Човекът и неговите ценности в творчеството на Никола Вапцаров


Категория на документа: Литература


Човекът и неговите ценности
в творчеството на Никола Вапцаров

Вапцаровите понятия върху основните екзистенциални ценности - вяра, живот, труд, машина, романтика, човек, личен подвиг, родина, свят, изкуство, история, се утвърждават в полемична борба с властващите в живота и литературата представи. Сблъсъкът между собстените и чужди оценки се осъществява в поезията му най-често в диалогична форма - лирическият човек е разкрит в ситуация на спор с реален (дама, работник) или абстрактен (завод, история, живот) събеседник-опонент. Ето защо посочените основни екзистенции в неговата лирика имат двумерно представяне - вярата е разкрита и като отвлечен утопичен блян, и като мечта, базирана върху реалните човешки достижения ("Романтика"); трудът - и като примитивна борба за оцеляване, и като свободно творчество ("Завод", "Не бойте се, деца"); машината - и като средство за експлоатация, и като символ на духовен прогрес ("Завод", "Двубой"); човекът - и като духовен примитив (убиец, самоубиец), и като исторически съзидател; отечеството - и като земя-затвор, и като прекрасно безбрежно пространство ("Песни за родината"); изкуството - и като историческо знание, и като псевдоотражение на живота, и като неподправена истина за битието на онеправданите ("Кино", "Рибарски живот", "История"). Оборването на лъжливата представа се осъществява в процеса на духовното осъзнаване на Вапцаровия лирически човек ("Писмо", "Завод", "Двубой"). Той има няколко етапа: оскотяващо страдание-гневен борчески протест-готовност за саможертва в името на един коренно различен в своите ценности бъдещ свят.

Решаващ момент в този процес на себеосъзнаване е сдобиването с вяра - основен импулс за живот, неразрушимата духовна опора на личността. Изграждането на новите ценности в лириката на Вапцаров е резултат именно от намирането на вярата, с чиято помощ лирическият човек преосмисля изцяло своето тежко битие - извървява пътя от отчаянието до борбата за защита на своите нови ценности. Ето защо идейна доминанта на Вапцаровото творчество е вярата-броня.

Нейното утвърждаване като абсолютна свръхценност е проблемен център на първата творба от вапцаровата стихосбирка "Моторни песни". Тя въвежда и очертава духовния облик на неговия лирически герой. Мотивът за вярата има диалектическо утвърждаване. В първата част героят обявява за своя свръхценност живота, в името на който е готов да изтърпи всякакви изпитания ("за него живота направил бих всичко"). В следващата част обаче той заявява, че има ценност по-голяма дори и от живота - вярата, без която би бил нищо. Става ясно, че нейното възможно похищение е по-страшна интервенция и от биологическата загуба на живота. Така текстът противопоставя драматично два мотива: за живота-свръхсмисъл и за вярата-свръхценност. Финалът обаче изтрива очертаното противоречие, защото се оказва, че вярата на лирическия герой е насочена не към нещо друго, а към самия живот, но не настоящия, а бъдещия ("моята вяра, че утре животът ще бъде по-хубав, по-мъдър"). Така още първата творба на "Моторни песни" противопоставя двете противоположни екзистенции на Вапцаровата лирика - настоящия и бъдещия живот. Битието на лирическия герой е драматично духовно пътуване между тях - от отчаянието в миналата и настояща действителност към намирането на смисъла на съществуване.

Творби като "Писмо", "Песен за човека", "Завод", "Двубой" и др. очертават най-синтезирано този път. Негово начало е страданието на онеправданата личност и общност. Индивидуалната трагическа участ разкриват стихотворенията "Писмо" и "Песен за човека". В първата творба драмата на отчаянието е резултат от смазването на наивните младежки надежди за празнична среща с живота. Реалното битие на аз-а се отъждествява със затвор, в който той се изживява като заключено "в клетка животно". Затворените пространства в поезията на Вапцаров са най-ярките метафори на човешката трагическа участ. В неговите бордеи ("клетки", "машини зли") се заражда духовното отчуждение на човека от живота-затвор. В тях лирическия герой формира примитивна реакция срещу злото, равна по степен на духовна поразимост с "гангрена" и "проказа". Кулминацията на човешката деградация в "Писмо" се оказва загубването на естетическото чувство към красотите на живота ("простора пак бе син и необятен/на хоризонта пак полека-лека/се губеха платната всяка вечер/и мачтите изчезваха далеко/но ние бяхме ослепели вече"), което води до изгубване на "вярата в доброто и човека", в "капана на живота".

