Чудаците в Йовковите разкази


Категория на документа: Литература


красноречиво подсказва и защо не са " траяли " децата му и
защо така слабичка и болнава е израснала единствената му
оцеляла дъщеря.

Фолклорното начало в разказа за бащата и разболяването на момиче е ясно изразено - змия се свила в пазвата му по време на жътва. Зад това обяснение в духа на народното образно мислене ние чустваме и нещо неразгадано и неразказано. Бащата дава съвсем пряка насока. Мъчно му било на момичето, че другарките му се изпоженили, а то още стояло(" сегашните ергени тъй са - богати жени търсят "). Неудържимият копнеж на бедното момиче да отиде на жътва, там, където кипи селският трудов живот, където се заражда и развива идилията на селската любов е преломния момент - змията, свила се в пазвата му. Ето ги психологическите последици от социалното положение на героите. Последици, които са по - страшни от самата сиромашия.
Но разказът " По жицата " едва ли би притежавал такава неувяхваща художествена сила, ако внушението му бе спряло дотук и вмъкнатият разказ за разболяването на момичето, който ни потопява в конкретната социална проблематика на епохата, не бе намерил и по - обобщен израз в оная също така конкретна и същевременно извисена-де- символично внушение картина, изтръгнала от Моканина тъжно - протестния вик към небето: Боже, колко мъка има по тоя свят, боже! " В поетически внушителното изображение на бедния селянин, повел каручката с болното момиче по дългите пътища на Добруджа да търсят неуловимата бяла лястовица, актуалната за времето картина на селската неволя израства до един универсален общочовешки план и се превръща в символ на човешката мъка и човешката надежда, които водят всички ни по дългите пътища на живота. Оттук и непреходният художествен смисъл на разказа.
Съкровената идея на Йовков за любовта между хората и за творческия труд като най-висша човешка добродетел намира своя най - убедителен и завършен художествен израз в прочутият разказ " Песента на колелетата ". В спокойното и по йовковски равно и все пак композиционно усложнено повествование тук непринудено се преплитат две сюжетни линии. Първата е основна и почти безфабулна - реалистически плътно и психологически задълбочено проследяваните изживявания и размисли на стария майстор неговия копнеж да осмисли своя залязващ вече живот. Втората е по - действена, но бегло щрихирана и развиваща се някак подмолно - отношенията между дъщерята на майстора - Шакире и Джапар. В тези отношения художникът оставя твърде много недоизказани неща. Защо някога Шакире е отхвърлила любовта на Джапар, а след това мисли за него и дори, както изглежда, са се срещали? Защо така бързо е забравила умрелия си мъж? За всичко това ние можем само да гадаем и да се досещаме. По тази бегло набелязана сюжетна линия героите живеят своя живот, подвластни на загадъчните и неотменни закони на човешкото сърце, а този живот се нуждае не от обяснения, а от съзерцание и любуване. В първата сюжетна линия героят, навлязъл във възрастта на равносметките, осмисля своя вече почти изживян живот. Погребал любовното си щастие, загубил със смъртта на синовете си и надеждата да види безсмъртието на своя род, старият майстор жадува да остави следа в живота чрез някакво голямо благодеяние. Но в края на краищата разбира, че не би могъл да стори по - голям " себап " от самите пеещи каруци, които прави. Каруци, създадени да свързват и сближават хората и да им говорят на своя пеещ език. Каруци, по чиято неповторима мелодия жените ще отгатват връщането на мъжете си и Шакире ще излиза да посрещне своя Джапар.
"С мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго - любовта между хората".
Този заключителен пасаж от размислите на стария майстор би могъл да послужи като мото на цялото Йовково творчество. Защото мъдрец е наистина старият майстор Сали Яшар, но в неговата изстрадана мъдрост чуваме съвсем ясно гласа на самия автор.
"С мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго - любовта между хората".
Този заключителен пасаж от размислите на стария майстор би могъл да послужи като мото на цялото Йовково творчество. Защото чуден мъдрец е наистина старият майстор Сали Яшар, но в неговата изстрадана мъдрост чуваме съвсем ясно гласа на самия автор.
I. Цикълът ” Старопланински легенди"
Десетте разказа са обединени както от средищния образ символ на Балкана, така и от художественото представяне на борбата между демоничното и Божественото. В „Старопланински легенди" доброто побеждава злото в психологическите драми на героите, а християнските нравствени норми извеждат човека към светлината и истината, осигуряват му живот във Вечността. Същностна черта на героите във този цикъл разкази е тяхната свободна воля и право на избор.Избрали доброто, героите постигат вътрешна хармония и познават щастието в живота чрез любовта.Тази християнска концепция е в основата на Иовковия мироглед и прозира във всяка една от легендите.
