“Да се завърнеш в бащината къща” Димчо Дебелянов


Категория на документа: Литература


“Да се завърнеш в бащината къща”

1. Елегията “Да се завърнеш в бащината къща” е лирическа изповед на модерната душа – пронизана от трагизъм, раздвоена между минало и настояще, между мечта и реалност. Текстът се вписва в цялостното творчество на Димчо Дебелянов с темата за спомена блян и с осъзнатата истина, че в новия свят устойчивите опори на човешкото са безвъвратно изгубени и човекът е обречен да бъде бездомен, безприютен, сиротен странник, лишен от сигурността на изначалната подреденост на битието.
2. Липсата на заглавие е характерна за модерната поезия. Свързана е с отказ от насочване на вниманието към конкретен аспект и стремеж за излизане извън ясното, точното, определеното. Внушенията трябва да се търсят по посока на общочовешкото, универсалното.
3. Форма на изказ:
– Стихотворението е издържано в “ти” – форма – тя също универсализира посланията на творбата. Формата е неопределена, неперсонализирана; с лирическия говорител може да се идентифицира всеки читател, защото зададените въпроси и изповяданите откровения са едновременно екзистенциални и лично-съкровени. Така се постига характерната за Дебеляновите текстове близост с читателя – той съпреживява изповяданото, става част от мечтания от всеки човек миг на завръщането.
- “Ти”- обръщенията са всъщност само привидни. Лирическият Аз не търси някого, с когото да споделя; в творбата се долавя принципът на потиснатата диалогичност. Текстът представя диалога на душата със самата себе си; той е себевглеждане, вътрешен размисъл – за мечтателността, но и за драмата, породена от неосъществимостта на бляна.
4. Жанрът на творбата е елегия – преобладават скръбните, тъжни чувства. Изповядана е неудовлетвореността на лирическия герой от разминаването на спомена мечта и настоящето, захвърлило човека в един несигурен, студен, неуютен свят. “Да се завърнеш...” е текст оплакване, горестен вопъл на душата, самотна и страдаща, но и копнееща за обич, топлина, споделеност.
5. Структура – Стихотворението е изградено от три части, смислово и графически обособени. Първата част разгръща мотива за завръщането в дома убежище; втората – за срещането с майката, даряваща утеха и опрощение. Финалното двустишие е поантата на лирическата творба – тя сменя рязко настроението, прекъсва мечтата, утвърждава безнадеждността на захвърления в скръбта човек, осъзнал, че връщането назад е невъзможно.
6. Лирически образи:
- ДОМЪТ – въведен още в първия стих на творбата чрез синонима “къща”. Според митологичното и религиозно мислене домът е сакрален център, образ на целостта и хармоничността на личността. В него човек не само се чувства в лоното на родовото, но и се разполата в духовния център на света, защото домът е умален модел на космоса. Домът носи стойностите на защитеност, съкровеност, близост до божествената благодат. За модерното съзнание обаче, макар че запазва своята сакралност, домът става амбивалентен топос – на срещите и разделите, на отпътуванията и завръщанията, на ограниченията и носталгията. Домът е едновременно приют, но и пространство на трагическите прозрения; на надеждите, но и на изгубените илюзии. Чрез този ключов за творбата образ Дебелянов преплита модерната представа за времето като линейно протичащо, необратимо и митологичната представа за цикличното време, характерна за традиционното патриархално съзнание. Драмата на Дебеляновия герой е, че не може да синхронизира двата времеви модела. Той не престава да усеща върху себе си белега на бездомничеството, на страданието, преживява загубата на изконноценностното. Драматичното търсене на опори го води назад, пътят към дома го привлича, защото е начин да се преодолее мъчителното чувство за вина, за сторен грях спрямо най-съкровените образи от интимната и родовата вселена.