Стихотворението "Песен за човека" разкрива по-висока фаза на духовно поражение в резултат на жестокия натиск на света върху нравственото равновесие на низовия човек. В биологическата борба за оцеляване ("не стига ти хлеба") героят губи нравствените си устои и стига до престъпление - отцеубийство. Според вапцаров примитивната борба за насъщния в адската действителност стимулира разрушителни първични инстинкти у човека. Посочените две творби разкриват два трагически аспекта в духовната деградация на личността - естетическа и нравствена поразеност.

Стихотворението "Завод" разкрива ужасяващата човешка участ като общностна (работническа) съдба. Заводът (основен топос на вапцаровата лирика) присъства като минимодер на адския живот. В него трудът е наказание-жестока принуда. Рабътникът е осъден на примитивна борба за "парченце хлеб", който се стреми да му отнеме животът, оприличен алегорично на "озъбено свирепо куче". Затова животът "горчи катоо отрова" ("История"), затова е "разкапан", "мръсен", "зъл", "скотски".

Стихотворението "Двубой" разкрива една от характерните черти на пролетарската лирика - изживяване на общностната трагическа участ като лична драма. Първата част на творбата описва три типични трагически епизода от битието на низовата общност - съдбата на миньора, станал жертва на нечовешки трудови усилия; участта на лишения от нравствени опори самоубиец; престъпното деяние на деградиралия братоубиец. Лирическият герой се отъждествява и с трите съдби на социални жертви ("това бях аз"), защото само познава и жестоките физически изпитания, които налага грозния живот, и чувството за пълно безмислие, и престъпните помисли в мигове на отчаяние. В идейния развой на "Двубой" обаче катастрофата на човека-жертва е представена като минал етап от личната и класова биография. Израз на това са следващите идентификации на аз-а с бореца на барикадата, с летеца-изпитател, с работника от Тексас, с хамалина от Алжир, с поета. Те бележат новото му социално самочувствие, което на финала прераства в смела прогноза, че двубоят с "разкапания озлобен живот" ще бъде напълно спечелен. Следователно лирическият герой на Вапцаров има амбивалентна природа - той може да се отъждествява и със самоубиеца, и с летеца-изпитател, т.е. със социалната жертва и с твореца на техническия прогрес. Това е способност да осъзнава себе си чрез разтваряне в съдбата на другите, т.е. умение да мисли себе си в първо лице множествено число и така да създава различни портрети (отрицателни или положителни) на духовното си пребиваване в другия. Това духовно срастване придобива в текста планетарни размери - "навред съм аз". По този начин лирическият герой изживява едновременно и своята, и колективната реална окованост и духовна разкрепостеност.

Тази линия на осъзнаване е водеща и в стихотворението "писмо". В него покрусата и омразата към живота-затвор не се превръща в застинало състояние на човешкия дух, а в революционен порив. Трансформацията на злобата в "една борба, която днес клокочи" е резултат от сдобиването с "новото", което възпира героят да не пробие своя "слепоочник", т.е. вярата. Следователно осъзнаването като духовно-психологически процес е резултат от цивилизоването и хуманизирането на злобата в градивна енергия. Именно тя мотивира желанието за вграждане на личния живот в революционните устреми на времето. Творбата доказва, че вярата не е константно понятие, а търпи развитие.

Аналогично духовно движение извършва и злодеят от "Песен за човека". В пространството на затвора (а не в църквата) той намира друг тип духовна среда - антипод на нравствено изчерпания свят, която му възвръща духовните устои. И тук силата, трансформираща безнравственото в нравствено съзнание е вярата-прозрение, че "по иначе може" да бъде устроен бъдещият свят.

Двата противоположни образа - на настоящия и мечтания живот - събира в един текст стихотворението "Завод". В пространството на света-затвор работниците формират ново социално самочувствие - те заживяват с решителната надежда, че ще изградят чрез борба един бъдещ завод на свободния труд - синоним на мечтания живот. Може да се обощи, че Вапцаровата представа за екзистенция "свободен живот" се формира в жестокото страдание на лирическия човек, прерастващо в оскотяваща покруса. Тя обаче не се превръща в константно състояние, а прераства в прозрение, че онеправданият човек ще владее ценностите на утрешния свят.

