Чудаците в Йовковите разкази


Категория на документа: Литература


Това палто, цялото в кръпки, с изгубен първона¬чален цвят, е видимият образ на Серафимовата душа - минала през страдания, ранявана, с белези... Точно това палто иска да смени с ново героят. Но и този път, както и преди, няма да успее. Може би защото е невъзможно да промени душата си, да се откаже от правенето на добро като естествено поведение. Се¬рафим прави добро така, както диша - без да се пла¬нира, без да се колебае и без да се възгордява. За него добротворчеството е начин на живот. Така пал-ото се превръща в "своеобразен символичен двой¬ник на Серафим" (Валери Стефанов).
Скитник, без постоянно местопребиваване, нито гражданин, нито селянин, той е някак странно откъс¬нат от света. И едновременно с това е здраво свър¬зан с хората, някои от които не познава. Пък и него Еню едва го познава в началото. Те двамата са анти¬поди, коренно различни, с различна ценностна ори¬ентация. Тези различия се открояват особено ярко в отношенията им към Павлина. Станал неволен свиде¬тел на един разговор, който с нищо не го ангажира, Серафим взема решение да участва в чуждата съд¬ба, да следва повика на сърцето си. Изборът е напра¬вен без въггрешни противоречия. Нищо в поведението на героя не подсказва какво е решил да прави. Вън¬шно той е спокоен, но душевното му равновесие е разклатено. Непознатата Павлина му е сродна душа с болката, която носи. Йовков с няколко щриха разк¬рива трагедията й - болен мъж, неприбрана реколта, липса на пари.Единствената й надежда е кръстник Еню - роднина е, а и има пари. Но точно тук тя греши- не от него ще дойде помощта.
Имената на тримата герои отразяват по своеоб¬разен начин човешката им същност. Еню е вестител на жестокост, на зловеща нощ. Павлина се оказва асоциативно свързана с Павел, страдащия апостол, поел върху себе си греховете на хората. Името Се¬рафим е равнозначно на ангел, носител на блага вест, той е като "божия птичка", слязла на земята .
Как и кога Серафим се среща с Павлина, какъв е разговорът между тях, как й дава спестените си пари
- това остава скрито от читателя, й този факт носи Йозковото послание - добротворчеството не трябва да се афишира, то трябва да е естествено човешко поведение. За дадените пари читателят научава от реакцията на Еню на другия ден. Той не разбира пос¬тъпката на Серафим, учуден и ядосан е, но и малко гузен. Той, близкият роднина не е сторил това, което е сторил чуждият. Заслапата му човешка съвест се е пробудила. И това е в резултат от добротворчеството на Серафим, който ке чака нит'о благодарност, нито връщане на парите. От случайно подхвърлени репли¬ки става ясно, че това не са единствените пари, които той, бззпаричникът, е дарявал на другите. Серафим не прави сметки, ке се страхува, че ще бъде изма¬мен:
"ще ми ги върне...Когато Господ на нея, и тя на мене."
Практичният Еню не намира логическо обясне¬ние на постъпката му - дава пари на непозната жена, а сам мръзне без палто. Но такива постъпки не под-лзжат на анализ по законите на здравата житейска логика.
Чудакът Серафим ще продължи да ходи по све¬та със старото си, окъсано палто и богатата си чо¬вешка душа. Той е уверен, че това палто може да бъ¬де неговият атестат пред Господа, когато един ден се яви пред него.
Със старото си палто и с всеопрощаващата си усмивка Серафим ще бъде нашият морален корек¬тив, ще провокира доброто в нас, ще ни помага да бъдем човеци.
Не бих могъл да завърша портрета на художника, ако не подчертая специално неговия специфичен йовковски " култ " към женската красота. Женската красота, чието въздействие не винаги се побира в рамките на обществените условности и дори на " здравия " разум и морал, но която ни разкрива жизнено необходимата романтика на битието. Осъществен в поредица от разнообразни и все пак в нещо сходни женски образи ( Рада, Тиха, Шакире, Асие, Албена, Боряна, трите Сарандовици и др. ), този култ пронизва цялото творчество на Йовков, изпълвайки със своеобразна поезия неговия битово - реалистичен рисунък. Изцяло върху този мотив - за магията на женската хубост - е изграден излезлият непосредствено след " Легендите " цикъл " Вечери в Антимовския хан " ( 1928 ).