В „Старопланински легенди" и грехът е основен мотив, разгледан с първопричината и последствията, осъзнат и опростен или предпочетен и непростен. Грях-разкаяние-изкупление-опрощение е преобладаващата сюжетна верига в този цикъл, където героите са физически и духовно силни и нравствено-психологически чисти. Предлаганите в тези творби морални и естетически ценности са били така необходими на българите в следвоенния период, както и сега. За да отговори на духовната потребност на народа си, авторът поднася примери за независимо от обстоятелствата отстояване на собствената същност, обръща се към изконно националното, което е непреходно.
В „Старопланински легенди" Йовков не само използва народните предания и песни като основа за художествено претворяване- той успява да предаде духа на нашето народно творчество така умело, че читателят приема творбите като събрани, достоверно преразказани и съхранени за поколенията. Действията на Йовковите герои са напълно логични и предвидими, ако се опитаме да надникнем в душите им и да ги разберем. Рядко срещащата се сила на характерите на персонажите, изключителността на човешките съдби и умението на автора да ги изобрази като спомени за далечно минало придават легендарен дух на разказите.
Във всички десет легенди ще открием любовта като сюжетен център или като мотив. В изображението на Йовков любовта не се свежда само до чувството. Любовта освен чувство е и дълг, порив на сърцето, тя е самосъзнание за национална принадлежност, преданост, готовност да се понесе жертвата. Навеяни от народни предания и песни от Йовковия роден край, " Старопланински легенди " изобразяват не толкова самото минало, колкото именно легендите за него, онова необичайно и изключително, с което то се е съхранило в народната памет.
"Ста¬ропланински легенди" е един самостоятелен свят, който съществува по свои закони и чрез своя ценнос¬тна система. Йовков тук отива В миналото не толкова, за да го отрази като субстанция, колкото да разкаже спомена, легендата за него. А според писателя ословесяването е гарантиране на памет (такъв е и меха¬низмът, и смисълът на легендата, сътворена от наро¬да). Самото запаметяване универсализира станалото някога, извежда го извън всякакви време-лространствени граници.
Опорните точки, началата за градене на разкази¬те, Йовков взема именно от паметта на народа, от фолклорната песен и легенда. Той не разчита на първично-фактологичното, а на митолоетическата му преработка. Затова всяка една от творбите започва с мото от материал, ословесил по някакъв начин мина¬лото. Епиграфите, макар че са доста различни по характер и смисъл, имат за цел да зададат универ¬салния ключ за четене на разказите - те трябва да се приемат и оценяват именно като легенди. Но Йовков не просто преразказва или авторизира готовия сло¬весен материал. В повечето случаи той разрушава създадения вече мит, за да съгради върху неговата основа своя "индивидуална митология". Защото, за разлика от народната памет, писателят не се интере¬сува толкова от събитийността, а от човека, от него¬вите психологически мотивации, от способността му да бъде и да остава различен, изключителен.
Всички герои в сборника носят белега на изклю¬чителността. Те са красиви и силни, с волни и горди души, способни на всичко; живеят смело, с размах, без дребни сметки и страхове, пълни със сила и уст¬рем към красотата и поезията на живота. Те са пред¬ставени външно красиви, а красотата на душевния си свят изявяват в някой, преломен за тях житейски мо¬мент. Нравствено-естетическият критерий е основно действащ при оценката за тях, затова тук национал¬ното и социалното не са активни като характеристи¬ки. Това, че Шибил е циганин, по-скоро при Йовков се тълкува романтично - националната характеристика не дискредитира, не маргинализира героя, а се превръща В самостоятелен знак за свободолюбив и чувствителност. Това, че Рада е облечена богато и е окичена със златни нанизи, не цели противопоставя¬нето й на Шибил като богата на беден. Красивата и богата дреха, накитите за Йовков са характеристика. Чрез красота дрипавият грозен разбойник ще стане изумително хубав мъж (слизането на преоблечения ге¬рой от планината и реакцията на бея).