Вапцаровата вяра в бъдещето има своите конкретни изражения (за разлика от поезиятана Христо Смирненски). Основен елемент на представата за това бъдеще е свободният труд на утрешния духовно независим човек. В поетическата система на Вапцаров трудът е амбивалентен образ - видян е като потъпкано човешко достойнство (причина за оскотяване) и като свободно творчество. Втората визия е основен елемент от неомитологичния образ на света, изграден върху комунистическата утопия за бъдещо равенство (Вапцаров е комунист по убеждения). Бе посочено в стихотворението "завод", че в старата система на трудови отношения човекът е роб на чужда воля. Това определя съдбата му на лишен от право да ползва благата, които сам създава. Стихотворенията "Не бойте се деца" и "Сън" разкриват най-ясно този алтернативен образ на труда. В тях човекът на бъдещето не е жертва на експлоататорска трудова система, а неин господар. Стиховете "имам ли аз - то значи да има за теб, имаш ли ти - то значи да има безброя" маркират основния принцип на общественото разпределение, който според комунистическата доктрина ще властва в бъдещето - принципа на справедливото разпределение на благата. Според "не бойте се деца" той може да се осъществи само в свят на абсолютно социално равенство, в който, освободен от експлоатация, човекът ще изпитва удоволствие от своето трудово битие ("ще пеем, когато работим"). Духовна опора на тази визия е вярата. Тя се оказва свръхсила в трагическото битие на лирическия герой, щом може да замени и компенсира жизнено необходимия за човека хляб ("ще ви нахраня с вяра"), т.е. път към духовно съхранение за гладните. Тази декларация доказва връзката на Вапцаровата лирика с християнската етическа система - с категориите на вярата и чудото. Лирическят герой се стреми да повтори чудото - да нахрани с вяра гладните, но евангелските поетически пророчества за Възкресението, за Страшния съд, за Сбъдването имат ново социално съдържание при Вапцаров. Образът на хляба - библейска митологема за насъщност, е важен елемент от вапцаровата представа за утрешния ден. Неговата липса в настоящия живот ("а днеска оскъден е хлеба") е знак не само за битова, но и за социална нищета; неговата достатъчна наличност в бъдещето е символ не само на материалното, но и на духовното благоденствие. Ето защо в поезията на Вапцаров образът на хляба оформя важен идеен диалог с представата за свободата. В стихотворението "Писмо" (от испанския цикъл) стихът "Хляб си имахме/Един/бе достатъчен за двама/Но за бъдещия син/ще ли да стигне" го представя като несвобода, социална мизерия, лишаващо младото същество от духовното право да очаква с радост раждането на детето. В стиха от същата творба "само хлябът ли ги сбира" обаче той е представен като недостатъчна свобода. Така творбата внушава, че свободата има по-висши цели от битовото сдобиване с насъщния хляб. Във вапцаровата утопия за материалното и духовното равенство бъдещото общество е видяно като свят на хармония между достатъчния хляб и духовно-социалното равноправие между хората. Новият тип самоусещане на човека в труда конкретизира сънят на Фернандес в стихотворението "Сън". "В завода лори ти си надзирател/и казва: днеска искам триста болта!/Добре Лори. Отбично мой приятел/и двамата се смееме доволни". Формално погледнато, мечтаният завод на Фернандес има същата структура, както и стария завод на човешката експлоатация: "надзирателят" Лори е представител на контролиращото звено, а Фернандес - на изпълнителското. Разликата между двата типа заводи обаче е голяма: тя е в междуличностните взаимоотношения на надзирателя и изпълнителя - отношения на пълно социално доверие ("и двамата се смееме доволни"), а не на отчуждение. Според Вапцаровата идеологема те са резултат от социално-икономическата им равнопоставеност в труда, която променя качеството и характера на самата надзорна ситуация.

Важен компонент от образа на свободния трудов живот е машината. Проблемът за ролята на техническите ценности в човешкото битие е актуална тема в модерната литература. Вапцаровата поезия пречупва по свой начин двете основни литературни трактовки за ролята на техническия прогрес - катастрофичната и хунамистичната. Във Вапцаровата поезия машината е видяна и като хуманистично явление.

