Чудаците в Йовковите разкази


Категория на документа: Литература


Смъртта на Шибил е проста и великолепна песен за величието на хайдутина и силата на любовта. Шибил върви огрян от пролетното слънце, като ореол около осанката му са венецът на Балкана и цветните облаци на овошките. После между двата трупа като петно кръв се червенее карамфил. Всичко в този разказ звучи на струната на най-висока и най-чиста романтика - и обстановката, и събитието, и природата. Тази романтика е плод на голямата любов на Йовков към човека, на вярата му в красотата, заложена в човешката душа.
И Шибил, и Те не познават половинчатостите в живота, отдават се на желанията си докрай, за тях не съществуват преградите на общоприетата нормативност. Такава е Тиха от "През чумавото" - нищо не може да я спре в жертвената й любов - дори смъртта. От породата на силните и властните натури е и нейният баща Хаджи Драган. Решението на бащата и дъщерята да направят сватба по чумаво време е опит да се повдигне духът на селото, да се превъзмогнат страхът и ужасът. Сборникът "Вечери в Антимовския хан" е първата "добруджанска книга" на Йовков. Одухотворените пространства на добруджанската шир зае-мат основно място в Йовковата художествена вселена. Разказите от "Вечери в Антимовския хан" са облъхнати от светла носталгия по миналото преди войните и навеждат на размисли за вечното и преходното в живота. Тези размисли писателят вгражда и в сюжета - печалния финал на хана, от който остава само шепа пепел, символизираща преходността на човешкия живот и земните неща.
Разказът "Песента на колелетата" съдържа разгърната метафора за чудото на творческия труд. Сали Яшар мечтае да направи "се*ап", безкористно благодеяние. След продължителна болест той се замисля, че смъртта ще изтрие спомена за него, защото няма и синове, които да го наследят. Пленява го иде-ята да съгради чешма. Представя си нейната изобилна и благодатна вода сред сухото поле. После открива, че чрез пеещи каруци ще присъства по-осезаемо в живота на хората отколкото, ако остави името си върху камък.
Героят на селската проза - обикновеният човек, бедният селянин, Йордан Йовков издига до сферите на най-благородните духовни трепети. В разказите "Серафим", "По жицата", "Другоселец" проличава умението на писателя да изведе образа на измъчения от живота човек до върховете на всички нравствени добродетели.
Голяма е обичта на Йовков към трудовия човек от народа. Със съчувствие и дълбочина пресъздава неговата трагедия. В разказа "Другоселец" е вплетена дребна случка - окаяно беден селянин е обвинен,, че заедно с кончето си е нагазил в изкласила нива. В една доста широка експозиция писателят разкрива настроенията на земеделците, разговорите и грижите им да опазят роденото на полето. Множеството настръхва ожесточено срещу другоселеца, но при вида на жал-ката сиромашка кесия и треперещите пръсти внезапно се пробужда състраданието и желанието да помогнат. Обратът към човещина и хуманизъм с предизвикан от бедняка и пияницата Торашко, който простенва: "Братко, братко, от тебе ли намериха да искат пари, братко!" "По жицата" е разказ за страданието и надеждата, за безграничната човешка мъка и за неизтощимата човешка вяра в чудото. На тази вяра в чудото Йовков е намерил ярък символ - бялата лястовица - един от централните образи-символи в творчеството му. Поразително е познанието на писателя за израза на човешката мъка: той я открива в безброй сетивни белези, в детайлите на селската дреха, в походката, говора, мимиката и жеста, ала най-вече - в езика на очите. Ако Гунчо е въплъщение на човешка-та благост, душевна меко-та и нежност, то Моканина е изразител на народната мъдрост и милосърдие. Той е от онези Йовкови герои, които съзерцават живота с първичен философски усет и затова са способни да направят обобщение за злото и доброто, за преходното и вечното в него.^Целият разказ "По жицата" е една сложна и драматична игра на погледи.' Гунчо гледа на околния свят с невиждащ поглед, Моканина - обратно, е зрящ за най-незабележимите белези на мъката и болката. Мълчаливо, само с очи двамата се съюзяват в благородната лъжа, за да опазят Нонкината надежда. Питащите очи на момичето "бяха още светли, млади и усмихнати..." й Моканина безкрайно повтаря, че тези очи ще видят бялата лястовица, макар самият той да не вярва в чудото на спасението. Едно зло, едно страдание го навежда на мисълта за вечното, безконечно и неотвратимо човешко тегло.
