Цикълът “Зимни Вечери” на Христо Смирненски


Категория на документа: Литература


ЦИКЪЛЪТ “ЗИМНИ ВЕЧЕРИ” НА ХРИСТО СМИРНЕНСКИ

Развитието на българската литература в началото на ХХ век е изключително усложнено в естетическите търсения на поетите и писателите. Сред тях особено място заема творческият свят на Христо Смирненски, когото съвременната му литературна критика нарича “слънчево дете на българската литература”. Стиховете на младия поет са непосредствено свързани с битието на бедните и онеправданите, на “децата на града”, както той сам нарича жертвите на несправедливия живот. Преминал през различни влияния и препятствия, Смирненски написва цикъла “Зимни вечери” в края на творческия си път. Този цикъл разкрива в своите картини образите на човека (от социалните низини) и града в тяхната сложна зависимост. Човекът е представен като безплътна сянка, обречена да броди самотна и нещастна посред чуждия и студен град. Поетът рисува безнадеждния и отчаян в своето страдание човек, останал без опора, без вяра, изгубил любовта. Градът е одухотворен и пресъздаден в творческата визия на Смирненски като безмилостен и суров съдник на човешкия живот, като пространство на злото, бездушието, като гробница на несбъднатите човешки мечти.

Заглавието експлицира съзнателно подбраните сезон и време от денонощието за представяне на жертвите на града (зимният ден е най-къс, а нощта - най-мрачна и студена). Заложеният още в заглавието образ на зимните вечери е метафора на едно неестествено човешко време, в което мракът и мъглата отместват светлината на очакваното утро и го правят недостижимо. Заглавието е и метафорично обобщение на поетическата истина за сблъсъка между човека (от социалната периферия) и града – студът и нощният мрак обсебват съдбите на безпомощните обитатели на града, превръщат ги в бедни сенки на човешки същества. Вечерта символизира прехода от живота към смъртта. Образът на зимата се вписва в цялостната семантизация на смъртта като антитеза на живота.

Темата за човешкото страдание определя текста като елегия. “Зимни вечери” е своеобразна лирическа поема (редуват се лирически и епически картини) без композиционно организиращ сюжет, без кулминация, завръзка и развръзка, но отделните части са обединени проблемно-емоционално, с единна атмосфера, ситуираност, тоналност, пейзаж. Лирическият говорител (субект) присъства осезаемо в ролята си на наблюдател и тази позиция на говорене определя текста като лирически репортаж. Композицията е фрагментарна (цикълът има 7 фрагмента), кръгова - кръговото построение на цикъла се оформя от II и VII фрагмент: лирическият говорител заявява своето присъствие на наблюдател (II фрагмент), който констатира видяното и изрича своето отношение на съпричастие и принадлежност към света на бедните и онеправданите; последният фрагмент, повтаряйки началото на II фрагмент (“и пак”), внушава чувството за безкрайна повторяемост на човешкото страдание като изначално предопределена съдба на “малкия човек”(съюзът “и” в различните фрагменти акумулира повторителност и безкрайност на негативните състояния: “и вечната бедност и грижи”,”и дреме в очите им скръб”). Седемте фрагмента на цикъла имат различно звучене, ритъм, мелодия, но в единството си представят вариации на една картина на света – картината на безмълвното страдание, на призраковата мрачност, на тъмната жестокост, на социалната безперспективност, на бавното изтляване и умиране на човешкото. Мозаичната структура е изградена върху основата на фрагментарно натрупване на отделни картини, всяка от които показва различен образ на едно и също социално пространство - на бедните, крайни градски квартали. Всеки фрагмент е една човешка драма, една картина на човешката обреченост. Благодарение на повторяемостта, върху която са построени отделните части, се постига внушението за безкрайно, несвършващо, неограничено социално пространство на заплаха, болка, отчаяние и гибел; на сломена воля и изчерпана жизненост. Целият цикъл е обединен от мелодията на вечното страдание и от картината на безкрайната мъка, но същевременно всяка част е контрастно различна на останалите, всяка звучи по свой начин. Редуват се два художествени езика: символно-обобщаващ и предметно-реалистичен. Първа, четвърта и пета част са по-обобщени, в тях доминира символистичният изказ. Те градят един призрачен, нереален свят. Липсват конкретни картини на реалното пространство. Първата част на “Зимни вечери” отвежда в тъмнината на Хадесовите подземия в лицето на нощния град – гробница. Създава се усещането за слизане, пропадане. Явна е тенденцията на утвърждаване на идеята за разпадане на човека и неговите социални пространства, за всесилието на хаоса и мрака, за умишленото разместване на стойностите. Тъмнината и мъглата са трайни символи, превръщащи света в хаос, неяснота и нерешимост на проблемите. В началните стихове пространството е смислово центрирано около призрачния образ на дървото: “оскрежената топола – призрак сякаш -/ в сивата мъгла стърчи”. В първа, четвърта и пета част страданието и бедността са размити и неясни, зловещи очертания. Смътно се процеждат силуети в това неземно, злокобно пространство. Чрез ред от думи със сходен смисъл (“черна гробница”, “призрак”, “зловещо”, “злокобно”, “задгробно същество”, “незнайни силуети”, “безплътните мрежи”, “зъл”, “скреж”, “уморения мрак”, “черен мрак”) се създава атмосфера на отвъдност, на нереалност. В тези части бедността и страданието са доведени до неземни и злокобни измерения:
Мяркат се незнайни силуети,
идат странни – странни гинат пак
....................................................
броди тежко, неспокойно плава
някакво задгробно същество.