В някои творби поетът актуализира катастрофичната теза чрез темата за греховете на индустриалното общество.водещ в тях е мотивът за непримиримата дезинтеграция между човека и машината, ръководени от чужда безнравствена воля. Вапцаровият човек - жертва на индустриалните ценности, живее във време на "бензинни пари, смрад, дим, масло, машини" (стихотворението "Епоха"); под "стоманена каска - небе", в което летят "стоманени ята". Трагизмът на тази епоха е представен като конфликт между достиженията на техническия прогрес и човешката нищета: "в небето - бетонни комини, в бордеите - призрачен град". Показателно е, че много често образът на света-затвор се препокрива с представана за завода на робския глад. Образът на реалния социален Апокалипсис - войната, във вапцаровата лирика също се гради от символите на техническия прогрес - оръжията за масово унищожение на човека ("в заводите "Круп" днес отливат гранати... пробиват картечни дула... за нас" - "Хроника"). Ето защо заводът - символ на техническата цивилизация е враждебно дехуманизирано пространство, което, както се посочи, отнема не само свободата, но застрашава и биологично живота ("дните -ръждясали гайки, затягат душите ни").

Въпреки тези катастрофични картини идейният акцент на Вапцаровата поезия пада върху машината не като разрушител, а като градител на живота. Показателно е, че прераждането на новия човек е разкрито в творбите му като процес на преодоляване на отчуждението и изграждане на нов тип контакт - духовно средство между човек и машина. По-конкретно трансформацията на лирическия герой от жертва в творец е проектирана в образа на пеещия мотор - труд от ръцете и сърцето на аз-а. Той символизира възобновеното единство между човека и техниката, т.е. между духовния и техническия прогрес. Лирическият герой извървява път от неприязън и отчуждение до срастване с машината чрез акта на творчеството, който във Вапцаровата поезия е едно от измеренията на представата за свобода. В резултат на това сближаване машината се превръща от антихуманна средство, предназначено да потиска човека, във високохуманно насочена сила. Така Вапцаровата поезия издига в култ образа на онравственостената машина - самолет, който "пръска дъжд от семена" и пеейки излъчва "труд и свобода". Този образ е отрицание на бездуховния устрем на "стоманените ята". Затова най-често човешкият прогрес се отъждествява с образа на летателната машина и летеца-първоизпитател ("Вяра", "Двубой", "Романтика"). Актът на летенето символизира не само интелектуалното, но и духовното извисяване на човека. Ето защо Вапцаровата поезия превръща машината в двигател на историята. Трудовият технически гений на човека обаче има смисъл, само когато е хуманистично насочен. Затова Вапцаровата машина е, от една страна, средство за хармонизиране на творческите човешки усилия със законите на природата, а от друга - средство за хуманизиране на бъдещия живот. Например в стихотворението "Ще строим завод" кръвта на работниците е представена като сила, която преминава в проводните мрежи и движи живота. Ето защо онравственостената машина в настоящето на модерната цивилизация се оказва един от източниците на Вапцаровата вяра. Това подчертава различието между Вапцаровата надежда за сътворението на земния рай и християнската доктрина. Вапцаровата утопие е лишена от мистицизъм и ирационалност - тя има винаги конкретен облик, защото се съгражда от реални земни образи (машина, завод, труд, работници), между които има пълно равенство и доверие. В този смисъл Вапцаровата вяра е опит да се рационализира иреалното.

Тази тенденция към логизация и опредметяване на вярата в човешкия прогрес разкрива стихотворението "Романтика". Строфата "защо въздишат хората/по някаква романтика изстинал? Романтиката е сега в моторите/които пеят по небето синьо" противопоставя две представи за романтика - стара и нова. Старата се свързва с празните илюзорни копнежи по измислени светове, с асоциални блянове, характерни за поезията на символизма. На тях Вапцаров противопоставя копнежа по реалното, зримото, т.е. вярата не в далечно екзотичното, а в настоящото - моторите, конкретната опора на Вапцаровата вяра. Тази визия разкрива основна черта от поетиката на пролетарската поезия - поместването на бъдещето в настоящето. Следователно романтиката се отъждествява с една осъществена от човечеството социална мечта - създаването на одухотворен предметен свят на техническите достижения. Вапцаров схваща техническата ера за начало на нова цивилизация. Той свързва романтиката не само с машината, но и с борбата, чиято кулминация е себежертвата "да умреш... това е песен". Тази героико-романтична позиция е пълно отрицание на християнския поведенчески идеал - жертвена пасивност.

