който пръв в нашата литература започна изследването на една епоха, за която още нямаме художествена традиция на изображение, която за нашата белетристика е terra incognita със своите непознати драми, характери, неразгатани трагедии, този писател произнесе присъдата си с интелектуална виртуозност. Никой преди него не е разкривал така дълбоко безизходността на човешката морална идея в буржоазното общество, пълната непригодност на моралните принципи в света на капитала.
Когато мислим за образите, създадени от Димитър Димов, пред нас изпъква на преден план светът на осъдените души, на "Никотиана". На втори план остават комунистите, революционерите, героите на епохата. Ние сякаш забравяме, че той се е стремил да изобрази героичното, патоса на борбата срещу капитализма, че се е старал да опише възвишени характери, светците на работническото революционно движение. Защото героите на осъдения свят, тютюневите асове, скорпионите на буржоазното общество, всички ония, за които капиталистическият физически и духовен мир се е превърнал в единствена арена за човешка дейност, пълен кръгозор, космос, които са приковани завинаги към него, към неговия омагьосан кръг, към неговата идея - всички те затъмняват със своята яркост останалото, запечатват се в съзнанието. Тях Димитър Димов изобрази най-силно, най-дълбоко и най-ярко, те дават характеристика на неговите романи. Затова, когато говорим ла неговите герои, трябва най-напред да говорим за тях, тия мрачни сенки на миналото, които витаят из развалините на един завинаги рухнал свят.
Те са чеда на Измаила - те нямат род н родина, те са из-гианиците на рода. Те са отцепници от класата си, от средата си, навсякъде са чужди и никъде - между свои, те плуват в тъмните води на обществото, изтръгнати от корена си. Още в "Поручик Бенц" се срещаме с тия окаяни безродници и космополити. Откъде са дошли тия хиршфогеловци, бенцовци, откъде са ги изтръгнали злите ветрове на съдбата, за да ги захвърлят в дивата балканска страна? Те се събират тук като тъжни призраци в някакво малко провинциално градче, където те пият и страдат, със студени и празни погледи, с дива самота в сърцата си. Но на тях им е все едно къде ще страдат, в кой край на света ще гризат самотните си Болки, защото те навсякъде ще бъдат чужденци.
В някакъв мадридски хотел прекара последните си дни англичанката Фани Хорн, довършвана от подлудяващата отрова на морфина. Нейната горда северна красота, нейната аристократична женственост, нейните декадентски изтънчени черти се разрушават бавно от отровата, за да придадат на облика й все по-упадъчен чар, оная привлекателност на разрухата, която приковава властно вниманието и .любопитството ни. Край леглото й е един международен мошеник, също осъдена душа, испанският благородник дои Луис 1'омеро, който е напуснал дом и родина, за да потъне в разврата на средиземноморските публични домове, търговията с кокаин, сред престъпници космополити, хора без националност и отечество.
За Димитър Димов хората са интересни и трагични, когато се откъснат от средата си, когато се превърнат в космополити и в известна степен в несретници. В нашата критика често казват, че негови любими герои са изключителните характери. А всъщност най-значителното в тях е туй, че нямат определена социално-иерархична среда, откъснали са се от родилото ги общежитие, не живеят в родната си обстановка. Оттук започват необичайните им психологически приключения, тяхната арктическа самотност, характерна за човека в буржоазния мир.
Спомнете си например немеца фон Гайер, тоя мрачен, трагично самотен дух, който твърде много прилича на Хиршфогел от първия роман на Димитър Димов. Но докато Хиршфогел няма път, няма конкретен живот и представлява една книжна алегория, фон Гайер олицетворява една историческа драма, обречеността на немския реакционен романтизъм. Това е деградацията, катастрофата на немския романтизъм, който достига до една уродлива форма - нацизма. Тоя аристократ, който носи в душата си тевтонската суровост и аскетично мрачния идеал на средновековните си прадеди, е всъщност един отчаян човек. Той има достатъчно разум да разбере, че служи на една банда от разбойници, сред които той, аристократът, няма място, но съзнателно си затваря очите, защото в живота никъде няма място, в отчаянието си той се хваща за последната надежда, че отново може да се приобщи към някаква общност, че може да излезе от самотата си, че може да спре разпадането на собствения си дух. В неговата дейност се получава нещо. няма го Философският хор и Вагнеровата музика, които би трябвало да укрепват духа му, всъщност му нашепват за неговото безсилие и за краха на суровите му мечти. Той сам разбира, че в него няма нищо градивно, че светът, за който мечтае, е мъртъв, че в съвременния разпокъсан, неединен свят е мъртъв и самият той, самотна сянка.