Красотата е обезсилена и потисната от злото – тя е призрачна, зловеща, вледенена, обречена да загине (“посребрени бисерни искрици” – “хрупкат с вопъл зъл и глух”; “оскрежената топола” – “призрак сякаш”; луната е “гаснеща от скръб”). Детайлите “безплътни мрежи”, “незнаен път” внушават усещане за смазващо настояще и неясно бъдеще, за безперспективност и обреченост. Основните цветове в I-я фрагмент са бялото и черното, като бялото не е в традиционното си значение, а като че ли е само контрапункт на черното, за да го открои в по-голяма степен; и жълтото е с негативен знак – на изкуственото, болестта и смъртта. Човешкото е потиснато от демоничното.

Останалите части от цикъла са по-конкретни. Художественото пространство е лишено от въздух и светлина (”мътни стъкла”, “над затвора”). То има външен израз, свързано с представата за града (”вънка”, “навън”, “надалеч”, “незнаен път”), както и вътрешна проекция, очертаваща тясното затворено пространство на крайните квартали (”смълчаните хижи”, “къщурка позната”, “стъкла”, “прозореца”, “бараката сгушена”, “стрехата опушена”, “прозореца в скреж”, “през стъклата”, “сред стаята”, “стените голи”, “мъничък иконостас”). В шеста част на цикъла пространството се затваря. В малката стая е показан интериорът на страданието – “ковчег”, “иконостас”, “свещи”. Това са конкретните, материалните знаци на смъртта. И външното, и вътрешното пространство в цикъла са очертани от детайли, които излъчват потискащо чувство за бедност и горест, изграждат пейзаж на страданието и умирането. Посоката на движение обаче, като художествен поглед на автора, е насочена навън. Пространството се разширява условно, а поетическото действие поставя акцент върху социалното съдържание на човешката съдба, материализирана в пространствения обем на бедняшките квартали. Художествената среда се изпълва с нравствените послания на автора (”хижи”,бараката сгушена”, “стаята”). Домът за героите се оказва фиктивен, а пътят – безкраен, обречен. Трагичната социална съдба е в синхрон с приоритетите (социалното разделение) на обществото. Светът на грозното е очертан от два основни символни образа – градът и природата. Смирненски е персонифицирал образа на града, изградил го е като символ на злото, на несправедливостта. Той е призрачен, мъглив, заскрежен, ка̀лен, негостоприемен. Градът е “като черна гробница”, която предвещава само и единствено смърт. Повторяемостта на злото в него е загатната още в първия стих със словосъчетанието “и тая вечер” – отново и отново Градът е място на обреченост и гибел. Градът, като художествена среда и метафоричен знак на човешката душевност, е изграден посредством множество детайли, показващи истинската му същност. Градът е призрачен, злокобен, демоничен, в неговото пространство всичко е неясно, смътно, неестествено - тополата е “призрак”, сградите са одухотворени в зловещи същества, вещаещи заплаха и смърт (“глъхнат”,”зловещо гледа”, прозорците са с “жълти стъклени очи”), жиците са “странни струни”. В тази творба, както и в останалите произведения от цикъла “Децата на града”, образът на града е всъщност