Човекът и градът в поезията на Христо Смирненски


Категория на документа: Литература


А зад гърба му пристъпя Смъртта
кървава и многоръка
и по цигулката старческа тя
тегли полекичка лъка (…)
И тук се намесва идеята за всевластието на смъртта в света на социално неоправданите. Тя бележи тъжния край на едно безрадостно, протекла в самота и страдание съществуване.Чужд на копнежа на живота, старецът се предал в ръцете на Смъртта още приживе.

Едно от върховите постижения в лириката но Смирненски е цикалът ``Зимни вечери ``. В него виртуозът на благозвучното слово достига завидно единство между смисъл и чувство, изобразителност и изразителност, между физическото и психологическото състояние на героите, външната и външна атмосфера. В творбата се срещат всички печални жертви от предишните стихотворения, за да обобщят представата за ада на социалната мизерия, които населяват.

Цикълът е изграден в мозаечна структура, вплитаща в себе си отделни фрагментарни картини, в които се оглежда тежката съдба на бедните и безмилостната жестокост на града. Използван е лирическият репортаж като форма, в която авторът се поставя в позиция на наблюдател и непосредствен свидетел и описва всичко, което изниква пред очите му- рознообразни картини с психологическа натовареност, детайли, фигури жестове, звуци, цветове. Творбата представя най-общо пътуването на лирическия говорител в света на социалното зло, на личностната несигурност и обществена несправедливост.

В художествения свят на произведението всичко е белязано със знаците на скръбта, ежедневното страдание, безнадеждността, умората и смъртта. Хората, които са част от този свят, са обречени, те са невинни жертви на социалната неправда, тъжни въплъщения на бедността. Елигизмът и драматизмът, които владеят целия цикъл, подсилват скрития протест на поета срещу трагичната зависимост на човека от обективния свят. Неговото мизерно съществуване е пряк резултат от социалния му статус, но и от неписаните закони, които властват в обществото и ограбват личността, докато не и отнемат и най-малката капка надежда за един по-добър живот. Хората от ``Зимни вечери `` са сродени от своята мъка и безперспективност. Всички те са лишени от избор и това предопределя перманентната агония, която битието им представя. Техните образи са обезличени и анонимни, защото в съдбите на безхлебния баща, на слепия старик, болното момиче и мизерстващите деца се оглежда огромен кръг от хора, които не могат да изплуват от ада на социалното дъно. Смирненски не е конкретизирал героя си, за да постигне обобщения образ на страдалеца, населяващ крайните градски квартали. Загубили своята идентичност хората, които се мяркат в този мизерен свят са обрисувани като тъмни силуети, притещаващи само очертания, но неи плът (`` eдър , мъглив силует`` ,`` незнайни силуети `` , `` ``някакво задгробно същество ``). Те са видяни като призрачни сенки и това е знак за тяхното непълноценно и безлично съществуване, лишен от светлина и духовни ориентири.

Още в заглавието са кодирани ключовите значения за студенина и мрак, които в текста се превръщат в образен еквивалент на отчайващата нищета и социалната безизходица. Зимните вечери са времето, през което най-силно изпъква страданието на хората, но най-зловещо се откроява образа на града, изграден изцяло в духа на символичната тенденция:
Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът (…)

И тук се среща идеята за враждебно настроения град към своите беззащитни жертви, чиито стремления и мечти са погребани под тежките каменни стени. Във встъпителния фрагмент Смирненски рисува ужасяващата урбанистична картина, подсилвайки я чрез демонична персонификация на сградите. Представата за мрак и гибел, за потиснатост и отчаяние се подсилва и от преобладаващите цветове- черно-жълто, сиво. Усещането за страдание идва от образите, напомнящи зловещото присъствие на смъртта, както и от статичната картина, която е знак за обречеността и безизходната мизерия на тези хора. Мъчителният градски пеизаж не е просто като фон или декор, а като символен маркер на света на отхвърлените и онеправданите. Дори домът е лишен от изконните си характеристики, той е просто територия, която очертава границите на мъчителното съществуване в низините на социума. Той не дарява на човека уют, топлина и спокойствие, а стабилизира още повече усещането му за безнадеждност и обреченост. В него не шари семейна хармония, а звучат гласовете на социалната драма- детски писъци, ридания на жена, псувни на безхлебен баща. Бедността е отнела сакралния ореол на дома и е принизила функциите му на институция със здрави духовни опори и нравствени ориентири.

Един от съществените образи в цикъла,съпътстват лирическият говорител по време на обиколката му в перифериите на градските квартали, е този на мъглата. Тя е безплътна и непроницаема, създава призрачно и зловещо настроение, което е в унисон с градската обстановка. Разстилайки се над ``смълчаните хижи `` тя лишава човешкото пространство от необходимата му светлина и топлина. Тя сякаш е паяк и сплел непрогледна паяжина и заловил в мрежата си безпомощните жертви на бедността и глада. Смирненски я нарича ``плащ злокобно сив ``, оприличавайки я може би наметалото, с което се покриват мъртъвците погребани в гробницата-град. Мъглата като символен образ изобилства от метафорични значения, но всички наситени с един и същ психологически заряд, който насочва към човешката безизходица, безалтернативност и социална обреченост- `` на живота сивата мъгла``. Поетът майсторски си служи с цветовата символика, за да подсили художествените внушения. В творбата присъстват цветовете на мрака, смъртта и болестта- черно, сиво, жълто, но и цветът на бялото, заложен имплицитно в образа на зимата и снега. В белите снежинки, които децата ловят се оглежда тяхната невинност, чистота и надежди, които бързо биват омърсявани от нездравословната атмосфера на града.
А бликат снежинки сребристи
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал (…)

