Човекът и познанието


Категория на документа: Литература



И постепенно става леко
на мозъка ти разрушен,
че тръгваш много надалеко
и все ще стигнеш някой ден.
(„Най-хубавото“, 1956)

Творбата му за смъртта носи заглавието „Най-ху¬ба¬во¬то“ — като израз на свое предпочитание спрямо оста¬на¬лите теми, които го вълнуват. В мои разговори с мно¬з謬на, различни по нагласа и стил съвременни поети, ко¬га¬то е ставало дума за стойностни книги или отделни твор¬би, единодушно всички — от почитателите на Геров до най-недобронамерените — посочваха като най-добро в съ¬вре¬менната литература стихотворението му „Най-хубавото“. Дори тези, за които смъртта не е привлекателен обект за художествен анализ. Защото поетите с интуицията си усещат, че стане ли дума за смисъла на човешкия жи¬вот, не може да се отмине най-важният екзистенциален проб¬лем — проблемът за смъртта на човека.
В поезията на Яворов, към когото Геров изпитваше огромен пиетет, смъртта за пръв път се явява като „свет¬ли¬на“, както е в традицията на религиозния канон, и след Яворов за Геров вече „светлината“ се превръща в ем¬бле¬ма¬ти¬чен знак на смъртта:

Несретник безприютен,
в тъма самси изгубен, да заглуша страхът
обладал ми душата, аз гръдно викнах песен
на горестна самотност — и ехото отвърна
из пущинаци стръмни, където все без път
след него се залутах. Но вместо да намеря
там празник на живота, тържествен и безкраен,
в лице смъртта погледнах: тя беше светлина
на пролетното утро, отвеки съчетана
с мъглата подранила на есенната вечер.
(П. К. Яворов)

Едно от най-оригиналните поетически превъплъщения в творчеството на Геров също е сродяването чрез смъртта между човешкото сърце и слънцето:

Цяла вечност сладко ще сънуваш
слънцето до своето сърце.