Не само изключителността обединява героите в сборника "Старопланински легенди". В книгата, от¬разени във всички разкази, живеят два свята - светът на патриархалните нрави и родови традиции и инди¬видуалните светове на героите. Подобно на медиатори, изключителните личности в "Старопланински легенди" се опитват да установят контакт между двата свята, но обикновено опитът им е обречен на неуспех. Неспособни да се примирят с каквато и да било нормативност на живеенето, героите са обречени на самотуване и гибел. Но кръстът, който понасят, е в името на нещо пс-ценно и съкровено -тяхната собствена самоизява като личности.
В сборника "Старопланински легенди" е налице още един обединяващ, композиращ в едно цяло от¬делните творби признак - отношението между герои и пространство. Особената композиция на сборника според този признак доказва може би най-добре тезата на Доб-рин Добрев за ритмизирането като основен структуроизграждащ елемент на Йовкозата проза.
"Старопланински легенди" се открива с разказа "Шибил", който задава и двата типа пространство, функциониращи поотделно и в своите особени отно¬шения в целия сборник. Планината, Балканът е топосът на изключителността, на различността, а социумът - територията на нормативната уреденост, на която героите, в една или друга степен, по едни или други причини, не искат да се подчинят. "Шибил" разказва за слизането на хайдутина-разбойник от планината в социума. Докато героят се намира в "своето" пространство, той е страшен, неуязвим, спокоен. След като общността изпраща своята при¬мамка - Рада, Шибил се променя. Знаците на волния планински живот постепенно са "отместени" от обра¬за му: напуска го дружината, придобитото богатство е върнато изцяло (като подаръци за Рада). Шибил е обречен, но въпреки че съзнава това, избира пътя на любовта, която се оказва по-силна от него. Ритуалното преобличане - сменянето на отличителната хай¬душка премяна със стандартна, според изискванията на социума, снемането на оръжието - е външен белег и краен завършител на акта на промяната. Смъртта на героя е предопределена не толкова от отношение¬то на другите към него, колкото от факта, че той на¬пуска "своето" защитено пространство. Подобна е съдбата на Индже. Катарзисното пре¬чистване на героя не успява докрай да го оневини, да го направи "свой" в "чуждата" територия. Въпреки привидното приемане и дори възхваляване и отбла-годаряване на социума, неговата собствена строга нормативност обективно налага санкцията - смърт.
В "Старопланинси легенди" любовта е мотивът, водещ героите към доброто. Любовта възкресява в душите им красотата, избистря погледа им за заблудата, в която живеят, и за злото, в което са затънали. Тя е животворна струя, която облагородява и връща вярата в доброто.
Най-ярко силата и въздействието на любовта се проявява в „Шибил". Сюжетен център на разказа са двете срещи на хайдутина Шибил с Рада . В разказа любовта е по-силна от естествения за човека страх от смъртта. Опасността, прокрадваща се в мислите на Шибил, не може да го спре от пътя му.
Чудото е станало, обърнало се е коравото сърце на страшния хайдутин. Магията на Радината хубост тегне над Шибил. Отам насетне кратък е за него пътят от високото на планината до мегдана на селото. Тръгвайки за срещата с Рада, Шибил разпасва оръжието си. Този момент в разказа е дълбоко символичен жест на отказ от сила. По-силни от мъжката агресия са оръжията на женската привлекателност. По-бързи от куршумите на Шибил са две очи, които гледат с любов. По-бляскава от проблясващите му ножове е усмивката на Рада. И Шибил тръгва подир очите и усмивката на Рада и „ повече не се обърна назад".
Той не се връща назад - към първичността на грубата сила, назад към погазените закони, назад - отвъд добро и зло. Символичцо отказвайки се от силата си, героят е придобил друга по-голяма сила - силата на духа, отстояваща избора си, следваща го докрай в трагичната му обреченост.
В предсмъртните си мигове Шибил и Рада протягат ръце да се достигнат. Върху земята ляга черна сянка -природата предчувства смъртта на героите. Пада Шибил, пада до него и Рада. Слъцето сменя сянката, огрява калдъръма, където те лежат. Във Вселената няма смърт-героите са завинаги заедно във отвъдността, където е приютена тяхната любов.
Чрез разказа „Шибил" се задава тематичния модел на цялата книга „Старопланински легенди". Съдбата на Шибил и Рада ще бъде сходна със съдбата на Индже и Пауна, Божура и Василчо, Женда и керванджията, Тиха и Величко, Крайналията и Курта. Единствено в смъртта ще е възможна тяхната любов и тук се крие общата легендарност на разказите от този сборник. Легендарност близка с основната схема на фолклорния баладен мотив "Неразделни".