Докато Димитър Димов се занимаваше с "космополитични" сюжети и теми, тоя афинитет към безродните и космополитите, неговата склонност към едно по-абстрактно решаване на характерите и въобще на художествените проблеми можехме да си обясним с непознаване на бита, подробности и жизнени детайли от живота и характера на дадена страна. Но същото се повтаря и в "Тютюн". Кой от героите живее в средата, която го е закърмила със своито принципи и морални аксиоми? Още с появяването си на страниците на романа Ирина се разкрива със своето презрение към полупатриархалната си среда, с жаждата си по чужди, непознати земи, по екзотични светове. Историята на Ирина е история на нейното постепенно откъсване от народа, сред който е израснала. Тя попада в един нов, чужд и враждебен свят, тя привиква към него, научава се да живее, но фактически се научава как да запази силите си, как да се съхранява, как да се брани от остриетата, насочени към нея от всички страни. Тя често ще си спомня тихите вечери в родния град, където е събирала с баща си тютюневите низи, където животът е прост и ясен, където светът не е раздробен на милиони залутани атоми, където хората се чувствуват силни, усещат земята под краката си. Тя разбира, че в света на "Никотиана" е изгубила всичко, след като е изгубила родината си. Нея вече не я интересува съдбата на родината, тя се е подготвила да живее в чужбина от капиталите, които тайно си е събрала, и най-вероятно нейното бъдеще е да скита по европейските курорти, бездомна и безредна, за да завърши може би като Фапи Хорн.
Същото е и с Борис Морев. Тоя самотен и нещастен човек, който се счита за господар след бога, за силен и непоклатим, е в съшност безпочвен като дърво без корен, като морско водорасло - играчка на вълните и вятъра. Той няма семейство, защото отрано презира своя оглупял от бедността баща, няма братя, защото не приема техния път и се превръща в техен враг; той няма близки освен Ирина, от която прави предмет за размяна при сделките си; няма роден град, защото там всички го презират, а сам той се чувствува над всички; няма родина, защото я продава на германците. В живота той е сам като в пустиня, под едно враждебно и пусто небе, отвсякъде го дебнат опасности. Той в нищо няма опора, няма какво да подкрепя силите му, няма братска ръка, на която да се опре, родна земя, която да го приюти след бурите. Той ще се сгромоляса при първото поражение.
Такъв е и Костов, такива са фон Гайер и Лихтенфелд, безпочвенци.
Ако един от нашите писатели класици се изправеше пред човек от типа на Борис, на Костов, на фон Гайер или кой да е от героите на Димитър Димов, той няма какво да каже за него. Такъв човек за него е едно непонятно, абсурдно явление. Вазов, Елин Пелин, Йовков и др. не могат да видят човека вън от бита му, вън от природата, макар и да разбираха трагичната безвъзвратност на тоя естествен ред. Те виждаха човека красив и привлекателен в природата, щом изпадне от нея, той става нещастен, слаб и уродлив.
Нашите класици описаха разпадането на вековния патриархален ред, разрушаването на вековната връзка между индивида и природата. Вън от тая връзка човекът почти не ги интересува. Те нямат какво да кажат за тоя нецялостен, неединен човек, за тая раздробеност на съзнанието и мисълта, за тая самотност на човека в капиталистическия мир. Те не познават това явление, то не се е очертало ясно в живота. Димитър Димов е писател на по-ново време, времето, когато нашето общество се сблъсква с тоя проблем. И ако в първите си два романа той го решава в един по-абстрактен план, често използувайки чужди схеми, чужди инвенции, то в "Гютюн" той вече открива социално-историческите му корени, социално-историческата обусловеност на явлението, проблемът придобива конкретност и историческа плът. И трите му романа са драматичен размисъл за тая ужасна самотност на личността в обществото, за разединението и пропастта, която зее между индивида и колектива.
Как може да се подходи към човека, когато той е освободен от морални задръжки, когато е дадена пълна свобода за осъществяване на егоистичните му домогвания да спечели власт над хората? Власт, която се достига не посредством лични качества, духовна сила, воински добродетели, храброст, героизъм, не посредством обаянието на подвига или на мъдростта, а посредством парите, които може да притежава и най-низшият между хората. Съвестта на такъв човек е недостъпна, състраданието му е непознато, приличието му се струва фалшива монета, моралните максими за него са археологически експонати. Борис Морев го завладява чувството за хумор, когато апелират към съвестта му, защото много добре знае какво се крие зад тоя апел и кой апелира. Какво човешко остава в човека, когато за неговия животински индивидуализъм не съществуват никакви бариери? Не е ли смешно да се иска честност, рицарство, милост в тая борба на живот и смърт, където за падналия няма кой да се погрижи, победителя няма кой да съди?
Героите на Димитър Димов са ония, които са издигнали бялото знаме на капитулация пред буржоазния жизнен принцип. Те са предали човешката морална идея, те са вътрешни капитуланти, духовни изгнаници. Въпреки огромната си жизнена енергия и интелектуални сили като личности те са развалени, защото, оказва се, тъкмо моралът е крепителят на личността, извън него индивидът се разрушава. Защото въпреки че нравственият постулат е бариерата, строгата желязна ръка на общността, протегната над желанията на индивида, над неговия индивидуализъм, той си остава и единствената духовна крепост - убежище от мрачните сили, които дебнат и разтерзават човека. Героите на Димитър Димов доброволно са напуснали тая крепост, съблазнени от изкушенията на врага, който я обсажда. В това се състои тяхната неустойчивост и безпочвеност.