Във връзка с жанровото определение на " Вечерите " би трябвало да отбележа и това, че от " Старопланински легенди " нататък тежнението към циклично обединение става една все по - ярко изявена тенденция в Йовковото творчество, достигнала своя връх в цикъла " Ако можеха да говорят " ( 1936 ), определен още на времето си от критиката като своеобразен роман.
“По-малката сестра” е разказ за силата на всеотдайната обич и за магията на красотата.Това са вечни категории и не само човека ги притежава.Тук в разказа са показани чрез двете кобилки.Първото представящо ги описание е направено така ,че да подчертае дивата им,непокорна красота.Те са “неопитомени”,”току-що хванати с ласо”,”навикнали на свобода”, “диви”.
“ Наистина бяха хубави “- обобщава Йовков и поставя красотата и свободата толкова близо ,че ги превръща в синоними.
Описанието е направено през очите на чичо Митуш и слугите, които ги гледат.И така както човешкото око може да види и оцени красотата,хората се любуват на двете кобилки и откриват “ту една,ту друга черта от нрава им”. В близкото си живеене с животните хората виждат у тях черти присъщи на човека.Върху безсловестната хармония на такова общуване е издраден разказът.
Въплъщение на красотата в разказа е Айя.Йовков я рисува винаги в движение,чрез натрупване на глаголи.Красотата на Айя е в нейното непокорство, в дивата и, буйна природа.
“ тя се подплаши , извъртя се и удари на бяг ,но срещна каменната стена, започна да се лута и да бие гърдите си о нея “
Когато хората опитомяват красотата ,когато я превтъщат в полезна – впрягат кобилките в каруца,тогава Айя ,по-буйна и по-жива от двета, отново е показана чрез танца на непокорството:
“Айя се противеше,скачаше,разтърсваше глава.”
Всички описания на Айя са направени чрез движение. Айя препускаща “с високо вдигната глава”,Айя,която не иска да приеме принудителния си затвор: “дърпаше се ....обръщаше се .....очите и ,изпълнени с светлина,с огън.....гледаха все към вратата,все към светлото навън”.
И ако Айя е въплъщение на дивата, непокорна красота,другата кобилка е самата всеотдайна и търпелива нежност.Докато Айя е дива и буйна,черната кобилка е търпелива и сдържана. Тя следва Айя “като че иска да я успокои и заварди”.Забравя за собствените си страдания. ”Забравяше” – казва Йовков и придава на поведението на кобилката човешки смисъл.Покорството и е по-скоро грижа за Айя,грижа като за по-малка сестра.
Единствено човека може да изкаже нежността си ,но не само той може да я изпитва и когато я открие у безсловестните ,това го сближава с тях:
“В такива случаи чичо Митуш се подпираше на вратата и усещаше жалост: той знаеше добре ,че конете правят тъй не от нужда, а от нежност и от дружба едни към други”.

В разказа хората и животните са част от едно природно равновесие.Свързани са с мълчаливо разбирателство.
Когато Айя е принудително затворена чичо Митуш я оставя да избяга навън.Тук Йовков прави най- изящното описание “с дигната опашка ,леко,Айя се позасили и без мъка ,като сърна ,прескочи високата каменна ограда..........с развята грива, с раздиплена във въздуха опашка се понесе като вятър из полето”.
Когато остава без сили ,Айя “се престори,че не вижда чичо Митуш, и се остави да я хванат”. Постъпка показваща мълчаливо съгласие между човека и животното.
