Човекът и познанието


Категория на документа: Литература


Тъй както организмът си прочиства
със пъпчици и циреи кръвта,
така във тях природата е скрила
заряда на смъртта и гибелта.
(„Улица“)

Трябва много дълго да си живял с образа на смъртта, за да й намериш тази трактовка, съвсем непоетична, но достоверна: „организмът си прочиства… циреи кръвта… заряда на смъртта…“. Но както при повечето истински поети, романтичното чувство надделява:

…ние неусетно ще се слеем
с цветята и пръстта.
(„Свят“)

С поезията на Геров започва събирането на двата края на скъсаната нишка с религията и Бога. Търсенето на космическа справедливост, на вис¬ша¬та сила, която движи всемира, е подстъп към новото ре¬лигиозно чувство на човека през втората половина на XX век, все още не¬осъзнато, по-скоро интуитивно на¬ме¬ре¬но („неусетно ще се слеем…“). Нашата кръв, нашите съл¬зи ще про¬съ¬ще¬ст¬вуват в соковете на цветята — впро¬чем това са идеи, които се срещат и при други поети, тук Геров е на крачка от епигонството. Но генетично свързан с природосъобразния начин на живот, той въобще не до¬пуска, че подобно мис¬лене може да се схваща като епи¬гон¬ство, по-скоро го проек-тира като единомислие, радва се на наличие от свои последователи, заразява със своята обич към природата и животните — не само своите род¬ни¬ни, но и най-близките си приятели (вж. публикувания разказ на неговия брат Георги Геров с показателното заглавие „За градината, гълъбите и кучешката колиба“38).
По същество поетът не само търси опори във външния свят, в чистите извори на битието. Хармонията в при¬ро¬да¬та, привилегия на немската философска и естетическа мисъл39, вероятно без да е подробно изучавана от Геров, е същностна черта на неговия характер и психиката му. От срещата между една журналистка40 и поета се ражда статия със заглавие, особено показателно: „Влизайте, но внимавайте да не събудите котака“, фраза, която ха¬рак¬теризира поета много повече, отколкото всичките пси¬хо¬логически проучвания, взети заедно.
Опоетизирана смърт, колкото рисково и неточно да е това понятие, бихме могли да назовем физическия край, предназначен от Геров за личността. Всяка мотивация в предпочитанието на творческата избирателност за¬дъл¬жи¬телно ни отвежда към знака на стойностното:

Гледа ги слънцето с нежност и страх,
милва ги и им се радва
и предпазливо надвесва над тях
своята огнена брадва.

Поетът много често използва опозицията нежност — страх. Нежността не е привилегировано състояние, пред¬из¬викано у поета от любов към собствената му майка. Об¬разът на старата жена, на другите възрастни жени, кои¬то слънцето гледа с нежност, носят дълготрайните активи на човешкото достойнство изобщо, затова слънцето „пред¬-пазливо“ надвесва над главите на жените, при¬ли¬ча¬щи на светици, своята огнена „брадва“ на смъртта…
Стойностното като духовна субстанция в представите му на творец е достатъчно провокативно, но е със запазена знаковост. Смъртта — брадва, и светостта на майката сбл謬жават онтологичните краища на битието, на раж¬да¬нето и смъртта. Ранимостта на живота не е допустима, особено ако „протеклият живот“ е бил в знаковата хар¬мо-ничност на природосъобразната версия. Човекът като ин¬дивид, когато не е маргинално огрубен, е първичен и интуитивен (в смисъла, който влага Бергсон), той е не¬по¬све¬тен в тайнството на смъртта („най-хубавото на смърт¬та е, че идва ненадейно“), не изпитва носталгия по смъртта. Колкото по-интелектуално обременена е личността, толкова тайнството на смъртта става по-опас¬но привлекателно:

Смъртта ме люлее на своите скути
и нещо красиво разказва ми тя:
— Ще бъдеш погребан ти в бездни нечути,
на кал и вода ще ти стане кръвта.

Тъй хилядолетия ти ще пътуваш
в земята, по корени и по листа,
при среща със близките ще се вълнуваш,
ще зъзнеш от зимния вятър в нощта.

Готви се, приятелю, дълго готви се,
когато един еделвайс разцъфти,
в листата му нежни да сбереш свойте мисли
и пак да си спомниш, че си ти, че си ти!
(„Eделвайс“)

Споменът в смъртта, че си „ти“, е част от красотата в жи¬вота, точно този спомен превръща „простотата“ на все¬кидневния бит в жизнени превъплъщения на неутолимия човешки дух към познание, изтръгва от горчивината на болката, от изпепеляващите драми, от съмненията — изстраданата увереност за сложността на живота и за от¬пе-чатъка, който космическата енергия ще съхрани като памет на човечеството. В едни социалистически де¬се¬ти¬ле¬тия подобни схващания са най-малкото еретични. Про¬ти-воречията, духовните спадове не закъсняват и Геров е с открити рани за собствените си съмнения, а и опитно по¬ле за самодоволството на цензурата, която ще приложи всички йезуитски методи и ще доведе поета до пълно изтощение. Така можем да си обясним следното негово твърдение:

Аз виждам вечността —
мехур със малко истински неща.

Геров носи своя кръст в една скована от догматика соцсреда, която го кара винаги да се чувства виновен. Да кажеш, че животът е сложен — каква баналност, но не и като художествено изразена позиция в творчеството на поета. Чрез богатата проблематика на собствената си твор¬ческа визия Геров е предизвикателство към човешкия разум, към съвестта, поезията му се крепи върху ка¬приз¬но¬то равновесие между интуицията и опита на човека:

Най-хубавото на смъртта
е туй, че идва ненадейно.
Поемаш въздух със уста
и се унасяш постепенно.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Човекът и познанието 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.