обобщеният образ на настоящето. Той е носител на трагични значения, обладан е от тревожна, потискаща атмосфера, която става символ на безсилието, страданието и обречеността. Градът е изобличен отново като урбанизатор и убиец на човешките души – той обезличава човека, смазва го, унищожава го. Дематериализацията на битието довежда до изграждането на един типичен образ – на човешкото отсъствие, на монотонността, безнадеждността и липсата на перспектива, на несигурността и обречеността. У Дебелянов лирическият човек, ситуиран в градското пространство, се затваря в себе си, в своята индивидуалност и своята самота, за да изживее страданието сам със себе си (“Скрити вопли”); у Смирненски градът е пространство не на индивидуалното страдание, а на споделеното социално страдание. Тишината у Дебелянов в повечето случаи символизира покой, хармония, омиротворение и примирение със смъртта; у Смирненски – отчуждение, бездушие, зло, прокоба, обезличаване и агонизиране (сградите “глъхнат”, хижите са “смълчани”).

Само трета картина от цикъла “Зимни вечери” е изградена в художествен контраст с всички останали. Поетът представя образа на “старите цигани” като контрапункт на отчаянието: циганите символизират жизнеността, оцеляването, свободата – в текста те са единствените носители на положителна енергия и на ентусиазъм. Циганите са ковачи, а ковачът е архетипен образ на мъжкото творческо начало, на активността и съзиданието. Те се трудят и в движението на чуковете им, в светлината на пламъка се “стопява” малка част от безнадеждността (огънят, пламъкът са символи на жизнеността, борбата, промяната). Раздвижените хора и техният труд визират мига упование и очакване за по-добър живот, на излизане извън рамките на мрачния град. В тази картина поетът използва и по-песенни стихове (създава се внушение и на звуково равнище – чрез алитерация), ритъмът напомня празнична атмосфера, а многоцветието (“синкави, жълти и алени”, “златни”) създава ново радостно настроение. Но този фрагмент е израз по-скоро на мимолетно появилата се надежда за спасение чрез делничната съпротива. Злото изпълва заобикалящия свят – градът е вездесъщ съдник и палач на човека. Трета част представя само плахия опит за търсене на изход. Внушението за почувстваната сила и възможната промяна е разколебано от детайлите, внасящи елементи на плахост, съмнение, несигурност, безсилие(”трепна”,”разкъсан”,”блед”,”сгушена”) и от символичните образи на злото (“змийки от лед”,”вие се, съска, пълзи” – алитерация). Картината на промяната е нереална, ефимерна (мимолетна, краткотрайна), по-скоро е прекрасно видение. Действието се извършва през нощта и знаците на човешкото са разпилени в мрака, обезсилени от злото. Художествените детайли на песента – плач (“цигулка разплакана”, “златни сълзи”) – напомнят за истинската тъжна орис на човешкото същество (разплаканата цигулка е алегория на страдащата човешка душа, песента и плачът са контекстови синоними). Художественото пространство е категорично затворено в границите на града – гробница, а художественото време е сякаш спряло в неподвижността на смъртта.