Разказът ни внушава, че и хората и тези,които не могат да говорят, чувстват нежността, свободата и смъртта по сходен начин.Най – трогателен е моментът в който Айя се радва на свободата си, преди да умре:

“ Айя не се заигра отведнъж. Спря се, дигна глава и погледна полето. Два –три пъти тя си пое дълбоко въздух и силно изпръхтя, като че снемаше нещо тежко от себе си. После заскача и заигра.....”
Айя скача “като дете, като момиче”, така тя изразява радостта от свободата.
Когато извежда Айя, чичо Митуш я отвързва “с разтреперани ръце”, усеща “как се наливат със сълзи очите му “. И докато човек може да правърне скръбта си в изпълнен с болка въпрос : “ Как може да умре Айя ?”,животното мълчаливо я носи в себе си .В очите на черната кобилка стои същия въпрос.
Загубената със смъртта на Айя красота се възстановява с раждането на кончето, постещнато с радост от чичо Митуш и “с нежност, с майчина доброта и скръб“ от черната кобилка.
За Йовков красотата е проява на Божественото съвършенство на природата,тя е вечна, неизчезваща, отново раждаща се .
С раждането на кончето хармонията е възстановена.Красотата се появява отново.Тя прави по-добър дори света на животните.
Стремежът да обхване действителността в по-широки епични платна поражда и два опита на Йовков да създаде истински роман. От тях по - сполучлив е недовършеният хумористичен роман за селските обществено - политически нрави - "Приключенията на Гороломов" (1938).
За Йовков красотата и любовта са сами за себе си норма. Те са сякаш отвъд доброто и злото. „Грешна беше тая жена, но беше хубава" - тази крилата мисъл е най-лаконичният портрет на Албена, в която е синтезирана творческата позиция на автора. Ето как я интерпретира Иван Станков в книгата си „Йовковото тборчество": „Грехът, греховността не е в пряка връзка с хубостта. Те не са взаимно обусловени. Красотата и доброто са различни неща, както са различни грозотата и злото. Те са понятия от различен порядък, от различни нива в ценностната скала на Йовковия свят".
Йовковите жени са грешни, но не са порочни, не са лишени от човещина. Най-чувствената, най-прелъстителната жена в неговото творчество - изкусителната Женда, също изпитва понякога угризения към изоставения си болен мъж - плаче, „окайва себе си, окайва Върбана". Много се е писало за моралния патос в Йовковите произведения. Но този патос е от особен вид - той изцяло е подчинен на задачите на художника. В "Албена" (разказа и драмата), в „Съд" Йовков защищава идеята, че любовта стои над всичко и нейните закони, а понякога и капризи, трябва да се уважават. И като копнеж, и като опустошаваща страст той не се уморява да я анализира във всичките й нюанси, без да произнася пряко някаква присъда - тази негова позиция просто се натрапва на съзнанието на читателя. Каквито и да са неговите персонажи – нравствени или не, за него те са просто човеци, хора и именно като хора той им съчувства. Макар че Женда напр. загива с една не по Йовковски жестока смърт. Писателят се чувства длъжен да защити моралния закон, морала. С тази развръзка Йовков оставя в душите ни горчивина, за разлика от други свои произведения, по повод на които Георги Цанев пише, че “авторът принадлежи към малцината писатели, чиито книги можеш да вземеш в ръка… без мъчително предчувствие, без страх, че ще бъдеш въведен в неразрешими противоречия. Не че в неговите произведения няма трагедии… Но след тях не остава смут в душата… Има нещо, което ги пречиства…; това е хуманизмът на автора… ”