Преклонението пред човека играе твърде важна роля в творчеството на Йовков. То еманципира етиката му, дава му ши-рота на погледа и мъдрост на оценките. Кое е добро за Йовков? Добро с всичко, което дава криле на човека. Мярката за стойностните неща на писателя е разгръщането на човешката природа. От всичко човешко Йовков най-много обича размаха и красотата на безкористния, самозабравения и жертвения порив към красивото и хуманното, без което животът на човека е немислим.
Ако се вгледаме в поезията от това време ще открием, че литературния патос е повлиян от революционните идеи на времето, вдъхновени от примера на Октомврийската революция, но Йовков не насочва творческия си светоглед към борческата тема. Подобно на Елин Пелин той търси по-широка нравствено-етична основа за да даде своя оценка за действителността.
Творчеството на Йордан Йовков е уникално заради много странната възможност за сравнения. Но същевременно то носи своя индивидуална атмосфера - Йовков успява да опоетизира духовните и нравствени черти на личността. Идейните параметри на разказите му са свързани със сложните и противоречиви трепети на човешката душа, с природата на личностно поведение, с основанията на човешките реакции. Главна тема в неговите разкази са човекът, селския бит и войната. Характерно за неговата проза е, че не подхожда директно към социални конфликти и страданията, а чрез своите герои и техните мисли, чувства и разсъждения ни внушава човешкия стремеж към красота, щастие и справедлив социален ред.
Най-значителните произведения на писателя за войната са разказите "Последна радост", "Чудният" и "Земляци".Общото което ги обединява е, че се разкриват човешките преживявания върху фона на детайлно пресъздаване на действителността. Йовковите герои са наивници, обикновени селяни, но той ни разкрива тяхната дълбока сетивност и широк поглед. Така например, Стоил от "Земляци" чувства как растат тревите и пъпките. Живко от "Чудният" чува и вижда със свой слух и поглед, безпомощен в реалната действителност, чужд на войната и нейните ужаси. Окачествил я в ранната си повест "Земляци" като "нова и непокорна стихия, свирепа, разюздана и хищна, еднакво опасна за свои и чужди", а в "Последна радост" - като сила "безмилостна и страшна и главно неясна и неоправдана", писателя! акцентира върху нейния жесток, брутален, противоестествен и антихуманен характер ав погубването на човешката душевност, на красотата и щастието. Той съзира най-отблъскващите й изяви. Изграден като образ на мъченик и страдалец, Люцкан се превръща в най-крещящото отрицание на войната. Във финалната сцена на мъртвия Люцкан протегнал ръка към цветето Йовков влага идеята за противоестествената същност на войната, за непригодността на човека към нейните закони.
Болката за неоправданата трагедия на човека, реакцията си срещу противоестественото посегателство над живота Йовков вгражда в основата на "Земляци". Още от самото начало, писателят рисува подсъзнателният стремеж на героите от останките на разрушеното да съградят частичка от миналото, от уюта на мирното ежедневие "Всичко, което огъня беше пощадил в селото - дъски, греди врати и прозорци, всевъзможен дървен материал до последната треска - се събра и употре*и за лагера и за окопите... Ако се гледа само отвън, никой няма да повярва, че отдолу е просторно и широко, че може да има удобства и даже разкош". "Кое време е? Сега всеки на нивата си трябва да е." казва Стоил и в неговият риторичен въпрос се крие обикновено човешко мислене, призвано да създава, а не да умъртвява.
Най-хубавите произведения на Йовков са поместени в сборниците "Вечери в Антимовския хан", "Женско сърце" и "Старопланински легенди". Те се отличават помежду си със своите стилови особености. Във "Вечери в Антимовския хан" са най-ясно доловими социалните мотиви. В "Женско сърце" доминира психологизацията и призивът, а в "Старопланински легенди" преобладава романтиката в творческото минало.