Вторият разказ в сборника - "Кошута" - очертава друга смислова линия, организирана около темата за търсенето и постигането на любовта. Лутайки се между Дойна и Димана, Стефан открива смисъла на обичането чрез добротата, която го съприкосновява с божественото (алюзията се налага от отличителните белези на Дойна - руси коси и сини очи). Тази линия своеобразно се продължава от следващия разказ "Най-вярната стража", но тук мъжете-юнаци Косан и Драгота се сражават за любовта на Ранка, За разли¬ка от "Кошута", в този разказ любовта не постига търсената хармония, както това става и в "Овчарова жалба" - интересен обърнат модел на "Кошута1'. Ге¬роят - също Стефан (у Йовков няма случайни повто¬рения) - този път, отново лутайки се между позволе-ната-и непозволената любов, не успява да се осъщес¬тви чрез нея и това мотивира неговото изчезване.
Ако "Шибил" изпълнява функциите на рамкиращ сборника разказ, който пряко кореспондира с пос¬ледния - "На Игликина поляна", то "Кошута" задава типовете герои: мъжа, променен от любов; жената - изкусителка (Димана) и жената - утешителка (Дойна). Тези типове, особено женските, ще претърпят инте¬ресно развитие в целия сборник. Божура, Женда, Пауна ще обогатяват образа на страстната енигматична женственост, която тласка мъжа към гибел; Дойна "огледално" ще се отрази и въздигне в пред¬последния разказ "През чумавото" в образа на Ти¬ха. По принцип женските образи в Йовковото творчес¬тво са свързани с мотива за силата и ценността на човешката красота. Осмислена като динамична кате¬гория, красотата е представена като насоченост към другите, като способност чрез нея да се променят светът и човекът. Тя, в органичната си свързаност с любовта, статуира Йовковата жена като център на света. Мъжете, влезли в досег е женската хубост, дори и когато стават грешници, са "опитомени" от нейната превземаща сила.
Особено място в развитието на отношението герои-пространство има разказът "Божура". На пръв поглед движението се извършва предимно в посока¬та на социума. Но чрез образа на Кукоз вир и огле-даното в него небе се задейства на пространствено ниво принципът на обратната перспектива. "Проник¬ването" на героинята в отвъдното овечностява любовта. Чрез този си жест тя своеобразно "затваря" първата част на сборника, като посредством реали¬зирането на фолклорния мотив "любов и след смъртта" дублира смислово финала на първия раз¬каз "Шибил". В условната втора част на "Старопла¬нински легенди" разказът "Божура" се "оглежда" в "Постолови воденици" не само заради подобната съдба и еднаквите характеристики на героините, а защото там символният образ на "снетите" под водата на Куков вир бели облаци намира своето продъл¬жение в Жендиния порив към безкрайността на света и битието, към морето. Двата разказа са лоантирани като символна натовареност от "През чумавото", къ¬дето благословията на Бога се осмисля като знак за универсализация, за вечност.
Семантичен център на сборника е разказът "Юнашки глави". Той своеобразно продължава смис¬ловото движение на "Шибил" и подготвя прехода кш финалния разказ "На Игликина поляна". Ако Е "Шмбил" е представено слизането на хайдутина в се циума, тук перспективата е обърната - погледът на седящия пред къщата дядо Руси е вперен в Балкана. Актът на въстанието е своеобразен опит на планината да превземе социума, да узакони в него друг ред. Не отрязаните юнашки глави катс знаци маркират обре-чеността на този опит. Остава надеждата, въплътена в мълчаливото могъщество на Бапкана. В този сми¬съл "На Игликина поляна" прозвучава като реабили¬тация на юначеството. Слезлият от планината хайду¬тин не може да се себедоказва в рамките на спокой¬ното битуване. Затова Крайналията ще облече хай¬душката премяна (знак за смяна на ситуацията, който в "Шибил" е обърнат) и ще поеме пътя към хайдушко¬то сборище. Смъртта му на Игликина поляна е конт-рапункт на умирането в пределите на социума ("Ши¬бил", "Индже"). Тя е и начало, и край, естествен за¬вършек на легендата за юначното минало.
Разказът "Индже" е преломния момент в цикъла “Старопланински легенди”. Неравният път на прочутия войвода, започнал като кърджалийски разбойник и завършил като народен закрилник, разкрива богати възможности за разгръщане на една
нравствено - психологическа драма.