- Мечтаното, сънуваното завръщане на Дебеляновия герой към пространството на съпричастността става през НОЩТА– време на магичност и тайнство, но и време, което пробужда паметта, детските спомени за любими образи и топли човешки отношения. Образът на вечерта в елегията е персонифициран – тя “смирено гасне” и разгръща “тихи пазви”, за да приласкае, подобно на майката, бездомния странник. Вечерта е “вътрешният пейзаж” на душата – смълчана, плаха, смирена в мечтания миг на завръщане, на съпричестяване с духа на детството. Това притихване на душата е предадено не само чрез метафоричността на изказа, но и чрез звуковата организация на стиховете – алитерациите на “х”, “ш”, “щ” внушават тишина и покой, смиреност пред загадките на битието.
- Мечтаното пътуване на лирическия герой във втора строфа го изправя пред ПРАГА на родния дом. Символиката на прага във фолклорната традиция го обвързва с идеята за граничност. Той разделя вътрешното, домашно-интимното пространство от външното – студеното и враждебното за лирическия Аз. Светът “вън” не е оправдал очакванията за познание, за разширяване на хоризонтите; оказал се е “бреме”, натоварващо човека с “черна умора”. Градът настояще е потискащ и зловещ, затова героят търси спасение в родното, в пространството на изпитаните ценности. Прекрачвайки прага на дома, той преминава от профанното в сакралното, попада в друго измерение.
- На прага го посреща МАЙКАТА – тази, която бди за неприкосновеността на чистотата на дома, която не позволява в него да проникне демонското, злосторното. Майката е архетипен образ на сакралността. Неслучайно тя е сдвоена с иконата – и при двете е употребено определението “старата”: “старата на прага”, “старата икона”. “Старата” носи идеята за древност, изконност, вечност. Със своята “усмивка блага” Дебеляновата майка асоциира Богородица, тя е самият образ на любовта, уюта, всеотдайността. Майката успокоява и опрощава: “и сложил чело на безсилно рамо,/ да чезнеш в нейната усмивка блага/ и дълго да повтаряш: мамо, мамо...”. Домът, майката, иконата съграждат интимния иконостас на лирическия герой. Съзерцаването на иконостаса е пробуждане на бляновете и спомените, чрез които оживява архетипът на детството – чисто, светло, райски невинно.
- Обиталище на спомените и бляновете е “СТАЯТА ПОЗНАТА” – там реалното и нереалното си дават среща; там, макар и за миг, сънищата стават действителност. Но само за миг! В следващия оживялото в съзнанието видение изведнъж се оказва само една илюзия: “О, скрити вопли на печален странник,/ напразно спомнил майка и родина!”.
7. ПОАНТАТА на творбата завръща драматично лирическия човек отново в студенината на настоящето. Възмечтаният свят на дома – неговата истинска родина – е невъзможен, споменът за него провокира единствено болка в душата на модерния човек. “Скритите вопли” са израз на жалостта и мъката, те са плач и стенание, прозрение, че утеха и спасение няма. “Воплите” са езикът на страдащия човек, който притежава дома в себе си, в спомените и мечтите си, но не може реално да се завърне в него.
8. Темата за скритите вопли е темата за примирението с полюсите на битието, с вътрешния драматизъм на света и човека в него. Примирението е философска позиция за света, порив към хармония, към оня съдбовен миг на великото чудо, който ще съедини трагическите противоположности – възможното и невъзможното, земното и божественото. Затова е и толкова болезнена носталгията по завръщане към миналото, към чистотата на първоизворите. Раздвоен, безприютен, “печален странник” е лирическият герой; той вижда невъзвратимото, но най-ценното му достояние е, че има и сетива за религиозните знаци на света, че не е изгубил способността си да разгадава свещените послания на миналото, да говори с родовите богове.