В много от своите разкази Йовков засяга социалните проблеми на българското село. В тях социалните мотиви в постъпките на обрисуваните герои са тясно свързани с представите за морала и етиката на живота. Без тази социална насоченост в изграждането на образи трудно бихме могли да си представим вълнуващото съдействие на разкази като "Другоселец", "Серафим", "Песента на колелетата", "По жицата". Творбите на Йовков обикновено имат повече от един сюжет, а съществена роля играе нравствения обрат в душата на човека. При Йовков ситуацията и действието е само в основата на търсене на художествени "аргументи" за духовното извисяване на човека. Същия похват на обрат авторът използва и в "Другоселец". Животът на българското село е показан в широка експозиция - тематично и интонационно свързани с другите разкази от "Вечери в Антимовския хан". Всяка една от репликите на героите разкрива черти от българския характер, отразява делничните грижи или моралните и социални представи за живот. Неочакваната поява на другоселеца, заловен в ливадата на татар Христо противопоставя обществените норми на поведение от една страна, и вярата в доброто начало в човека, от друга.
Нито един от персонажите на Йовков не се противопоставя открито на социалния гнет. Силата на писателя е в психологическия рисунък, в умението му да разкрие деликатното равновесие между гнева и топлото съчувствие. Такъв е подтекстът и в обръщението на Моканина в разказа "По жицата": "Боже, колко мъка има на тоя свят, боже!" Мотива за благородството и човечността откриваме и в разказа "По жицата". Сърцето на Моканина се изпълва със съчувствие при вида на отчаяния и безпомощен Гунчо. В разказа, в единство с нравствено-етическата проблематика, Йовков подлага на преоценка традиционнте представи на духовни ценности. Веднъж изрекъл лъжата за бялата лястовица, Моканина сам започва да вярва в нея. Тази творба е образец на неповторимото пресъздаване на човешката потребност от добро, на естествения стремеж към вяра в щастието. Бялата лястовица в този разказ е обобщен символ на вековния стремеж към добро, към щастие и хармонични отношения.
С герои като Моканина "По жицата", Серафим, Дафин (Скитникът" и Сали Яшар "Песента на колелата", Йовков отъждествява своя идеал за действителната сила на благородството.
В разказа "Грехът на Иван Белин" от "Ако можеха да говорят" Йовков разгръща идеята за нравственото извисяване на личността в един особено широк диапазон - етичен, социален и психологически.
От една страна, автора изповядва темата за единството между човека и природата, но от друга той подлага на голям психологически анализ своя герой. Чрез неговите постъпки Йовков отново отрича насилието и неговото безсмислие. Виждайки осиротелите вълчета съзнанието на И. Белин изниква споменуза собствените му синове, загинали някога по бойните полета.
За героите на Йовков чуждото добруване, чуждото утешение и безкористно благодеяние имат определяща стойност. Те са превърнати не само в основен принцип на личностно поведение, но и в необходимо условие за собственото самоудовлетворение, в смисъл на човешкия живот.
Прозрял истината за безсмислието и преходността на материалните ценности, лишени от пълноценна радост и любов, Сали Яшар дни наред мисли "че е длъжен да направи някакво голямо благодеяние..., което да засегне повече хора, да надживее много поколения". -Защото, както повечето герои на Йовков Сали Яшар непоколе*имо вярва, че с мъки, с нещастие е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което седи над всичко - любовта между хората". Именно в името на тази любов той дава пари на Джапар да свие семейно гнездо с Шакире. Преклонението на автора сред физическата красота се долавя в думите "...няма по-голям дар от хубостта".
Йовков издига на пиедестал благородния труд и неговата цел, като средство за облагородяване. Чрез Яшар, авторУподчертава, че зад всяко човешко просветление стои простотата и непринудеността. Темата за нравственото извисяване е опоетизирана и в сборника "Старопланински легенди". Тук е и любовта като необходимо условие за пълноценно съществуване.
В "Шибил" и в "Индже" автора" разкрива тезата си за възродителната роля на любовта и красотата. Шибил поради любовта скъсва с разбойническите обири, а Индже изживява онзи дълбок духовен прелом, който го превръща от безразсъден кърджалия, в защитник на онеправданите. Йовков се прекланя пред физическата красота, за него тя е олицетворение на духовна сила, мъжество, символ на доброто и красивото в живота. Той не изгражда героите си като духовно обобщение на някакво неестествено съвършенство, той ги разкрива и в мигове на падения ^ и в нравствени престъпления, но воден от дълбокия си хуманизъм той неотклонно се стреми да покаже способността им за нравствено пречистване и духовно възкресение.