Йовков, разгръщайки своя замисъл чрез романтична извисеност и фолклорна простота, се подчиня изцяло на основното внушение за вътрешната цялост на героя - силата на духа и в доброто, и в злото.
Неслучайно Пауна се влюбва в Индже още в разгара на неговите кървави кърджалийски набези. Не просто външната красота, но излъчващите се чрез нея размах и безстрашие на духа пленяват девойката, чиято също така силна и смела душа сякаш инстинктивно долавя, че не престъпна злоба или алчност, а някакъв неудържим копнеж по волност е повлякъл този човек в мътния порой на къджалийските орди.
Дълъг и кървав път изминава Индже, преди да се превърне в народен закрилник, т.е. преди да подчини тъмните си й неясни пориви на една нравствено извисена и осъзната идея. Но в художественото проследяване на този процес Йовков е сдържано лаконичен и по - скоро внушава, отколкото обяснява изживяванията на своя герой.
И тук както в "Шибил" (нещо характерно за композиционния стил на Йовков) той започва повествованието от " средата " - от съдбовния кръстопът, застанал, на който, Индже премисля поновому своето минало.
Сякаш нищо не се е променило. Зарасла е раната на войводата, отново е събрал той около себе си кърджалийските орди и ето сега с диви викове те се спущат от Бакъджиците с пламналата стръв на вълци, а отпред ги води на белия си кон Индже. Неведнъж е минавал той по тия места. Но “като че ли едвам сега се отвориха очите му и той видя колко злочеста е земята, из която вървеше ... Отгоре на хранения си кон Индже наведе глава и се замисли ".
И в това " и се замисли ", което се повтаря само след една страница, е онова ново и необичайно, което се е появило в облика на кърджалийския водач. Живял досега с пълния размах на порива си по волност, без да скъпи живота си - без да се бои от смъртта, оказва се, че той е живял всъщност като насън. Защото никога не се е запитал кое е добро и кое е зло, кое е грях и кое не е. В сложната връзка между минало и настояще раната, нанесена на Индже от някогашния му най - верен приятел Сяро Барутчията, не е отишла напразно. Докато е лежал на легло, Индже е премислил миналото си, за да го оцени с един непознат дотогава за него нравствен критерий. Впрочем в неговата първичнострастна душа това започва като един до голяма степен неосъзнат процес. Моралната оценка в началото е по - скоро едно измъчващо То чувство, което постоянно го връща към спомените. Индже дори свиква отново кърджалийската орда. Той бяга от угризенията, той се надява, че в нейната привична среда " ще се сключи сърцето му " и ще изгони измъчващите го спомени.
Авторът не променя своя герой. Външно той е все същият твърд и властен къджалийски вожд, който праща телалите си да викат: " Чуйте, що казва Индже: онзи, който е тръгнал с него, трябва да слуша само неговата дума. Милост няма да има Индже за непокорните ". И тъкмо затова е така убедително внушението за започналия у героя душевен прелом.
Такъв действен и властен характер не може да остане дълго пасивен пред душевните терзания, измъчващите го мисли властно изискват от него ново осмисляне на живота му. И не случайно, след като цялото бурно и драматично минало на Индже е предадено така кратко и сбито, сега авторът изведнъж отделя повече от две страници за една на пръв поглед съвсем незначителна случка. Защото именно в нея Индже намира отговор на измъчващите го въпроси. Това е срещата с копачките и стареца. Копачките, които със скрити в черни чембери лица, сякаш не копаят, а ровят земята, за да скрият в нея сълзите си. И старецът, който с наивното си пожелание да имат господар, млад и хубав като него, без да съзнава, подсказва на Индже какво трябва да направи.
И " разнесе се пак славата на Индже ... " - забързва отново в своя разказ авторът. Сега вече като народен закрилник – неговите деяния са разказани дори още по -кратко и сбито от неговите някогашни кърджалийски золуми. Затова пък техният смисъл и резултат е обобщен в една достойна за фолклорното виждане история. За хубавата " като капка " чорбаджийска щерка, която Индже изпраща, нагиздена със седем реда рубета и махмудии, да му донесе вода от Седемте кладенци, и която върви сама седем дена нататък и седем дена назад и се завръща все така нагиздена и весела. Няма хайдути по пътищата, няма лоши хора в земята, която е взел под крилото си Индже войвода. И твърде уместно именно тук авторът прави и пряка връзка с известната народна песен за Индже. " Пеят млади жътварки, пеят за Индже войвода, как води дружина от тристамина и как гората и планината плаче за него ... " Невидим за жетварките, Индже слуша песента и "нещо сладко се топи в гърдите му ", от очите му се проронва сълза и пада върху бялата грива на коня.