Пресечните точки на пространството, времето и действието са у човека като герой на творбата. В цикъла човекът и градът заживяват свой необичаен и странно-страшен вариант на съжителство, в тази усложнена призрачна реалност човешкото съществуване изгубва своята жизненост и се очертава като безплътна сянка. Универсалността на страданието в творбата е внушена не само чрез предадения в негативна светлина образ на града, не само чрез специфичните характеристики на времето и пространството, а и чрез изображението на конкретните жертви. В този цикъл компактният образ на страдащото човешко множество е изграден през погледа на лирическия говорител. Като вече осъзнат индивид, имащ реална представа за действителността и нейните приоритети, героят се изживява като “пътник сред смълчаните хижи”. Докрая той остава състрадателен, ангажиран, загрижен за бъдещето на децата. Предадените конкретни нерадостни и мрачни картини са подсилени от несдържаната съпричастност, интимната близост, обич и нежност на лирическия субект. Мотивът за пътуването на лирическия герой през художественото пространство е обединяващо начало между всички фрагменти
(аналогично на Вазовата елегия “Елате ни вижте!”). Пътуването е слизане в Ада на социалната агония и познание за човешкото страдание, изпитание за хуманността и нравствеността. Пустота и мрак заливат душата на този, който говори за жертвите. Избраната първолична форма изразява несдържана съпричастност. Обръщението “братя” към героите жертви е знак не само за съпричастие, но и за принадлежност – Аз-ът разпознава себе си като част от този свят:
Братя мои, бедни мои братя –
пленници на орис вечна, зла –
ледно тегне и души мъглата –
на живота сивата мъгла.

Строфата звучи като вътрешна поанта на текста, тя е задушевен възклик на изобличението и протеста срещу този несправедливо устроен свят, убиец на човека и неговото достойнство, отнемащ му светлината (изначално дадена му от Бог) и обричащ го на вечен мрак. Гледането в тази творба на Смирненски не е едностранен регистраторски акт. Гледната точка на лирическия субект влиза в сложни отношения с погледите на вечерния зимен град, чиято основна характеристика е заплашителната демоничност: “Глъхнат сградите, зловещо гледа всяко / с жълти стъклени очи”. Според литературния критик Минко Николов в “Зимни вечери” Смирненски представя непосредствени впечатления от столичните покрайнини във формата на лиричен репортаж. Затова изказът е монологичен, лирическият разказ се води от първо лице: “вървя”, “виждам”, “и пак вървя”. Но лирическият субект на Смирненски не само констатира непосредствено видяното, а и обобщава причините за човешката трагедия. Интересна е съпоставката между лирическите субекти на “Зимни вечери” на Смирненски и “Спи градът” на Дебелянов. И в двата случая героят броди из пространството на тъмния град. Единият е “бездомен и самин”, а другият е сам, но непотънал в бляновете си, а непрекъснато оглеждащ се и възприемащ случващото се наоколо. Героят на Дебелянов разговаря единствено с призрака на “милото дете”, останало далече в миналото, докато героят на Смирненски разговаря, макар и само наум, с братята си по участ, чиито нещастия среща на всяка крачка, изрича мотива за човешкото братство като обща съдба, обща грижа. С болка лирическият говорител на Смирненски разказва как в този свят самият човек е сякаш неестествен, неприсъстващ, призрачен – неговите стъпки отекват “тъпо”, снегът под тях хрупка с “вопъл зъл и глух”. Реалните очертания на човека и света сякаш изчезват. Остава само настроението, пресъздаващо болката за страдащите жертви:
Вървя край смълчаните хижи,
в море непрогледна мъгла,
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.
.........................................
И пак край смълчаните хижи
вървя в бледосиня мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.