Някои от Йовковите жени са от Багрянинското литературно потекло в “Стихии”, в “Любов” и “Април” – те са жизнени и волни, ти обичат “самата любов”. В този смисъл Сарандовица, Албена, Женда, са емблематични за Йовков. От друга страна Божура, Тиха, Рада са не по-малко емблематични за него. Обрекли се на единствения, те са трагични натури в класическия смисъл на това понятие и защото осъзнават своя трагизъм. Йовков издига любовта и особено любовта – саможертва у жената на такъв пиедестал, че тя придобива статус на идеал. У циганката Божура – “витална и открита, с горещ темперамент и егоцентричен характер”, любовта е така изпепеляваща, че надделява дори над майчинския инстинкт – в името на любовта тя доброволно избира смъртта. Иван Мешеков пише, че Йовков се стреми да разкрие ония “митически или предметни сили…, които съставят вътрешния живот и съдба на героите му” в рамките “на типа, на рода и на расата”. Тази мисъл илюстрира с поведението на Божура, която “води началото си от юди и самовили и затова в балканските усои и скали, дето й е прародината, ще прояви себе си, ще се отдаде на Василча и любовта и пак там, в “светлите глъбини” на Куков-вир, ще намери смъртта си или безсмъртието си…”
Трагизмът у Тиха е различен, макар че и двете жени по своя воля се обричат на смърт заради любимия (в разказа “През чумавото” този жест е само загатнат). Мъката й е скрита под маска, която трябва да внушава веселие и безгрижие. Сватбата – по време на чума – и цялото й поведение е истинско предизвикателство и е част от съкровената й драма, която се превръща в трагедия. Това обаче става ясно едва в края на разказа: главната тема – срещата на Тиха с болния от чума Величко, е синхронна с второстепенната – сватбата. Тези две линии случайно се пресичат, защото между тях, както отбелязва Искра Панова в монографията си “Вазов, Елин Пелин, Йовков. Майстори на разказа”, няма причинно-следствена връзка, те не са причинно обусловени.” “…Зад съвпадението по време – пише авторката – стои много по-дълбокото съвпадение по вътрешен трагизъм на двете паралелни ситуации”.
Йовков съзнателно избягва натуралистичните детайли – той предпочита не прякото назоваване, а намека, загадката, нюанса. Кулминацията в сцената на “съблазняването и отдаването” в “Постолови воденици” напр. не е пресъздадена. Пресъздаден е моментът на силното привличане и също на “замиране на преживяването”. Наблюдателното око на критика Иван Мешеков е забелязало нещо много съществено за философията на Йовков художника, която той следва неотстъпно: “рисува не отблизо, защото не трябва да бъде грубо…, а през чуждите очи, от далечината, по разказ или по думите на друго лице…”. И това е наистина така, защото, както пише и Стетлозар Игов в своята “История на българската литература 1878-1944”: “Йовков е романтичен дух, предрешен като реалист”. В “Нечиста сила” напр. Елин Пелин непрекъснато насочва вниманието на читателя върху могъщите гърди на Цековица, върху нейните “кипящи форми”, с които тя възпламенява мъжете. Докато Йовков съсредоточава дниманието си върху о ч и т е и с м е х а на своите женски персонажи – т.е. върху душевността им. Той е създал с в о й тип за идеалната женска красота: у Рада, Нона, Сарандовица, Женда очите са черни (като цвят) и светли (като излъчване). И отвсякъде се чува звънкият им смях. Макар че този смях може да бъде и само усмивка.
В тези произведения любовта влиза в конфликт със самата себе си, тъй като “освен любовта предявяват своите изисквания и права и останалите житейски отношения, и вследствие на това те могат да наскърбят страстта на любовта в нейното единовластие”. Според номенклатурата на Хегел можем да квалифицираме любовта у Йовковите жени именно като романтична. “Тя е само личното чувство на отделния субект, което се показва изпълнено…само със собствената си индивидуалност, която иска да получи чувството обратно, отразено от една друга индивидуалност”. Божура от едноименния разказ се хвърля във водите на Куков-вир, за да потърси упокой за наранената си душа, защото именно там за първи път съзира до собствения си образ отразен образът на Василчо. Той я изоставя. Нея и детето им. Но тя не може да го изостави. Докато Женда в любовта си към козаря Марин, в измяната си към него по-късно и в увлечението си към керванджията е завършен образ на женското непостоянство, но и на трагичната субективност (според Хегел) на романтичната любов, а може би и на женската любов въобще.