След завоеванията на белетристиката преди Освобождението, развитието на нашата художествена проза преминава през три етапа, определени от литературното дело на Иван Вазов, на Елин Пелин и на Йовков.
Без Вазов бихме загубили дълбочината и поетичността в пресъздаването на историческото битие. Без Елин Пелин - социалния патос и дълбоко съкровеното в живота и бита на селяните, а без Иовков щеше да ни липсва мъдростта, родена от познаването на съкровените човешки преживявания и благородството на духа.
Още първите му художествени завоевания идват освен от силата на дарованието му, още и от творческата му настойчивост. Той скоро изпъква в литературата ни с огромният си дар на разказвач с оригиналния си стил, създаван постепенно, стил, така богат, така пленителен с магията на националното. Художникът не отразява смисъла и пъстротата на живота като огледалото студено и безстрастно. Той всякога претворява човешкото по своя вътрешна мярка. И всичко стойностно в творчеството му зависи и от това, как животът е преминал през духа му. Йовков живее често с илюзии за благородното у човека, представите му за него не всякога се покриват с реалността. Той вярва на човека и твърде много естетизира красивото у него. Йовков е реалист с идеалистическо отношение към живота.В разказите си пресъздава народния бит в една извънредно реалистична картина. Творческият подем у него идва от голямата обич към,, хората, от мъката по участта им, подхранван духовно от възторг към хубавото и благородното.
Йовков не само въвежда в литературата хората на земята. но ги изобразява с вълнуваща човечност. Бедният селски труженик, простият войник в сив шинел, израстват в творбите му с вездесъщата сила на герои. Писателят разбира душата на обикновения селянин, честен, трудолюбив, тъгуващ за своите ниви, знае жаждата му и мъката му по земята. В творбите му се срещаме с герои, които никъде не се самоизтькват, а присъстват навсякъде мъдри, проникновени и дълбоко човечни. Запасен с впечатления от живота на селото, с душа изпълнена с видения от родните полета, Йовков пази в душата си вярно чувството за историческата съдбовност на народа, за благородството и хубостта на човека. Иовковите творби имат свой свят, своя атмосфера, произтичаща от темите, които разработва и от образите, които създава. Обаянието на тези образи и картини е преди всичко в жизнената им правдивост, в изображението на радостта от труда, в дълбокото съчувствие към човешките страдания, във вълнуващото преклонение пред красотата на човека, природата и света. Чудният дар на разказвач, който несъмнено Йовков притежава, е съчетание от безспорна и голяма художествена дарба, от постоянен стремеж да прониква в живота на хората, да разбира техните чувства и тежнения, радости и скърби, да осветлява всичко онова, което у човека е прекрасно и хубаво.
Така се ражда огромната и светла орбита на Иовковите чудни герои, които не са светци, но не са и злодеи. Ако тръгнем с пеещите каруци по прашните пътища на Добруджа, ще срещнем и пияници, и грешници, но всички те ще бъдат човеци. Наистина трудно ще открием Албена, Тиха, Шибил, Сали Яшар, защото те са по - скоро авторови мечти, отколкото реалистични образи. Това не значи, че Йовков не е реалист, просто неговите герои се подчиняват на авторовото виждане за всесилието на красотата и морала. Това органично единство на реализъм и романтика определя своеобразието на Йовковия художествен свят - и реален, и условен; исторически определен и вечен;"географски заземен", но и универсален.
Ранните военни творби на Йовков се отличават с ясна и публицистична авторова позиция. Тонът е реторично -патетичен, творецът представя истината от позицията на очевидец. Но на фронта Йовков помъдрява житейски и израства художествено. Много скоро той се отказва от директността и закодирва своите внушения чрез герои и сюжет.
Войната, според Йовков, нарушава хармонията като крепителка на човешкото битие. Тя изправя хората пред взаимно изключващи се алтернативи. Такива в " Земляци " са полето, очакващо труда като ласка и мъчителното затишие пред боя, вещаещо смърт.