Този повтарящ се в творбата рефрен показва, че изявата на лирическия субект варира между привидно страничното наблюдение и импулсивния изблик /”Братя мои, бедни мои братя”/. Връзката с Ботевата традиция /”братя сюрмаси”/ е съвсем явна, но не само в експресивното обръщение, а в цялостната позиция, в пълното покритие лирически субект – автор, пълното единство с участта на тези, които и за двамата велики поети съдбовно са братя.

В цикъла “Зимни вечери” сред мрака на зимните вечери се откроява освен социалният пейзаж на града и пейзажът на душата. Пътуващият лирически говорител препредава “повестите безутешни” на ограбените човешки души. Пътуването е в преизподнята на социалните низини, в подземния свят на човешките страдания. Според литературния критик Минко Николов “Зимни вечери” преповтаря героите – жертви - от стихотворенията на цикъла “Децата на града”. Валери Стефанов пък нарича “Зимни вечери” “енциклопедия на жертвените образи”. Хората обитават пространството на злото, на което нищетата е основното състояние. Социално слабите категории - жени, деца, старци – са тези, които трябва да се принесат в жертва на града – хтонично божество. В тази творба на Смирненски човекът губи своята самоличност. Превръща се в човек – призрак, безплътна сянка, социален аноним, една безлика и безименна жертва на социалната несправедливост или на екзистенциалната обреченост, която представя масата, човешката събраност и еднозначност. Природата, вещите и хората еднакво са въвлечени в кръговрата на деструктивните превращения, всичко опира или в нищото, или в собственото си преобърнато “друго”. Човекът става “сянка”, трансформира се в “задгробно същество”, което е достигнало дъното на своята анонимност. Лаконично в читателското съзнание се налагат не лица, а силуети. Образите са само скицирани, представени като безплътни сенки. Човешкото е безплътно, призрачно, нематериално – знаци на погубената жизненост, на похабения, умъртвения живот. Всеки фрагмент на цикъла има свои епизодически персонажи, но те се явяват конкретни, неиндивидуализирани проявления на общия герой в поемата – социално онеправдания страдащ човек.

Героите жертви са ситуирани. Първоначално е разгърната въвеждащата покъртителна панорамна картина на бедността и страданието в едно семейство. Материалната нищета е откроена в конкретни битови детайли: “завесата мръсна, продрана”, стъклата са “мътни”, домът е “хижа”, “къщурка”. Болезнено въздействащ е образът на жертвите в семейството – тук са и родители, и деца. Бедността е довела до кризис целия семеен свят – разбирателството и съпричастието в него са изцяло разрушени, той е поразен не само от материалната, но и от духовната нищета. Призракът на злото е поразил интимното убежище на човека, най-съкровената му екзистенциална опора – той се оказва сам, безпомощен, безприютен сред морето от страдания на един потънал в мрак свят. В творбата на Смирненски традиционните фигури на семейния свят – бащата, майката и децата – очертават кръга на нескончаемото страдание в тоталното отчаяние. Причината за страданието на бащата разкрива думата “безхлебен”, животът му е окачествен като “непотребен”, пиянските му слова са агресивни и груби: “пиян пак – бащата ругай”, “размахва ръцете в закана”. Лаконично, но категорично е внушена кризата на съществуването. Животът на бащата (патриарх на родовия свят – отговаря за оцеляването и продължението му) става непотребен, щом не може да осигури препитанието на децата си. Бедността означава не просто тежко съществуване. Тя свежда човешкия живот до нежелано бреме, до непоносимо унижение, отнема достойнството, ограбва и унищожава духовния свят на човека Лирическият говорител коментира видяното, но сякаш чува и неказаното. Картината на мизерията и отчаянието се уплътняват от плача на жената и писъците на децата – персонажите са най-слабите и беззащитни страдалци, образи на безпомощността, безсилието, покъртителната жервеност:
Децата пищят и се молят,
а вънка, привела глава,
сред своята скръб и неволя
жена проридава едва.