Финалът на разказа буди реминисценции с развръзката на Мопасановия роман “Един живот” - сюжетът на “Постолови воденици” в известен смисъл е Мопасановски.
Йовковите жени са сякаш деца на богове. И както Омировата Елена е еталон за хубост не само в древна Гърция, но и в целия някогашен европейски свят, Албена също е еталон за красота в едно българско село. Тя е неговата гордост и неговата естетическа емблема. Това село Йовков го е оставил без име, но мисля, че едва ли е случайно. Защото в него се оглежда цяла България. Албена – българската Елена, е българската жена, въобще. Българката.
Йовковите жени изгарят в пламъка на живота – като пеперуди на свещ. Единствена Сарандовица – хубава, весела, закачлива (това поведение се диктува не саво от нрава, но и от търговията й!), умира тъй, както е живяла – внезапно и леко. На един дъх. Мястото й е заето от дъщеря й – младата Сарандовица, и дните в хана продължават да текат както по-рано, веселбите, с хората, с песните. Сякаш нищо не се е случило, защото нищо не се променя – кръгът се е сключил.
Патриархалният морал най-трудно прощава съпружеската измяна на жената. Славенка напр. остава непростена. Що се отнася до Албена (тази от разказа), независимо от желанието на съселяните й да я запазят, да съхранят тази изумителна красота, ако не завърши живота си в затвора, тя най-вероятно ще прекара част от него там. Зависи как ще присъди съдът. И дали ще отсъди според закона, който отчита правните и нравствени норми на обществото, или ще се поддаде на обаянието й и ще бъде пристрастен, както троянските старейшини, след като виждат Елена:
“Нека не съдим троянци и медноколенни ахейци,
че за такава жена те отдавна понасят неволи!
Страшно прилича по свойто лице и снага на богиня!”
За Йовков жената е всесилна, както е всесилна природата. Жената е самата природа. Затова сякаш се безсмислени поученията на стария другоселец от Йовковата пиеса, който по свой път е стигнал до идеята за двойнствената същност на жената – като “щастие”, но и като “отрова” (Тургенев – “Първа любов”). Ето какво казва той на младия си побратим: “Жената, момче, е рай, жената е вечна мъка. Жената е рибя кост. Като ти заседне в гърлото, ще се задавиш.” Затова и другарите на Шибил побягват от него като от чумав, когато се уверяват, че след като среща Рада, сърцето му е размекнато – той вече не е същият Шибил.
Красотата у Йовковите жени се превръща в мит. Парадоксално на пръв поглед, а всъщност закономерно е, че животът им сякаш е предопределен да протече трагично, да не бъдат щастливи. Красотата създава повече проблеми, отколкото дарява с щастие. Красотата и любовта на Йовковите жени носят беди както на самите себе си, така и на онези, които са в пряко съприкосновение с тях: Рада – Шибил, Албена – Куцар – Нягул, Женда – Връбан – керванджията, младата Сарандовица – учителят Баташки. Заради Ранка загиват двама мъже – жертва на ревност и съперничество. Курта от “Игликина поляна” също става курбан на собствената си хубост и на невъзможността за свободен избор. (По ирония на съдбата тя загива именно когато се мъчи да упражни правото си на свободен избор, уж дадено й от по-сетнешния й убиец).
Тези жени са прокълнати, но това не е декадентската представа за жената като зло – най-малко Йовковите жени са цветя на злото. Природата към тях е била твърде щедра – освен физически красиви, те са и душевно богати. Във връзка с това наблюдение ще се позова на Виктор Шкловски. В книгата си “Художествената проза. Размисли и разбори” по повод Толстоевите женски образи той пише: “В “Ана Каренина” няма нищо необикновено, тя е надарена сякаш прекалено с всичко: тя е човек в неговата пълна същност и точно това прави любовта й трагична”. /17/ И още една мисъл, която струва ми се, също се отнася и до Йовков: “Толстоевите конфликти да един са основани на необикновеността на обичайното…”



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Чудаците в Йовковите разкази 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.