Вапцаровата вяра е проектирана и в понятието на неговия лирически герой за духовната природа на човека. Защитата на неунищожимата му нравствена същност е проблемен център на стихотворението "Песен за човека". Творбата има полемична постройка. В нея се сблъскват две гледища - мизантропичното и хуманистичното, защитавани съответно от една дама и от лирическият герой. Интересно е, че в основата на спора стоят два аргумента, които по същество са идентични - братоубийството и отцеубийството. Те обаче имат противоположна интерпретация. Разказът на дамата за безмисленото братоубийство се излага като факт - обобщение за примитивната аморална същност на човека, т.е. за животинската природа на патологично обременения със зло човешки род. Нейният разказ обаче е само прочетен и цитиран факт ("аз четох, че..."). Ето защо мнението й звучи като теза-клише, т.е. като някаква масова и поради това повърхностна истина. Следователно дамата осмисля едностранчиво и незадълбочено проблема за тъмните бездни на човешкото подсъзнание. Нейният опонент използва контрааргумент също от патологията на съежедневието - разказ за още по-престъпно деяние - отцеубийство. Той обаче не е цитиран, а съпреживян. За разлика от дамата лирическият говорител търси социални причини за деянието. Според него човекът не е субект, а обект на злото, защото съдбата му е социално детерминирана, т.е. злото не е иманентна същност на човешкия дух, както твърди дамата. Основа на разказа за духовните преображения на отцеубиеца е тезата, че в грозна среда човек може да стигне до дъното на духовното падение, а в известна среда, възможна дори и в пространството на затвора, престъпникът може да "попадне на хора", да пробуди нравствените си сили, да осъзнае греха и достойно да го изкупи. Тексът противопоставя две пространства за покаяние - черквата и затвора. В първото братоубиецът не успява да пречисти грешната си съвест; във второто, макар и мъчително трудно, осъденият изстрадва своето прераждане от "злодей" до извисена личност, трогнала пред бесилката с достойното си поведение дори и палачите. Сюжетната развръзка на вълнуващия разказ доказва, че грешният човек не е обременен патологически със зло, а жертва на несправедливия свят, който деформира и психиката, и моралното му поведение.

Процесът на "ставането на човек" има своите драматични фази: грехопадение-надмогване на злото чрез помощта на възродяваща нравствена сила-осъзнаване-достойно изкупление. Пътят на грехопадението е проектиран в стиховете: "не стигне ти хлеба", т.е. изпадане в битова мизерия, "залитнеш от мъка", т.е. потъване в отчаяние, "и стъпиш в погрешност на гнило", т.е. липсващият хляб ражда покруса и води до животинско ниво на екзистенция (негов знак е отцеубийството). Така представена, драмата на престъпника доказва, че човек не може да бъде осмислян извън социалната си среда, т.е. че той е обречен на борба със съдбата (средата). В началото този двубой завършва трагично - "безоката, тежка" съдба отключва първичните му реакции, т.е. тласка го към проява на нагона. Пречупеният от живота "злодей", "субект" обаче отхвърля оковите на "безоката съдба". Процесът на себеразбирането и самоутвърждаването става възможен черз намесата на преобразяващ нравствен фактор - другите, помогнали му да надмогне скотското в себе си. възловият момент на духовното обновление - сдобиването с вяра, че "утре животът ще дойде по-хубав от песен" - показва, че човек няма веднъж зададена същност, т.е. че той е променяем. Духовните му превъплъщения са проектирани в образа на песента. В началото на осъзнаването неговото тихо запяване маркира етапа на равносметката.

В края на живота пред въжето на смъртта песента на човека се превръща в химн на неизкоренимото нравствено начало - иманентна даденост на човешкия дух. Така творбата разкрива един от основните аспекти на Вапцаровата вяра - вярата в променящия се човек. Тя е проектирана във възгласа на звездите "Браво човек" - естетическа апология на личността в творчеството на поета. Той актуализира в българската литература популярната сентенция на светския писател Горки - "Човек - това звучи гордо".