В пътя на снежинките е закодиран пътя на човешкия живот. Докато са млади хората са изпълнени с надежди и мечти, но рано се сблъскват с ужасяваща действителност, която остава перманентен отпечатък върху личността им- мръсно петно, което заличава същността им. Бялото бързо се превръща в черно, веднъж достигнало социалното дъно населявано от отхвърлените и онеправданите. Огромна е ролята на пеизажа, който напълно кореспондира с мизерията, страданието и безсилието на хората. Зимната картина е не просто фон, а алегоричен образ на човешкия живот, които тъне в непрогледния мрак на сивата мъгла- метафора на безсмисленото битие. Съгласувайки вътрешния и външния пеизаж, Смирненски дава израс на болката и безсилието си пред човешкото страдание, което е продукт на конкретната историческа действителност и плод на зле устроения свят.

Мрачното битие на човека, тежестта на несправедливи страдания, поругаването на личното му достойнство и права закономерно раждат бунта.Човекът желае и е готов да се бори за трансформиране на света за градивни промени. Неговият протест е силен и убедителен, защото има своите сериозни основания. Действителността сама ражда човекът от нов тип-борецът и бъдещият победител.

Смирненски динамизира българската лирика, внасяйки в нея идеята за промяната, за революционното взривяване и радикалното преобразуване на света, за движението напред към бъдещето `` малкият `` човек, социалният аутсайдер се преобразява в могъщ титан призван да разруши, но и да съгради. Стихотворението ``Пролетарий `` още в заглавието си визира обобщения образ на новия герой на епохата. Довчеращният роб на условностите израства с ново с ново самочувствие и съзнание, готов да разбие ``заключените двери ``, за да пусне светлината и преустанови социалния ред. Съумял да извлече мъдрост и познание от робското си битие, той е натрупал необходимата сила и способности, с които да преобрази света. Обобщеният образ на новият човек се оглежда и в стихотворението `` Работникът ``:
Днес няма вече робът свит и примирен,
отпуснал немощно ръцете:
това е новий Прометей,освободен
от игото на боговете (…)

Господар на своето човешко достойнство, бившата жертва е един нов и горд Прометей, призван да запали революционния огън, който ще освети пътя на борбата и ще поведе света на робството и злото, за да възвести празника на свободата.

В стихотворението `` Въглглекопач `` се ражда съзнанието за определена историческа мисия, за разрушаване на старите принципи и закони за подкопаване на опорите, крепящи и поддържащи робското съзнание у хората. Въглекопачът трябва да слезне в лоното на мрака, за да просвети и най-непросветените, за да запали ``сноп от лъчи ``, които ще прераснат в ``реки огнеструйни `` и ще залепят стария робски свят. Неговата мисия също е прометейска:

Слезни там и с удари верни
разбивай, разлюшквай, руши,
разкъртвай тез пластове черни
тез робски души!

Трикратното повторение на символа ``огньове`` означава победа на светлината, на разпаления борчески копнеж над робското премирение и мълчание.

Социалният протест, ропотът на на множеството, прераснал в свещен гняв, които се излива в борбата за духовна свобода, в сътворяването на нов свят обославят идейния и емоционален заряд на стихотворението ``Ний``. Подтекстовото внушение на творбата, което още в заглавието носи, е за единение, за сила, екстаз и хуманност в това единение. Това внушение се разкрива до космополитнито ``всички `` , възстапителния стих `` ний всички сме деца на майката земя``, носещо в себе си идеята за изначалното равенство и право на съзидателен живот. Потъпкването на човешкото достойнство, омаловажаването на правата на личността и нарушаването на нейната свобода са достатъчни причини за обединяването на тълпите с общата цел за претворяването на зле устроеното общество. В света на злото, на ``жълтия метал `` и експлоатацията на хора от други хора, най-силната възможна болка е в духовното угнетяване и обезличаване на унизените и подтиснатите, в разкъсването на връзката им в мирозданието. Гневът на тълпите се корени в това, че са отвхърлени от живота, от неговата изначалност и извечност, те са лишени от правото си да сътвори съвсем ново.

Мотивът за обединените и солидаризирани жертви изпъква най-ярко в стихотворението `` Тълпите ``. И в тези стихове лирическият аз или преминава в ``ние`` и изобразявя света от вътре на вън, или обективизира този свет в мащабно маркирани образи символи, които рисува така, както ги вижда- в процеса на промяната, на активизирането им . Смирненски е оценил тълпата като движеща сила и я е естетизирал, защото тя е събирателен образ на човешката воля за действие и промяна. Съставена е от довчерашни роби, превърнали се в пламенни и единни борци, тя се отличава с анонимност и безликост- в нея не изпъква отделния герой, а общото цяло, чиито сила и устрем се изразяват именно в мнозинството. Едни от основните характеристики на тълпата са необхватност и грандиозност; не са конкретизирани определени социални категории, за да се постигне космическа мащабност на бунта и масите, които го повеждат:
За подвиг тълпите ги ражда земята ,
за подвиг безумно велик (…)




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Човекът и градът в поезията на Христо Смирненски 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.