Човекът и познанието


Категория на документа: Литература


и ще отворите очи след десет хиляди години,
спомнете си за мен.
Аз бях страхлив, безпомощен, объркан.
...
Не знаех точните размери на безкрайността.
И нямах още сили да се радвам на безсмъртието.
По всичко друго аз на вас приличах,
защото иначе не съществува смисъл.
(„Обръщение“)

Никой не познава самотата по-добре от Александър Геров. Самотата като онто¬ло-гиче¬ска бездомност, като обреченост. Самотата като овла¬дя¬на депресивност и част от творческия акт на съзерцание („аз на вас приличах“; „иначе не съществува смисъл“). Но Самотата е и присъ¬ст¬вие на призраци, призраците на политическото ли¬цеме¬рие и догма, изживени от Геров като реалност — фа¬шизъм, комунизъм, псевдодемокрация. И това, за съ¬жа¬ление, са най-реалните пътищата за ерозия на вярата в огром¬ни¬те човешки интелектуални възможности, а тази вяра е една от основните тенденции не само в поезията на Геров, а и у всички поети на 40-те. На Геров при¬над¬ле¬жи скепсисът:

Аз сбърках своя път, аз сбърках.
Вместо обувки да кова,
безкрайната човешка мъка
помъчих се да уловя.

Според мнозина изследователи на народопсихологията ни, сред които не на последно място и Симеон Радев, „за¬наятът“ е на особена почит в българските традиции. Ха¬рак¬терът на българина, формиран в трудните години на робства и в непрекъсната борба за оцеляване, се опира на психологическата устойчивост в правене на неща, специфични за бита и ритуалната обвързаност на бъл¬га¬рина, занаятът е вид себеотдаване докрай. Занаятът е схва¬щан най-вече като дързост да изявиш себе си пред света, да вложиш в творението своя усет, честността си, лов¬ко¬стта и мъжеството си („корназлък“). Оттук идва и сложно¬стта на вътрешния ангажимент в подбора на действия в конкретна насока и този момент става особено важен за творящата личност.
Самопреценката за личното участие в събития, ритуали и духовни послания се превръща във важна част от живота на мъжа. Творецът, бил той съвсем скромен или с мащаб¬на дарба, най-вероятно изпитва огромна не¬об¬хо¬ди¬мост да провери постиженията си — да се отрече от тях или да ги препотвърди. Съмнението, че не си сполучил в избора на най-същественото от своя живот, може да се превърне в мъчителна травма, в кошмарен ужас с не¬пред¬ви¬дими последици. Колкото по-самокритичен е човекът, тол-кова по-ярки са вътрешните му дилеми и съмнения в значи¬мостта на постигнатото.
Александър Геров непрекъснато преповтаря съм¬не¬ния¬та си („Аз сбърках... аз сбърках... Вместо обувки да кова...“). И при цялото му съмнение никак не е странно, че продължаваме да изпитваме доверие към неговата поезия, защото дори и в коректива на своя „грях“ поетът Геров пак държи сметка за нашия душевен и физически уют — защото и обувките, направени с любов, са като делата на добрата фея, те ще ни пренесат не само по пътя в мечтите ни, а най-вероятно и в другия — към отвъдното...
Художествената образност в поезията на Геров не е плод толкова на усвоена поетическа култура. Драмата на човечеството от XX век е изпепелила душата му. Но само поет от голям мащаб може да го сподели така:

Та това е толкова човешко
да заплачеш тихо и без срам
на живота върху въртележката.

За хората с изострена нервна система е по-трудно да бъдат отшелници от света. Самотата за тях е сходна едва ли не с проклятие, със смазващ душата ужас. Те не могат да се пристрастят към уединението, както се случва при Николай Райнов и Богомил Райнов, които могат да пре¬вър¬нат самотата в съзерцание от висш порядък. Ще цити¬рам Б. Райнов: „И когато нощем работя сред самотията и тютюневия дим — пише той за своя баща, — случва се да поглеждам към старото кресло в ъгъла... Стария как седи и ме наблюдава... ние винаги носим у себе си своите мъртъвци и дали ще ги усещаме като мъртъвци или като живи хора, това зависи до голяма степен от самите нас“ („Тютюневият човек“). Сянката на Николай Райнов съ¬път¬ства неизбежно сина, и това не е просто любов или почит към бащата, а корените на едно литературно родословие. Но разказът на Кр. Куюмджиев за това, как е възприел самотността на „Тютюневият човек“, е по¬ра¬зи¬телен: младият човек (става дума за Б. Райнов – б.м., М. Т.) в началото на своята кариера по време на соц¬ме¬ро¬приятията „е принуден на събрание пред погледа на своя баща да го критикува за идейните му слабости. Раз¬би¬ра се, това е една от извратеностите на култа – да се подлага човек на безброй нравствени мъчения. Но само човек с откровеността на Б. Райнов и куража да гледа истината в очите може да засегне мотива за отце¬убий¬ст¬вото…“ – подчертава Куюмджиев, един от най-близките приятели на Богомил Райнов, и продължава: „…Бях чувал за него (Б. Райнов – б.м., М. Т.) страшни неща. Пред мен се изграждаше образът на самотен вълк, навикнал на тъм¬на гора, ръфан и нападан, с много белези и рани от обще¬ст¬вени битки, но от зъбите му да се пазиш. Леден и не¬до¬стъ¬пен, той черпи сили от собствената си самота. Душата му е бронирана, там не може да проникне никой. Раз¬каз¬ва¬ха ми, че работи нощем, сам в някакъв голям апар¬та¬мент, пълен с книги, картини и сбирки от художествени пред¬мети, като мъдър бухал, чужд на светска суета, дру¬гар¬ски забави, разговори на чашка. Трудно ще го съ¬блаз¬ниш с евтини успехи, с нетрайната слава на герой на деня. Към хорските приказки се отнася не с презрение, а със сту¬дено безразличие, защото знае цената на хулите, и на хвал¬бите. …Хора с неговата кройка са извън тяхната мярка…“29
Толкова различен от Богомил Райнов е Александър Геров. Наричат го „оголен нерв“ (Петър Караангов), „чо¬ве¬кът, който ненавижда мрака“ (Богомил Нонев), „мъче¬ни-кът на земния рай“ (Кръстьо Куюмджиев), „Това меч¬та¬телно сърце“ (Здравко Петров).
При Геров (както и при Яворов) духовното страдание придобива физическо усещане:

Мила моя, нека нищо сега не говорим.
Нека огънят тихо гори в камината.
Вратите на новия свят ще бъдат разтворени:
няма изход за стария свят, не може да има.

Само едно те моля: закови прозореца.
Моите нерви се късат като някакви нишки.
Аз не съм допускал, че е толкова страшно
да се води война на нерви и мисли.

Тази творба, написана в навечерието на Втората све¬тов¬на война, остава актуална за Геров и по време на со¬циа¬лизма. Много често в съзнанието му се прокрадва съм¬не-нието, че човечеството в своята нравствена култура не помръдва и крачка напред във времето. Каква ирония — поетът остарява, а човечеството не помъдрява, остава в детската възраст на своя политически опит! Цялостното творчество на Геров показва, че поетът не може да остане зад „закования“ прозорец. Изолацията от света, съзер¬ца-ние¬то, на което той всъщност посвети толкова много сти¬хо¬ве, не е предпочитаната среда за неговото съ¬щест¬ву¬ва¬ние: „Разбрах как страшно тегне самотата. / Самот¬ни-ят живот ще ме сломи.“ Самотата, нейната скрита енер¬гия, която зареждаше с поетическа и творческа зря¬лост стиховете на Яворов и Далчев, любимите поети на Геров, е неприемлива за него: „сградите стоят / и в тъмнината бдят и слушат — / това е най-стра¬хот¬ният,/ необясним, убийствен ужас“. Самотата е про¬ти¬во¬показна, колкото и странно да звучи това, за най-са¬мот¬ния творец в нашата литература, тя е отровата за не¬го¬вия неспокоен дух: „Капят черни листа. / Бягат сен¬ки — уплашени гъски. / С бели, бесни очи/ аз се втурвам да бягам безумен. / А след мене пищи / един стар и нବстръхнал игумен. / Самотата е той! / самота, не¬тър¬¬пимо жестока!“
Александър Геров е доловил нещо много съществено от психиката на съвременния човек: че физическият край не е толкова страшен в своята непреодолима неизбеж¬ност — неприемливо е нарушеното общуване между чо¬века и космическата субстанция, особено за тази на¬пред¬нала в познанията си съвременна цивилизация! Това обстоятелство е неприемливо за самия Геров, изцяло ангажиран с проблемите на обществото и с възможността да бъде фактически прекъсната нишката с това общество. Драматизмът произтича от нарушеното общуване между интелекта, който съществува предимно чрез жаждата да открива тайните на космическия всемир, но и чрез реа¬лии¬те на обществата, и налагащите се все по-остро поли¬ти¬чески забрани за обновяване на живота. Из¬кори¬стя¬ва¬нето на идеите, за които той е жертвал младостта си, осо¬бе¬но по политически причини, ражда ненавист и бо¬лез¬не¬ност, граничеща с невъздържаност в изказа: „Тогава ще се изправим един срещу друг / хищника с ноктите си / и аз, хищника с ножа си, / и ще се бием до кръв, до смърт, / докато единия разкъса другия“ („Рухване“).
Истината е, че който не познава биографията на поета, трудно може да си обясни тази ярост, твърде не¬съв¬ме¬сти¬ма с деликатния и сърдечен човек, какъвто по съ¬ще¬ст¬во бешe Александър Геров. Нека не се заблуждаваме: страшна е мисълта за последния удар на сърцето, но по-страшна от всичко е другата мисъл — за „глухонямата памет“, по сполучливия израз на Блага Димитрова. Затова обичта към случващия се живот е безкрайно благо и огромна отговорност. Когато осъзнаеш това, разбирайки своето безсилие, нервите се късат безвъзвратно:

Защото няма нерви от стомана...
А ето че войната и животът си текат.
Земята се тори за хиляди години.
И някой ден ще се срамуваме да минем
през тези равнини, набъбнали от кръв.

Деструктуриране на правилата на реалността



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Човекът и познанието 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.