“Помниш ли, помниш ли”

1. Стихотворението “Помниш ли, помниш ли” на Димчо Дебелянов е спомен за райския свят на детството, текст е за съня и мечтанието, но и горчива констатация за невъзможността човек да се върне там, откъдето е тръгнал. Лирическият герой в творбата осъзнава, че е загубил екзистенциалните си опори, но не спира да бленува за мигове на топлина и хармония.
2. “Помниш ли, помниш ли” е в междутекстови диалог с “Да се завърнеш в бащината къща”. И двете стихотворения са елегии – изповядано е чувството на неудовлетвореност от печалното настояще, споделена е носталгията по уюта на родното. Творбите не са озаглавени – липсата на заглавие е характерна за поетите модернисти /от предния анализ/. Еднаква е формата на изказ – “ти”; лирическият Аз като че ли се обръща към някого другиго, за да сподели своите вълнения /за формата – пак от анализа на “Да се завърнеш”/.
3. Със своя първи стих, чрез повторението на “помниш ли”, творбата въвежда в иреалното пространство на спомена. Въображението пренася лирическия герой в “тихия двор”, в дома с “белоцветните вишни”. Това е мечтаното, бленувано пространство, където Азът търси спасение от тегобите на настоящето. Двата времеви пласта – на настоящето и миналото - в творбата са в ярък контраст. Те оформят два художествени центъра, около които се изграждат и два символни реда. Ключови образи от света на миналото са домът и дворът, белоцветните вишни, “шъпотът” и смехът, светлият хор на ангелите. Асоциативно те са обвързани със символиката на светлината, носят идеята за доброто начало в света и в човека. Светът на настоящето е белязан от тъмнината; той се гради чрез образите на затвора, стражата, позора, наказанието. Положен между времената и между световете, лирическият герой понася своята драма – драмата на модерния човек, натоварен с бремето на съмнението, раздвоението, тревожността. Опит за спасение е споменът – единствен “пристан и заслона”.
а/ Средищен пространствен определител от света на родното, в което се пренася героят, е домът /всичко за дома от “Да се завърнеш”/.
б/ Синонимен образ на дома в елегията е дворът, неслучайно и двата образа са въведени чрез едно и също определение /”тихия”/ и чрез спирално повторение. Дворът е оградено и ограждащо място, носи усещането за сигурност и закрила, защитава от враждебността на външния, злотворен свят. Дворът е заграден, но в същото време и отворен към небесния купол. Митологичните традиции отъждествяват двора със Свещения стълб, той е самата сакралност, осъществява връзката с божественото. Дворът е храмът, в който влиза вярващият, за да се пречисти, а домът е центърът на това пространство, олтарът, който е строго охраняван от погледите на непосветените. “Тихият двор”, “тихият дом”, както и шъпотът в белоцветните вишни, пораждат представа за тишина, спокойствие, хармония. Тишината в текста е състояние на душата – смирена, омиротворена пред свещения миг на сливане с родното.
в/ Образ, символизиращ божествената отвъдност, са и Дебеляновите “белоцветни вишни”. Белотата носи стойностите на чистота, нежност, невинност; тя е Божието добро, напомня райското блаженство. Разцъфналите вишни асоциират пролетта, която в поетиката на символизма се свързва с възкресението на душата, с възраждането на вярата, надеждата, любовта.
г/ Светът на родното е огласен от светлия хор на ангели – символи на благост, кротост, непорочност и доброта. Техните химни са израз на Божията благодат, на благословения с милост и любов хармоничен свят. В този свят душата тържествува, празнува – смехът е емоционална реакция на щастието и радостта.
4. Спомените озаряват душата на лирическия Аз, но мимолетно, краткотрайно; те са светли, но и “лишни”. Пътуването назад е последвано от завръщане в настоящето, от горчивата констатация, че светът на миналото е само една илюзия. Настоящето у Дебелянов е подвластно на силите на демоничното; за лирическия герой то е скръбно, защото го лишава от светлината на надеждата. Ключовата фраза в първа строфа: “Аз съм заключеник в мрачен затвор” напомня окования “воин в тъмница” /”В тъмница”/ и потвърждава идеята за духовната несвобода, за ограниченията и забраните, които тегнат над скръбния бездомник. Настоящето у Дебелянов е градът, делникът, в които звучат суровите регламентации на света. В настоящето са прекъснати връзките с родното, с лоното, поради което лирическият герой заживява с чувство за вина, за позор. Неговото наказание е да си спомня, но да не може да си върне никога изгубения рай. Възклицанията: “Ах, не проблясвайте в моя затвор”, “Ах, не пробуждайте светлия хор” свидетелстват за предела на терзанията. Азът едновременно търси спомените, но и иска да ги пропъди; надява се, че ще ги постигне, но и знае, че това е невъзможно.
5. Поантата на творбата са нейните последни два стиха: “сън е бил, сън е бил тихия двор,/ сън са били белоцветните вишни”. За човека на новото време завръщанията в миналото и бягствата от реалността са мимолетни проблясъци. Затова и сънищата, мечтите му са емоционално напрегнати и трагични. Паметта и въображението остават единствената алтернатива освен смъртта, единственото хранилище на трагическата вяра, на трагическата надежда и трагическия стоицизъм. Архетипните образи на рода, превърнали се в образи на интимността, са опори, без които човекът не може да съществува. Кризите на историята не могат да променят устойчивостта на родовите символи. Макар и изранени, макар и болезнени, те удържат същността на човешкото. А смирението със скръбната орис само да сънуваш и мечтаеш желанията си е тихият героизъм на Дебеляновия герой – нравствен героизъм, който придава дълбочина и човечност на Дебеляновите стихове.