Това човешко възвеличаване обаче влиза в конфликт с Вапцаровото осмисляне на проблема за индивидуалния героизъм в историята, т.е. за ценността на личния живот, отдаден на революцията. Това противоречие с Вапцаровата апология на личността в "Песен за човека" очертава стихотворението "Предсмъртно". Творбата е в драматична полемика и с традиционните в революционната ни поезия ценности - борбата, индивидуалния исторически принос и смисъла на себежертвата. Първият полемичен център - представата за борбата, очелтава началното двустишие. Стихът "борбата е безмилостно жестока" представя революционната схватка в традиционен монументален план - изключително по своята страховита величавост събитие. Вметнатият във втория стих израз "както казват" обаче дискретно разграничава лирическия герой от първата характеристика - тя се превръща в оценка на някакъв чужд авторитет. Ето защо началният патетичен изказ зазвучава с трагическа ирония. (В цялото си творчество Вапцаров представя революцията не като грандиозен празничен акт, а като белег на ежедневието.) Снизяването на героическия патос доутвърждава и декларацията "Аз паднах. Друг ще ме смени и толкоз... Какво тук значи някаква си личност!". Разбира се, тук може да се открие традиционният поетически мотив за заменимостта на индивидуалния човешки живот в революцията и вечната революционна приемственост (Вазов - "не се гаси туй що не гасне", Смирненски - "безумци всяка капка кръв ще бликне нови хиляди борци", "Йохан", Гео Милев - "безумци що значи смъртта на един", "Септември"), но последвалото твърдение "разстрел и след разстрела - червеи" преобръща традиционния героически модел на българската поезия, чиято идейна основа е смисловата опозиция "смърт-безсмъртие". Вместо певците, възпяващи "тоз, който не умира" (Ботев), застава образът на червея - символ на човешката тленност и нищожност. Така описаната човешка участ изгубва величавия си ореол - себежертвата се дегероизира. Характерна черта на Вапцаровата лирика е склонността да приравнява изключителни събития като обесване, разстрел до делника. Така снизени, те губят митологичния си ореол и се превръщат във факти от ежедневието. В много негови стихотворение човекът е видян не в романтичната си изключителност, а в принизената си множественост ("неизвестни хора"), дори нищожност ("като мухи сме мрели наесен", "работехме като добитък"). Тази линия на обезличаване е нетипична за националната литература, в която индивидуалният борец е издигнат в култ (Ботев поставя на пиедестал националния революционер, Вазов - възрожденския апостол, Славейков - твореца-избранник). В контекста на стихотворението "Предсмъртно" репликата "какво тук значи някаква си личност" звучи и с особена трагическа самоирония. Героят осъзнава железния закон на безмилостно жестоката борба, в която човекът е принуден да се отказва от себе си като обрича най-скъпото - живота си, т.е. като се себезаличава в името на една историческа необходимост, т.е. епичната борба заличава индивида - той не й е необходим с индивидуалните си качества, а само като част от множеството.

Посочените идейни противоречия между "Предсмъртно" и поетическата традиция обаче се преодоляват в края на творбата. Финалното двустишие "но в бурята ще бъдем пак със тебе, народе мой, защото се обичаме" утвърждава не тленен, а безсмъртен статут на загиващия борец - незабрава в народната памет. Следователно животът на бореца е очертан на две равнища - временно ("аз паднах") и вечно ("ще бъдем"). Срещу идеята за физическото и духовното заличаване на индивидуалния живот застава идеята за вечното битие на народния борец. Оказва се, че и в това стихотворение себежертвата не е принизена, а извисена.

Вапцаровата поезия утвържава и нови понятия върху традиционната в българската лирика ценност - родината. То е положено от септемврийската литература, която трансформира идеализирания във възрожденската литература образ на отечеството, еднакво свят за всички българи. Най-драматично духовното отчуждение на народа от буржоазната идеологема "отечество" отразява Гео-Милевата поема "Септември". Пролетарската поезия от 30-те години на ХХ век (Вапцаров, Исаев, Радевски) разкрива на ново идейно ниво мотива за отчуждението на човека от родината, превърната в земя-затвор. Най-пряко този мотив разгръща Вапцаровото стихотворение "Земя". Първата му част разкрива духовнатапропаст между лирическия аз и родната земя, назована "чужда" ("тази земя не е моя", "земята не чувствам моя"). Родината е представена като безлично градско пространство, чийто централен топос е фабричният път, по който се движи отчаяно пролетарското множество в "рубашки", лишено от перспектива за живот. Отечеството се представя като грозен свят, в който, осъден на безмислен труд, човек губи не само радостта си от живота, но и чувството си родност. На тази трагическа национална представа втората част противопоставя съкровения спомемен образ на родината. Той е максимално естетизиран в изображението на безбрежната родна шир. Тук чувството на отчуждение прераства в усещане за духовна принадлежност към свидната земя. Финалът на текста изяснява основата на противоречието между реалния и споменния образ на родината. В него земята се описва като оградено пространство, в което властва чужд завоевател ("по Беласица телени мрежи"). Именно в тази земя-затвор се заражда трагическата алиенация на лирическия човек не само от отечеството, но и от живота. Подобно на труда, машината, романтиката, и родината се оказва амбивалентен образ: земя-затвор и райски кът. Ето защо азът едновременно се дистанцира от отечеството и се слива с него. Основа на тези различни позиции е чувството му за окованост или за свобода. Те определят раздвоението на представата за родното на съкровена и чужда в стихотворението "Имам си родина". Тук обаче композиционният ред е обърнат (в сравнение със "Земя") - първо е въведен спокойният родин пейзаж, а в следващите стихове идиличното съжителство на аза с родината се разрушава. Отчуждението е резултат от тревожна реална ситуация - около свидната родина на аза "дебне враг с ръката с парабел". Тук темата за родината като неуютен дом, в която се руши патриотичното чувство на човека се преплита по-пряко с темата за свободата. От изповедта на аза става ясно, че първичното му чувство за близост с дома е разколебано от липсващите духовно-материални опори на човека ("Бих обичал, майко, бих обичал, но ми трябва свобода и хлеб").