Струва ми се, че не съществува в българската поезия по-романтичен образ на смъртта. Оправдан ли е ху¬до¬же¬ст¬вено този гигантски скок между пресекналото човешко дихание и могъщото величие на слънчевата светлина, която ежедневно царува в очите ни?
Култът към слънцето е познат на много народи. В българския поетически фолклор следите от езически ми¬то¬ве се освежават и разнообразяват от реалистични би¬то¬ви случки. Съчетават се органически реално и фан¬та¬стично. Слънцето в народното ни творчество е „все¬виж¬дащо“ (око на Бога, бих добавила), то знае тайните, бол¬ки¬те и радостите на хората, които го възпяват.
В сватбения ни песенен фолклор например слънцето е призовано да наблюдава отвежданото от момъка-жених момиче, което тъгува за родния дом, слънцето също тъгу-ва заедно с близките на девойката; в други песни слън¬це¬то ще стане жених, ако надиграе най-личната мома-кра¬савица. Красотата е предпоставка за поява на „ак¬ти-вира¬ното“ слънце, сменяйки дискурсивно съзерцателния ас¬пект на изображението. В българската поезия сватбата и смъртта вървят ръка за ръка при поетите от 20-те години (Фурнаджиев, Разцветников), митичната връзка слънце — смърт от фолклорната поетика е експонирана и в твор¬че¬ската визия на Геров („Цяла вечност… слънцето до своето сърце“).
Слънцето е залегнало в българското съзнание и като символ на възмездието – много често в песните се пре¬съз¬дават думите на слънчовата майка, която съветва сина си да се оттегли от небесата, за да плисне благодатен, спа¬сителен дъжд за труда на селските хора (нека си спом¬ним и сърдитото слънце в баладата на Ботев „Хаджи Ди¬ми-тър“). В поезията на Геров мотивът за равносметката и възмездието (макар и в малко по-различен аспект) е из¬веден като централен, слънцето е активен арбитър в по-лезрението на човешката чест. Както е в една народна песен — покойница се явява пред съпруга си в образа на гълъб (гълъбът като символ на въздушното „царство“, но със спазена йерархичност спрямо образа на слънцето), молейки го да потисне скръбта си за нея и да се ожени за друга жена, за да не са лишени децата им от майчина грижа. Докосваме се до истински поетически бисери в изповедта на едно непритворно и цялостно, ненакърнено първично съзнание, което трудно може да си представи смъртта като край на човешките усилия. Откриваме нещо дълбоко и съкровено в това съзнание — желание за над¬мог¬ване над трудностите, над бедите, даже над неиз¬вест¬ното. Слънцето в българския поетически фолклор е свое¬об¬разна реализация на това желание: сродяване с тайните и могъществото на природата, слънцето като покровител на човека. Но човекът със своето голямо сърце чрез смърт¬¬та си се издига до неговото могъщество („…веч¬ност… слънцето… сърце“).
Разбира се, при подобна символика трябва да се държи сметка за всички специфики в нагласата на социндивида, за психологическата определеност на времето. Но пое¬зия¬та на Геров с подобна проблематика е още едно по¬твърж¬дение на предположението за творческа инвазия на най-значимите интелектуални и философски учения през 30-те и 40-те години, сред които и статиите на дъ¬но¬ви¬сти¬те в сп. „Житно зърно“. Това сочат и последните про¬уч¬вания на учението на Петър Дънов41 за ролята на „свет¬ли¬ната“ в истинското съзряване на човешката личност и ней¬ния автентичен интелект. Когато тези статии се пу¬бли¬куват за пръв път, Геров е съвсем млад, но е запленен от богатата проблематика на учението.
Защо Ал. Геров толкова плътно се придържа към знака на светлината — имплантирайки я в поетическата тъкан на своите творби като обикновена метафора. Когато пре¬би¬вава в затвора, светлината е автентичен знак, не¬об¬хо¬ди¬мостта от нея е буквална, тя не е символ, а жизнена не¬обходимост („Още чувствам в мрака на затвора, / до самия ръб на своя гроб, / истинската стойност…“).
Дъновизмът през 30-те и 40-те години на миналия век играе особена роля в интелектуалните среди на България. По-късно, с идващите години след 1944 г., години на край¬но отрицание към всякакви „изми“ и метафизични аспекти на културния живот, Геров не скъсва пъпната връв на своето творчество с най-горещите защитници на транс¬цен¬дентните знаци на „светлината“ и на „музиката“ — като присъщи компоненти на човешката самобитност и уни¬калност на битието. Възниква обаче друг въпрос — отстъ¬пил ли е от художествените си завоевания поетът Геров, по¬ста¬вил ли е в „рамките на действителността“ истин¬ската мащабна космическа енергия, която го при¬вли¬ча с магнетична сила и се превръща в център на твор¬че¬ск謬те му търсения? Можем ли да тълкуваме смъртта като „край“, след като поетът толкова време ни е убеж¬да¬вал в „безкрайността на света“?
Геров продължава да е верен не само на своята фи¬ло¬со¬фия, но преди всичко на художествената си интуиция (която Бергсон определя като решаваща в творческия процес), интуиция, родена от изключителната му дарба, присъдена му свише — затова дори и не си помисля, че би могъл да покаже смъртта като „фатален край“. В пред¬ста-вите на поета смъртта е сливане с природата, със свет¬ли¬ната, с непреходността. А това „докосване“ чрез съня на смъртта до слънцето — същото „всевиждащо“ слънце от поетическия ни фолклор, носител на възмездие — е про¬я¬¬ва на силна необходимост за очертаване на па¬ра¬мет¬рите на българската идентичност — дарба и национална иден-тичност, осъразмерени до мащабите на възмездието, което в творбите на Геров от космическа енергия пре¬раст¬ва в човешката способност да твори. Но като че ли ви¬наги преценката на последствията стига до проблема за творението, създадено в името на човека или насочено срещу него. Дали ще кове обувки, или ще рисува огнените краски на слънцето чрез поетическата си фантазия, в своята добронамереност и талант Геров е безкрайно убедителен.
Забележително е, че от стиховете му се излъчва някакво своеобразно духовно наслаждение, типично геровско („Морето е самата смърт, / която своя пулс прислушва / в дълбочините на света...“), ликуващо удоволствие, че и в часовете на безветрие, и в драмите човешки той може да улавя пулса на света, тайната при зачеване на ма¬те¬рия¬та и раждането на духа:

Животът е във мен,
но и смъртта е в мен.
Те всекичасно нещо разговарят.
Посрещат с радост всеки слънчев ден
и заедно в сълзите мои парят.

В поетическия свят на Геров се раждат интуитивни прозрения, осмислени от човека като противоположни категории: за смъртта и живота, за преходното и вечното. Обединяващ елемент в тези антиномии е „слънцето“ и така всъщност се потвърждава единството и не¬уни¬що¬жи¬мостта на материята:

Ела, слънце,
нежно
и хубаво слънце!
Малко,
сладко
слънце!



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Човекът и познанието 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.