С тази сълза - първата в живота на войводата - мотивът за преображението на Индже е завършен. Но художникът не може с равнодушие да отмине проблема за нравственага отговорност на героя за извършените преди това престъпления. И той намира начин да подчини на духа на фолклорното виждане и този чужд на народните песни и предания за Индже мотив. Вината на героя пред неговия народ намира ясен и предметен символ - посичането на собствения му син. От ръката на този, останал осакатен и неизвестен син, идва смъртта на войводата. И в тази привидна случайност се осъществява неотменната необходимост от морално възмездие. С това грехът е изкупен . Такова е внушението па разказа, в който Йовков непринудено приближава народните предания за Индже до съвременните нравствено - психологически понятия и представи, без да наруши техния завладяващ легендарен дъх.
На фона на историята и старият Балкан придобива особена духовна мащабност - специфичното Йовково влечение към красивите и силни духом хора, с волни и горди души, не винаги безгрешни от гледище на общоприетия ред и морал, но в решителни моменти способни на всеотдаен човешки порив. Хора, които живеят смело, с размах, без дребни сметки и страхове, изпълнени с жизнени сили и устрем към красотата и поезията на живота.
Ако външната красота е по правило отличителен белег на Йовковите герой, то тяхната вътрешна красота не винаги се усеща веднага. Затова е нужен някакъв решителен, съдбовен момент и художествена задача на автора е да създаде именно този момент, тази сюжетна ситуация, в която те разкриват своята истинска същност. Шибил довчера е бил полухайдутин - полуразбойник, а Рада - разглезена чорбаджийска щерка, която дори се е съгласила да иде в планината, като примамка за хайдутина. Но ето - удря техният съдбовен час и те се изправят в целия си духовен ръст, неотразимо красиви в своя саможертвен порив един към друг. Същото е и с палавата закачлива Тиха, и с първичновиталната Божура ... Истинските духовни мащаби на своите герои Йовков разкрива изведнъж и този (обикновено последен) момент е кулминационната точка на разказа.
Неизменното присъствие на Балкана придава на героите на " Старопланински легенди " не само своята монументалност, но и своя подчертано национален дъх. За Йовков е съвършено чужд националният делитбен белег на възрожденската ни литература. Много от неговите най - привлекателни герои са турци. Това важи и за неговите "легенди", където един от най - монументално - красивите герои е циганинът Шибил. И въпреки това " Старопланински легенди " се възприема като една от най - българските книги. Основен критерий за автора на " Легендите " е нравствено - естетическият, те са една апология на прекрасното и възвишеното у човека. Но този човек не е извън времето и пространството и Йовковите " легенди " са именно "старопланински", т.е. дълбоко български и човечни.
Йовков е един от най - големите и изтънчени майстори на българското художествено слово. И неговият език е една голяма тема, занимаваща редица изследователи и все още криеща много от своите тайни. Защото най - трудни за разгадаване са тайните на външно простата и естествена реч.
Известно е, че Йовков е проявявал изключителна грижа за своя език. И то именно за постигането на една все по - голяма простота. Не по отношение на синтактичните постройки (напротив - Йовковата проза често се осъществява в синтактически доста сложни, макар и винаги леки за възприемане изречения ). Простота - в смисъл на изчистване на езика от всякакви излишни краски. В своето развитие той все по - последователно чисти езика си от епитети, сравнения, метафори и други художествени тропи, оставяйки само тези от тях, които са абсолютно необходими за предметното изображение или са така естествено дошли от обикновената разговорна реч, че дори не се забелязват като отделни образи, изцяло подчинени на по - голямата и основна задача - извайването на недвусмислени в своето внушение пластично - осезаеми портрети и картини.
Такава живо осезаема портретноста на доброта виждаме в разказа "Серафим". Това е емблематичен за Йовков разказ, в който е разгърнат мотивът за добротворчеството, за милосърдието и човечността. Героят е нестандартен, различен от другите, "странен и чудноват". През пог¬леда на Еню Серафим е "таласъм", "плашило'', "из¬паднал германец". Такъв е и през погледа на автора -"странна фигура", откъснат от другите хора, без ко¬рени, без ярка идентичност, открояващ се с алогич¬ното поведение:
"Посред лято, в тая страшна жега, тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто..."



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Чудаците в Йовковите разкази 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.