Действителност и идеал в творчеството на Христо Ботев


Категория на документа: Литература


Действителност и идеал в творчеството на Христо Ботев

За личността и делото на Христо Ботев, за неговите мисли, чувства и идеи, за богатата му душевност и бурна природа е писано много, без да се смята, че е казано всичко. Колкото повече се отклоняваме от неговото време, толкова по-ясно осъзнаваме, че същността на поета-революционер стана символ на цяла епоха, не може да се побере в тесните рамки на представите ни за човек от такава величина. Затова е безкрайно трудно и отговорно да се пише за Ботев, да се прави анализ на литературното му творчество, да се даде оценка на великите му дела.

Роден и живял през най-бурния етап на революционно-освободителното движение против турско господство, Христо Ботев се превръща в мощен двигател на борбата за свобода, в неин идеолог и мислител, в народен вожд и безсмъртен герой. Той не се примирява с трагичната съдба на обикновения роб”.....привикнал хомот да влачи, тиранство и зло... да тачи “, и не може да стои настрани от народните болки, теглила и унижение.

Родният Калофер събужда в душата му мисли и чувства, които ще го съпътстват”чак до гроба”. Там той опознава “чорбаджията и сиромаха, турчина и народа...”

Бунтовната душа на поета твърде рано осъзнава своята отговорност пред народа-да служи докрай за неговото избавление.

Свободата става най-висша цел, а въоръжената борба и литературната дейност-средство за нейното осъществяване.

Любовта към свободата е чувство изначално за българина, сакрално и силно. То определя неговото светоусещане, спасява го в мъчителния му исторически път. Вдъхновени апостоли на свободата са хора на делото и словото-Раковски, Левски, Каравелов, Бенковски и техните съратници-отдали се на дълг и призвание за националната революция, превърнали борбата в свое всекидневие, в свой живот, в своя свобода и безсмъртие. Те са идеолози, теоретици и практици на революцията, нейни творци и летописци, нейни агитатори и поети. Те будят заспалите, въоръжават просветените, подписват с кръвта си огнената парола на бунта. В политическата зима тяхното дело е мощен свеж полъх, лъч слънце в тъмното царство на невежеството, робството и мрака.

Ботев никога не е бил професионален поет, защото сам се обрича да служи на друга по-висша кауза, жизнено свързана с народната съдба. Той създава една безсмъртна поезия и проза в трудните условия на борбата и лишенията на емигрантския живот. Въпреки това успява да изведе българската литература на такава висота, каквато никой български писател не достига преди него, както и до днес.

Със своите възгледи Ботев изразява настроенията на най-революционната част от народа-тези среди, които той нарича с общото име “сиромашта”. Поетът-революционер смята политическата свобода като главно условие за икономическо и културно развитие на народа, а единственият изход за това е “народната революция”. Ботев не изпитва омраза спрямо турския народ, той ненавижда турските бейове и чифликчии и техните съдружници-чорбаджиите. С тая идея Ботев се очертава като най-ярък изразител на демократичната революция у нас. Той схваща, че националната борба е част от социалната, мечтае за освобождение както на нашия народ, така и на цялото човечество. Нравственото начало пронизва изцяло творчеството му: поезията, прозата и публицистиката. Когато пише против потисничеството, подчертава, че освобождението е нравствено. Поетът стига до извода, че и освобождението-великата негова цел, идеалът му трябва да бъде не само политическо, но и морално освобождение. Така още при беглото разгръщане на безсмъртните му страници пред нас се очертава идна високопоетична личност, човек който в уструма си към голямото, възвишеното нито за миг не забравя обикновените норми за човешко поведение.

Ботев притежава умението да синтезира личностно-националното и общочовешкото, миналото и бъдещето на един нород, рационално и ирационално, хармонията на живот и смърт, съединениот мълнията на подвига. Всяка дума на Ботев е целеустремена към саможертвата, към върховното себеотдаване, което означава и висше осъществяване. Ботев вижда действителността в цялата й закономерност-той смята, че част от българският народ се е примирил с робството и това бездушие го сломява. Поетът мрази лъжепатриота, чорбаджията и всички продажници, които забравят своя дълг пред отечеството, и ги заклеймява като подръжници на робството. В отношението си към действителността Ботев проявява своята ерудираност и познанията си в областта на историята и философията. С цялата си удивителна дейност Ботев отразява историческата необходимост от събарянето на един строй по революционен път и създаването на по-съвършени обществено-икономически отношения, на пълно осигуряване на националната независимост и социална свобода на народите. Революционно-демократичните възгледи и материалистичният мироглед на Ботев определят неговото отношение към религията, която той разглежда като идеологическо оръжие, което господстващата класа използва за подчинение, своеобразна духовна форма на потисничество.

Поетическото творчество на Христо Ботев е богато на образи, сила на чувството и дълбочина на мисълта, чрез които изразява отоношението си към заобикалящата го действителност.

Още първото стихотворение “Майце си” – разкрива изключително богат талант, необикновена емоционалност, ярко въображение. Самотата и болката на лирическия герой са предизвикани от дълбокото усещане както за неправдата, така и за равнодушието към нея:

Една сал, клета, една остана:

в прегръдки твои мили да падна,

туй сърце младо, таз душа страдна,

да се оплачат тебе, горкана....

Скръбта е мъжествена, скръб на революционер, който съзнава смисъла на борбата и изживява с болка трудностите й. Лирическият герой се обръща към близките си: към майката, към брата, към любимата, за да намери съчувствие у тях. Единна е съдбата на поета и народа в стиховете се долавят големите и силни чувства, които отличават Ботев от всички негови предшественици и съвременници:

...пък тогаз нека измръзнат жили

пък тогаз нека изгния в гроба!

Погледът на лирическия герой е обърнат изцяло към неговия душевен свят. Той е самотен, злочестен скитник сред чужда, ненавистна обстановка. Младостта му не го радва. Разкъсва го противоречие-изглежда весел, смее се, но душата му е опустошена. Той няма приятел, комуто да излее мечтите и мислите си, рухват надеждите за щастие и слава. Героят се намира между противоречието на идеала и действителността.

Стихотворението “Елегия” изразява с изключителна емоционална сила отношението на поета към робската неволя на народа и към съществуващата действителност. С обръщението той декларира своята съпричастност към съдбата на българите.

Кажи ми, кажи, бедний народе,

кой те в таз робска люлка люлее?

Това е гневно обвинение към експлоататорите, към лицемерното духовенство, което чрез догмите на християнската религия проповядва философията на смирението и търпението. В лирическия герой избликва негодувание срещу потисниците, които са безчестни и лицемерни-потомци на Юда и Лойола, които са продажни и жестоки: “Кой продал брата, убил баща си!”. Именно те приспиват народа, те “люлеят” вековната “робска люлка”. Неговата омраза към религията, която заблуждава народа и служи на потисниците, му е подсказала идеята за стихотворението. Тя е придала страстния гневно енергичен тон на елегията, изобличаваща всеки, който тласка към примирение със злото. За Ботев чорбаджията е “обществения тоя мъчител”, той има един кумир в душата и това е парата, той е лихвар и изедник, предател на своя народ, жесток и безсърдечен, крепител на робството.

Ботев отразява аморалността на епохата, чрез постъпките на чорбаджията и в стихотворението “В механата”. Чрез идейно-емоционалната функция на думата “подъл” е показана същността му:
...грабят от народът гладен,
граби подъл чорбаджия...



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Действителност и идеал в творчеството на Христо Ботев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.