Представата за родното е част от общата Вапцарова визия за света, защото облика на озлочестената родина е само щрих от образа на поробения свят. Връзката между родината, човека и света разкрива цикълът "Песни за една страна". В началната му творба "Испания" образът на чуждата страна се гради чрез противопоставянето на стара (отвлечена), фалшива и настояща (истинна) представа. Срещата на рицарската с революционната Испания е среща на историческата илюзия с историческата реалност. Героят се изживява като участник в жестоката политическа схватка, която водият испанските работници, т.е. отново общностната участ е изживяна като лична драма. Идеята за планетарното братско единство на работниците по света е проектирана в образа на течащата от жили в жили кръв. Тя е ярка метафора на пролетарското единство.

Вапцаровата поезия утвърждава не само нови социални, морални, философски и идеологически представи, но и нови естетически понятия за изкуството. В творби като "Ботев", "Кино", "Рибарски живот" и др. се противопоставят две представи за изкуство - фалшива и истинска. И тук собствената естетическа представа се утвърждава чрез оборване на чуждата. Особено синтезирано естетическият двубой представя стихотворението "Кино". Водеща в творбата е темата за отражението на драматичтия човешки живот в изкуството. Дават си сблъсък две представи: едната - фалшива, другата - иснинна. Израз на първата е буржоазният филм. Той е сатирическа метафора на измислената, гримирана реалност, на ерзац-изкуството. Така киното се представя като машина за илюзии - знак за пълно бягство от суровата истина на живота. Ироничният преразказ на филма и драстичният риторически жест "Стига" са средства за отрицание на фалшивото изкуство. Вапцаров противопоставя на тези мелодрамични художествени визии, суровата действителност, истината в натура за живота. Героят не може да се идентифицира с фалшивите герои ("Къде съм аз?") и дискредитира измислените филмови образи. Темата за фалша в изкуството разгръща и стихотворението "Рибарски живот". Тук контрастът между суровия живот и романтичните представи е още по-голям. Яркото противопоставяне представят двете картини на живота - симулативната (псевдоромантичната) и действителната (неподправена, сурово-реалистична). В стихотворението "Ботев" също е водеща темата за истината и неистината в изкуството. Вапцаров отново използва полемичния похват, за да защити принципите на реалистичното изкуство, което откликва на проблемите на трудовия човек.

Вапцаровата поезия утвърждава една уникална в българската литература поетика - това е поетиката на търсеното читателско съпричастие. Чрез непринуден тон Вапцаровият лирически герой се опитва да проникне в съзнанието на своя читател, да скъси чрез текста дистанциите между автор и възприемател, като превърне по този начин своя читател в съмишленик. Това се постига чрез една нова стилистика. Вапцаровата поезия завършва една художествена традиция, начената от септемврийските поети - доближаването на поетическия език до разговорния (Вапцаровите речеви интонации се одбилжават до стила на просторечието - в поезията му се срещат много битовизми, прозаизми, диалектизми, дори и вулгаризми). По този начин Вапцаров се доближава до речевия стил на работническата общност, който възпява в поезия си.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Човекът и неговите ценности в творчеството на Никола Вапцаров 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.