В "Тютюн" има една сцена, където Костов е при туберкулозния търговец на тютюн Барутчиев, за да му предлага някаква сделка. В умиращия търговец има нещо гордо и недостъпно, той прилича на престарял болен лъв, който умее да умре по лъвски. Той говори с презрение за бандата парвенюта, които са тръгнали по стъпките на измиращата вече раса от блестящи дейци на капитала, той мрачно пророкува гибелта на собствената си класа, която вече е изгубила чувството за човешка и историческа отговорност. Думите му са изпълнени с ледена, черна безнадеждност. В самотната му агония има някаква мрачна, траурна красота.
Сякаш тоя болен човек, който храчи кръв и доживява последните си часове, олицетворява могъществото и падението на една раса. на една порода титани, които и при агонията си разтърсват земята със страхотни трясъци.
Струва ми се, че подобни образи могат да бъдат творение само на едно романтично въображение, на едно съзнание, за което явленията от живота се пречупват през призмата на много пластове интелектуални наслоения, придобиват формите на предварителни културни институции. В "Тютюн" най-силно се проявяват тия черти от писателския натюрел на Димитър Димов въпреки огромната разобличителна сила, мощните развенчаващи акорди и реалистичен размах на тоя роман. В героите на "Тютюн" има нещо фантастично, гротескно-романтично, призрачно и нереално, те са преплетени от символика. Тук българската буржоазия е демонологизирана, образите се издигат до символи и алегории. Скорпионите на капитала, без да се идеализират, понякога се явяват наметнати в тогата на самотно величие и трагизъм. Димитър Димов е навсякъде сериозен, където изобразява тия хора като могъщи хищници, ужасни питони, хипнотизиращи гигантски змии, които отнасят в самотните си леговища своите студени болки и стръвни желания. Тия моревци, барутчиевци, пиеровци сякаш са изпълнени с чудовищна, нечовешка сила, те навяват страх със своята отчужденост от човешкото, те сякаш носят свещената жестокост на финикийски божества, в студените им лепкави прегръдки техните жертви издъхват безгласно, с ужас в очите.
Разбира се, в самото монополистично общество има нещо призрачно и мистично, за невъоръженото от науката око отношенията тук са непонятни, в даден момент могат да ни се сторят невероятни и нереални, изплетени от материята на кошмарите. Най-напред това служене на вещите - банки, концерни, тръстове, финансови групи, акционерни дружества, които са само имена, зад тях не се крие човешко съдържание. Хората им служат и влизат в отношения с тях, а не с други хора, в тяхната дейност съществува един автоматизъм, който не познава милост, и от който не можеш да измолиш снизхождение. Дори в най-тежко робство човекът познава силата, която властвува над него и дома му, тя му е дадена в сетивата, тя е човешка и понятна, макар, разбира се, безмилостна и жестока. Но и най-страшната жестокост е човешко проявление, докато тук си във властта на предмети, на автомати, чиято същност не познаваш, които са забулени с мистична пелена отношенията между хората. Тия банки и дружества подобно на "Никотиана" нахално се представят за могъщи и при техния жалък автоматизъм неволно си припомняме за мъдрите , замислени хора. Ето, за да се обяснят взаимоотношенията между хората в буржоазното общество, съществува специална наука, която разлага сложните му механизми и пружини, прави го ясно за посветените, дава го, тъй да се каже, на нашия разум, но на човешката ни същност то си остава все тъй чуждо и необяснимо. За непосветения тия акции, дивиденти, финансови операции, борси и т.н. ще си останат винаги тайнствени мътни горейски числа, халдейски формули, жречески йероглифи. Човек не може да им се довери, те го отделят от човечеството, омагьосват света около него, отнемат му близостта с хората. За едно по-изтънчено въображение не може да няма нещо кошмарно и демонично в тоя свят, някаква сатанинска ехидност, луцнферовска сардоника.
Но, мисля, Димитър Димов не можа да опише бита, вътрешния свят, домашния мир на нашата буржоазия, която беше далеч по-невзрачна и парвенюшка, далеч по-мизерна и лишена от величави пороци, живописна поквара и демонизъм. Той я познава в един по-духовен и интелектуален смисъл и я изобрази интелектуално, каквото е цялото му творчество. Той е по-близко до закона, до абстракцията, отколкото до живата плът и безкрайното многобагрие на материалното. За него е по-важно поетично-общото, емоционално-отвлеченото, ако може така да се каже, отколкото предметното, живописно-частното, индивидуалното. Хиперболизирайки отделни качества на нашата буржоазия, той разкри най-дълбоките й духовни същности, които са разрушителни за личността, античовешки, дълбоко аморални и заплашителни за човечеството.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Димитър Димов и неговият роман 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.