Обстоятелствено разгърнат и обемен, разказът "Земляци ", който не случайно често определят и като повест, всъщност е почти безфабулен. Осем от единадесетте обозначени с цифри фрагмента, на които той е разчленен, са посветени на битовото всекидневие на войнишкия лагер по време на негласно зимно примирие, деветият изобразява похода, десетият - сражението и единадесетият е нещо като епилог. От гледище на класическия, изграден върху определени събития разказ, става ясно, че по-голямата част от повествованието тук е само една несъразмерно резтегната експозиция, въведение, което ни запознава с характера и взаимоотношенията на героите. Но характерният Иовковски тип разказ съвсем не се гради върху класическата фабулна схема и от гледище на неговите художествени закони страниците, отделени на прелитането на жеравите над войнишкия лагер, и тези, посветени на похода до бойното поле, са художествено еднакво съществени. Изградено от отделни, на пръв поглед, твърде неравностойни по значимост епизоди, повествованието на "Земляци" има два вътрешно взаимоотричащи се сюжетни центъра. И тъкмо това определя неговото основно идейно - емоционално внушение.
Първата сюжетна линия е идването на пролетта.
Пролетта, която минава като нервна тръпка през войнишкия
лагер, разкрива първичната поезия, скрита в душата на външно
тромавия Стоил, и изтръгва от него проникновените думи за
гласа на земята: " ... ами тя не чака ... , земята. Виж я на - тя
приказва! ... "
Втората сюжетна линия е кървавото сражение при Елбасан, където войната навлиза в живота и на фона на пролетно разцъфтялата шипка Стоил загива, понесъл на ръце издъхващия подпоручик.
Идването на пролетта - именно това е, което "става" по време на принудителното бездействие на войниците в лагера, но това не е покой и за човешката душа. Точно обратното - незримият още южен полъх, който вдига от сън Стоил, стопяването на снега и пролетната възбуда на войниците, буйният цъфтеж на ливадите и доловеният от Стоил зов на зажаднялата за оплождане земя - всичко това са отгласи тъкмо от оня истински, нормален човешки живот, от който облечените във войнишки шинели селяни са грубо и неестествено откъснати.
А всичко друго - победоносното сражение, изтичащата кръв на ранените, труповете и по - късно - братската могила, със своя страшен в простотата си надпис " Тук почиват 84 долни чинове " - всичко това е нещо неестествено, ненормално, враждебно на човешката същност и на живота И само спокойната саможертва на Стоил и безумната храброст на Никола продължават настойчиво да внушават, че и при тази обстановка човекът може да остане човек.
С тази картина се навлиза и в другия основен мотив, който, преплитайки се с патриотично - демократичния, определя богатата мелодия на Иовковата военна проза - онова вътрешно отрицание на войната, изградено не толкова върху преки присъди или изображения на ужасите на боя, колкото върху внушението за противоестествената същност на войната като явление, враждебно на всичко нормално, природно, човешко.
Това вътрешно и именно затова така дълбоко отрицание на войната обуславя и чуждия на националистически предразсъдъци, органично хуманистичен поглед на автора. Поглед, който дори под униформите на неприятелската войска продължава да търси и вижда човека.
Показателна в това отношение е нарисуваната в “Пред Одрин” потресаваща картина на бойното поле при Кайпа. Изправен пред стотиците, хиляди може би неприятелски трупове, тук авторът - разказвач не спира при отблъскващото внушение на тази " страшна и безкрайна морга ", от която идеше леденият ужас на смъртта ", а с неприкрита човешка симпатия търси белезите на онова универсално човешко съдържание, което сближава, дори отъждествява неприятелските войници с неговите земляци.
Художник с изострени сетива за всички прояви на живота, авторът на " Земляци " и " Балкан ", " Българка " и " Ески Арап ", " Те победиха " и " Последна радост " ни остави най - богатото на мотиви, образи и идейно - емоционални внушения изображение на войната в българската проза - от естетизираната картина на масовия боен устрем ( " Белият ескадрон " ) до малките човешки драми, които са тъжното ехо на този саможертвен устрем ( " Белите рози " ).
И " Последна радост " както " Земляци " е обемна и обхватна, доближаваща се до повест творба, разделена на десет обозначени с цифри малки откъса. Този път те са разпределени подчертано равномерно. Пет части за мира, пет за войната. Онова вътрешно противопоставяне между нормалния човешки живот и противоестествените закони на войната, незримо присъстващо в най - хубавите военни разкази на автора, тук преминава и в открита съпоставка между мирния живот в идиличното провинциално градче, който завършва с патриотичното въодушевление на мобилизацията, трагичния поход през дъжда, глада, холерата и смъртта, който завършва с гибелта на главния герой, най - поетичната рожба на мирната провинциална идилия - цветопродавача Люцкан.