“Черна песен”

1. Стихотворението на Дебелянов “Черна песен” е първият текст от излязлата години след смъртта на поета стихосбирка “Стихотворения” /1920г./. Последната творба е “Сиротна песен” – двете произведения рамкират стихосбирката, като заглавията им задават определен концептуален хоризонт. Те очертават общата посока на цялостното послание на Дебеляновата поезия , съсредоточено около скръбната песенност – около елегичността. Затова на “Черна песен” следва да се гледа като на своеобразен код към останалите творби на поета.
2. Заглавие – оксиморонно, съдържа скрит антагонизъм; песен – възхвала, прослава, празничност, химничност, духовно; “черна” – от символния ред хаос-нощ-смърт; асоциира нещастие, скръб, гибел.
3. Форма на изказ – издържано в “Аз”- форма /липсва адресат/; творбата се превръща в лирическа изповед; лирическият субект прави опит за осмисляне на собственото битие, на противоречията и конфликтите при съприкосновението му със света.
4. Структура на текста – творбата е изградена от четири строфи, всяка от по четири стиха; 4 е числото на света – текстът обобщава всички опорни точки от образа на света и неговото преживяване от лирическия човек; водещ принцип на изграждане на текста – антитезата; поредицата противопоставяния оформят два символни реда – единият е обвързан с нощта, смъртта, разрушението, а другият – с деня, светлината, градивното начало;
5. Първа строфа – внушенията са съсредоточени около антитезите “умирам-раждам”, “ден-нощ”, “изграждам-руша”; раждането се свързва с новото начало, с надеждите, с порива по идеала; обвързано е с градивната енергия /”изграждам”/ и със символиката на светлината /деня/; умирането бележи неосъществените надежди, следствие е от деструктивния принцип, битието замира в тъмнина /нощ/; противопоставянията разкриват антиномичното световъзприятие на лирическия Аз; израз на драматичната напрегнатост на чувствата е ключовият образ в първа строфа – “разнолика нестройна душа”; образът напомня Яворовата “раздвоя несносна” /”Две души”/, обобщава разколебаността на модерната душа, нейната тревожност от непостигнатия смисъл на битието;
6. Ако първа строфа концентрира вниманието към самия лирическия Аз, то във втората акцентът е върху разрива на субекта със света: “Призова ли дни светло-смирени,/ гръмват бури над тъмно море”; оформената антитеза в тези стихове е “ден-светлина-смирение” – “бури-тъмнина-море”; първият символен ред носи идеята за чистотата, хармонията, упованието в силата на Абсолюта; вторият представя превратностите на битието /чрез образа на бурята/ и поражда усещането за грях, за невидима наказваща сила;
7. Трета строфа разкрива парадоксите на човешкото съществуване в едно абсурдно битие – между цъфтенето и вехненето, между зората и слепотата; копнежът на героя по “огнеструйната зора” представя порива му по идеалното, по божественото /”огнеструйната зора” е еквивалент на слънцето, символизиращо божествените сили/; зората обаче го “слепи” – мотивът за слепотата разкрива невъзможното прозрение на скритите тайни на битието; смисловото преобръщане на пролетта и есента /”в пролетта като в есен аз крея,/ в есента като в пролет цъфтя”/ е знак за нарушения ритъм на индивидуалното битие; цъфтенето и вехненето са изрази на противоположните състояния на лирическия субект – раздвоен между бляновете за щастие и хармония и загубата на надеждите, осъзнатата нетрайност на битийните радости; чрез оксимороните се доутвърждава представата за дуалистичния характер на света, те подчертават екзистенциалния абсурд на битието и страданието на лирическия Аз, обречен да се лута между вярата и неверието, между копнежа и безнадеждността;
8. Финалната строфа въвежда образа на “безстрастното време” – то не променя своя ход, безразлично е към индивидуалната човешка драма; неговото неспирно движение е противопоставено на замирането, затихването на живота за лирическия субект; чрез оксиморона “живот неживян” и чрез познатата символика на гасненето /Ботев/ е обобщено безцелното и бездуховно съществуване, отъждествено със смъртта; финалните стихове /”и плачът ми за пристан умира,/ низ велика пустиня развян”/ налагат усещането за обреченост и скръб; пристанът, свързан с мита за острова на блажените /за последното пристанище на небесното блаженство/, е неоткрит, непостижим; индивидуалното човешко битие е осмислено като вечно страдание /чрез образа на плача/ и като вечно изпитание /чрез образа на пустинята/; пустинята символизира самотата на Аза, но тя е и израз на неговото откровение – субектът достига до прозрение за абсурдността на земното битие, в което е отречена всяка надежда на човека за блажено съществуване в лоното на вечната хармония.
9. Дебеляновата “Черна песен” изповядва драмата на модерната душа – раздвоена между вяра и неверие, между надежда и отчаяние. Лирическият герой е представен в една гранична ситуация – между доброто и злото, живота и смъртта. Той е копнеещ, но неудовлетворен, търсещ, но ненамиращ спасение. Осъзнава краткотрайността на поривите и признава собственото си безсилие, обречеността на мечтите за духовно възкресение.