Жестоката визуалност се допълва от звуковите картини на плача и риданието. Определено може да се твърди, че в поемата “Зимни вечери” е разколебана семантиката на дома и уюта. Домът е антидом: лишен от изконните си характеристики, както образите на бащата и майката. В творбата думата “къща” е заменена с “къщурка”. Вместо топлината, хармонията и уютът на дома, тук властва безуютът на хижата – “палатът” на бордеите. Хижата, този зловещ силует, това жалко подобие на къща – дом, дава приют на безприютните. Индивидът, лишен от стабилността на родовия космос, е запратен в бездната на небитието - безкраен хаос. Не стремеж към универсални ценности определя посоката на каквото и да е негово движение.

След семейната панорама на жертвеността следват епизодични картини, които разкриват не по-малкото страдание на другите герои жертви. Създадени са още няколко портрета, които очертават привидно разколебания, но всъщност единен образ на страдащите. Тук са “потопени в хаоса намръщен” сляп “старик” и “натоварено дете”; тук е моминското лице в ковчега; старицата, която “проточено ридай” и “нарежда горестни слова”. Оценъчните епитети, с които са характеризирани героите, издават болка и съпричастност към невинността и беззащитността на жертвите (старци, жени и деца) – чрез тяхната злощастна съдба е изречено и осъдителното отношение към социалната несправедливост, белязала настоящето. Слепотата на стареца е не белег на мъдрост, а на безпомощност: той е “някакво задгробно същество” – обречен е на отвъдния свят. Художественият контраст между мрака на нощта и прокрадващите се светлини на града засилва поетическото внушение за гибелния път на неизживения живот към всесилната съдница – смърт. Тя е метафорично назована чрез образа на ковчега (ситуиран в центъра на пространството) с “моминско лице и жълти скръстени ръце”( в VI фрагмент). Тъжната картина се доизгражда от звуковото представяне на човешкото страдание – “проточено ридай старуха”, “сподавя кашлицата суха”: внушение за безнадеждност, отчаяние, безпомощност; животът е изсмукал силите на старицата, болестта е и нейна “гостенка”. Обреченият живот отнема естествената жажда и копнеж за радост и пълноценно съществуване. Неслучайно иконостасът е “мъничък” и е в периферията на художественото пространство: лишен е от божественото си предназначение да бъде надежда и вяра, милост и духовна опора, обезсилен е в пустинята на крайно и безмилостно отчуждение. И умалителната форма “детенце” е с двойствена експресия: невинност,обич, милост, но и безпомощност, обреченост.Човекът – сянка – бавно изтлява като ненужна светлина посред мрака и студа на града. Асоциативната връзка на “ледени цветя” и “свещите бледни” със смъртта като всевластна господарка на окаяните и осъдените на нещастие внушава по-непостредствено чувството за безсилие и обреченост. Като доминантен определител в характеристиката на жертвените фигури е изведена тяхната лишеност от активност – застинали или бавно стапящи се в мъглата и тъмата, те сякаш са поели скръбта на целия свят. Мотивът за разтапянето у Смирненски е знак за обезличаването и умирането на човешкото, на чистото и красивото в битието на социалната беднота: стъпките “в тъмата се топят”, “в свойта кратка красота,/ цветята се топят безследно”, “потопени в хаоса намръщен,/ бавно, бавно се разтапят те”, снежинките “сребристи” “в локвите стават на кал”. Градът е и духовен, и физически убиец (при Дебелянов е само духовен убиец); бедните и онеправданите жертви на социалната несправедливост са пленници на града затвор: “пленници на орис вечна, зла”, пасивни жертви на града, без съпротивителни сили, а само с едно безкрайно страдание и убийствено примирение със смъртта.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Цикълът “Зимни Вечери” на Христо Смирненски 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.