Само художник с Йовковата увереност в силата на пластичното изображение може да си позволи и да постигне това. Да вземе комичната фигура на един провинциален чудак и без да идеализира ни най - малко неговата наивна глуповатост, да го превърне във въплъщение на романтичния човешки порив към красотата и поезията.
Смъртта на Люцкан, светло примирена от неговата последна радост - бялото цветче на лайката, което той така и не успява да достигне - красив символ на брутално смазания от войната човешки порив към красотата, на поруганата поезия на живота.
Към това внушение ни е водило цялото повествование. Сега то намира израз и в един ярък и разширен образ. Сякаш няма какво повече да се направи и разказът може да свърши дотук. Но, ето, в последния, десети епизод авторът се връща отново към смъртта на Люцкан, за да я повтори своеобразно в два нови "кадъра" - такава, каквато я вижда тъпо самодоволния санитарен полковник, и такава, каквато я отгатва младият офицерски кандидат. И това иронично,пародийно развенчаване на патриотарската военна фразеология акцентува още веднъж и с нова сила на разказа.
Люцкан със своето празнично поведение е в явен разрез на разумното еснафско всекидневие на града. Градът има нужда от героя само в празничен ден. В делник той живее със своите дребни сметки и за Люцкан се сещат само младите влюбени. Защото любовта и поезията винаги вървят ръка за ръка. Люцкан е поет душа и по жизнено поведение. Внезапното ожесточение в края на празничния ден на пияните младежи се нахвърлят да измъчват бедния цветопродавач е инстинктивното животинско ожесточение към " бялата врана " - към онзи, който се осмелява да не прилича на себеподобните и да не живее като тях.
С богатите внушения на своите пластични изображения Йовков е успял да разкрие едновременно и оная странна необходимост от присъствието на Люцкан, и оная неосъзната враждебност към неговата чудатост, които, взети заедно, определят социалното му място като една от забележителностите на мирното провинциално градче.
Но основните устои на Иовковия художествен свят израстват не върху градската - макар и идилично- провинциална; а върху подчертано селската действителност - там, където сред широките полета на Добруджа човекът живее в една още неразрушена хармония с природната среда.

При Йовковите герои националната и социалната определеност вече не са основен делитбен белег. Чорбаджийската щерка Тиха и циганката Божура носят всички битови и психологически особености на своя произход, но еднакво въплъщават всеотдайността на истинската любов. Една от най - съкровените си идеи за смисъла на човешкия живот Йовков влага в образа на стария турчин Сали Яшар. Хищните "Сенебирски братя" са истински " чорбаджии - изедници ", но от тях еднакво страдат и българи, и турци. От друга страна, Матаке от Преселци е един от най -богщите, хора в своя край, но това не му пречи да бъде човек с голямо сърце. Героите на Йовков - потъналият в спомени за миналото Мустафа Токмакчията или замисленият майстор на пеещите каруци Сали Яшар, достолепният Матаке или свитият дребничък другоселец - получават съвсем определена национална и социална характеристика. Но българинът и турчинът, богатият и бедният са еднакво подвластни и на магията на женската хубост, и на неотменното идване на старостта и смъртта, и на жаждата да оставиш в живота следа от себе си. И тъкмо това интересува преди всичко автора. Проблематиката на неговите творби се определя не от социалното положение, а от нравствените търсения на неговите герои.
И все пак Йовков е твърде верен на правдата на живота, за да заобиколи изцяло основната за своето време социална тематика. Най - често тя е скрита дълбоко в основата на неговите сюжети или е само техен по - общ жизнен фон, но не рядко излиза и на пръв план като пряк мотив за действията или съдбата на героите. В " По жицата " няма да срещнем ясното съзнание на Елин-Пелиновите герои, че "сиромашията е крива "("Край воденицата").Но това не прави по - малко ясна социалната причина за трагедията на болното момиче. "Сполай на бога прехранваме се. Само да не беше ни се случила таз бела ..." -недоумяващо въздиша едрият бос и оръфан селянин, целият в неумело зашити кръпки, но самият му вид достатъчно



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Чудаците в Йовковите разкази 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.