“Тиха победа”

1. История на творбата – създадена на фронта; водеща – темата за войната; войната – преобръща и житейската, и творческата съдба на поета; време на изпитание и време на прозрение.
2. Заглавие – звучи оксиморонно; победата се свързва с тържество, празнуване, което е огласено, а Дебеляновата победа е “тиха”; в символен план това е победа на душата, на нравствено-човешкото начало.
3. Първа строфа и първите два стиха очертават подредеността на човешкото битие: ”Денят за труд е отреден,/ за сласт и мирен сън – нощта”; денят е обвързан с труда, с активността на човека, а нощта – с отмората, почивката, успокоението; следващите два стиха обаче разколебават усещането за ред и хармония; за воините границата между деня и нощта се размива; битието им е видяно като изгнаническо; те са вън от нормалното, обикновеното живеене: “а що е нощ и що е ден/ за нас, изгнани из света”.
4. Образът на воините в стихотворението е неразривно обвързан с мотива за дълга; той сменя пъстротата на живота, слива всички в едно множество, преодолява разликите между радостта и тъгата: “и сля се радост и тъга,/ сроди се малък и велик”; стиховете свидетелстват за новите естетически промени в творчеството на Дебелянов; преодоляно е антиномичното световъзприемане, битието вече не се преживява в неговите крайностни форми; преодолян е и гордият индивидуализъм на символистичния човек; лирическият герой не възприема себе си като особен, изключителен в мисията си субект; той е обикновен човек сред обикновените хора, част от другите, част от човешкото братство; за тази трансформация свидетелства и лирическият изказ – “ние”: “Вървим под тежките крила/ на буреносна, мощна бран”.
5. Трета строфа разгръща мотива за жертвата: “върху хиляди чела/ чер жъртвен кръст е начертан”; “жъртвеният кръст” алюзира Христовата жертва за хората, страданието в името на Спасението; сдвоена със символиката на черния цвят, тя налага идеята за обречеността; смъртта на бойното поле е видяна като съдбовна предопределеност; тя вече не е мистична /както в символистичните текстове на Дебелянов/, а истинска, реална, предстояща.
6. Близката среща със смъртта обаче не елиминира поривите по ценностното – идея, изказана чрез образен паралелизъм: “но няма мраз да заледи/ топлик жадуващия кълн”; и в този текст антитезата е конструктивен механизъм; студът символизира жестокостта на войната, а топлината – копнежите на лирическия герой за уют, покой и хармония.
7. Пета строфа осъществява смяна на лирическия изказ – от “ние” към “аз”; лирическият говорител насочва размислите към собствения си вътрешен свят; изповядва достигнатото от духа прозрение – неговият индивидуален път е към смъртта, към “земните недра”, които “властно мамят и зоват”; земните недра са персонифицирани, одухотворени – техните призивни слова са обещание за утеха и щастие; за пръв път Дебеляновият човек прониква в “светлите тайни”, разгадава смисъла на битието; за него смъртта вече не е страшна, не го плаши, напротив, тя го привлича: “и аз обикнах тоя път”; смъртта се възприема като завръщане към изначалието – там, откъдето е тръгнал човекът; като сливане със земята майка: ”земята – майка опознал,/ при нея да се върне пак”; земята майка се готви да посрещне своето дете; за героя срещата със смъртта е венчаване с отвъдното, постигане на мечтаните хоризонти; светът, към който е отправен, е сънуваният, бленуван свят от предходните творби – в тази посока действат образите на венците, цветята, слънцето /всички от символния ред на божественото, на абсолютната красота и любов/; в традициите на Славейковия “сън за щастие” напускането на живота и преминаването в отвъдното е осмислено като блажен миг на щастие, радостно откриване на спасението: “и нека бъде твоят край/ една постигната мечта”.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
“Да се завърнеш в бащината къща” Димчо Дебелянов 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.