Човекът и градът в поезията на Христо Смирненски


Категория на документа: Литература


Човекът и градът в поезията на Христо Смирненски

Христо Смирненски, който Антон Страшииров нарече "слънчевото дете на българската поезия", умира ненавършил двадесет и пет години. За много кратък период от време той успява да създаде най-ярките си творби, които многократно надживяват конкретните поводи за написването си и заедно с автора си влизат трайно в класиката на българската литература. Смирненски е може би най-необикновената ни поетическа фигура след Ботев и Яворов (според Цв. Стоянов) и тези думи много точно прилягат на възторжения юноша и на редкия му, щедро бликащ талант.Артистична и душевно богата, разнообразна по поведение и изяви натура, той е ту шеговит, ту тъжен, ту саркастичен и гневен, ту патетичен и приповдигнат.

Поетичното творчество на Смирненски се появява тъкмо навреме и е плод на настъпилите през 20те години на XXв. Социално-политически и културно-исторически промени и в национален, и в общочовешки план. Това е епохата, в която модерните литературни школи изживяват своите кризисни моменти, това е времето, в което е необходимо да започне приземяването на лириката ни чрез наченките на предметно-реалистичната образност, появила се в последните фронтови стихове на Дебелянов, а пролетарската поезия вече има своите прохождащи поети. От Димитър Полянов, Георги Кирков, Васил Карагьозов Смирненски наследява творческите си пристрастия към новия, непознат дотогава лирически Аз - работникът, устремен към пролетарската революция, но и превъзмогва тяхната груба тенденциозност и партийност, внасяйки в стиховете си общочовешки универсални ценности. Без да натрапва художественото си внушение със сухи клишета и декларативно поднесени идеи, той утвърждава новото си мислене и новия си поглед към човека и света. И свъщност се превръща в поета, който със свежото си творчество влива нови живителни струи в българската поезия. Влагайки в старата форма ново съдържание и обаянието на гения си, той създава една неповторима феерия от яркиобрази, ритми, огнена светлина и музика, като по този начин съчетава символното с реалистичното и абстрактното с битовото. Доколкото символизмът си остава големият учител и вдъхновител на младия поет, от него той заимства мотиви, настроение, цветовата символика и многозначната символна образност. Учи се на проникновен психологизъм - на усещането за трагичното и драматичното у личността в обществото, наследява изискаността, прецизността, съвършенството и музикалността на стиха.

Българските символисти, (особено личи това у Лилиев), наистина превръщат стиха в музика. А "вродената" (според Атанас Далчев) музикалност на Смирненски е една от най-очевидните и най-много подчертавана от критиците характеристики на неговата поезия. Но "музиката" на Смирненски се отличава от музиката на неговите учители и събратя. Ако в поезията на Лилиев звучат флейти и "арфи тънкострунни", лириката на Смирненски е музика на тръбни звуци и духови оркестри. Това е музиката на "улицата многогласа", а не камерната музика на неговите нежно-музикални предшественици. След здрачните настроения и преобладаващия "тих шъпот" на "поетите на нощта" идва новият призив на Смирненски : "Да бъде ден!". Той продължава и една по-стара традиция - борбеното начало и героичната саможертва в Ботевото и "юношата" Смирненски е поет на масите, на тълпите, на "улицата многогласа" и колективния патос. В поезията му ясно се усеща предчувствието за надигащата се революционна буря. Неговият лирически Аз не се затваря в себе си, не се отчуждава от действителността, а търси изход, промяна и ги намира в бунта и революцията. Той е и социална жертва на своето време, и двигател на обществените промени, и творец на бъдещето. Тази промяна, това израстване на "роба" от "безхлебен баща" до борец и творец предчувства и художествено претворява Смирненски, проследява етапите на разкрепостяване на Аз-а, преливането му в Ние и отприщването на едновременно и рушаща, и градивна борбена енергия.

Две големи теми в творчеството на поета на "синеблузите работници" са страданието и бунтът на масите. Страданието извиква дълбокото авторово съчувствие към съдбата на "малкия човек", а съчувствието закономерно прераства в революционния гняв. Бунтът на Смирненски носи очарованието на мечтата за борба и революция, а революцията е синоним на "светла" радост, на "пречистваща буря", която възцарява "вечна обич", вечна правда на света.

Впечатляващо е, че въпреки страданието, съпътстващо целия му живот, въпреки жестоко прозаичната му и нелепа смърт, всички спомени за Смирненски са ведри, жизнерадостни. Това се дължи на качествата на личността му - младежка жизненост и оптимизъм, съчетани с нетипични за един юноша трезва преценка на действителността - те му позволяват да гледа живота отстрани, да се надсмее дори над собствената си смърт, да умре, шегувайки се. Тази симбиоза между трагика, патетика и сатира у Смирненски придава на творчеството му всеобхватност, многоликост, пълнота на всяка емоция. С еднакво внимание той се отнася и към елегичното, и към патетичното, и към сатиричното.

Христо Смирненски, изцяло принадлежи на Града, той сам е едно от "децата"-жертви на този град, неговата съдба е дълбоко свързана с бедността и мизерията - лирикът познава отблизо живота на унижените "малки хора" от крайните квартали. Обичайки ги, съчувствайки им, той обогатява наследения от Дебелянов образ на Града с по-голяма определеност и по-широко значение. Ако Дебеляновият град е символ на отчуждението на "бездомника в нощта", шумният и "разблуден" град на Смирненски е и символ на бедността, на самотата, на отчуждението и фалша, обобщаващ представата за жестоката същност на света и трагизма на човешкото съществуване. В същото време той, Градът, е и реалност в географското и битово пространство ("Жълтата гостенка"), естествена среда на полюсно-противоположните обитатели и средоточие на социални конфликти ("Братчетата на Гаврош", "Цветарка"). Тук са най-бедните и онеправдани, но и хищниците - "вълци" с "бастон, дебела шуба, пура" ("Вълкът"). Уловил ритъма на грамадния, задъхан, каменен град, Смирненски умело рисува улицата, хижите, витрините, "отрупани с безброй жадувани неща", превръщайки ги в декор за драмите на своите "малки хора" - централните лирически персонажи в цикъла от образи "Децата на града".

Следвайки европейската традиция от Чарлс Дикенс до Виктор Юго, той обръща погледа си на творец и хуманист към безправните, унижените и оскърбените от социалните низини. Трагично е противоречието между естествените им човешки потребности от нежност, обич, уют и красота и жестокостта на обективната принуда да бъдат лишени от тях, между нравствените им принципи и ценности, порива им за пълноценен живот и суровата реалност - животът, който няма нужда от тях. И неслучайно основният похват в цикъла е контрастът. С много любов и изстрадано съпричастие, реалистично, лаконично и детайлно Смирненски изгражда неповторимите портрети на тези, които са му най-скъпи - невинните жертви на града, на жените, децата и старците. По този начин присъдата му е още по-безмилостна, така абсурдът на стария свят е още по-осезаем.

Най-милите, най-безпомощните, най-трагични сред жертвите са малките "гаврошовци" - "с прихлупен до очи каскет", зъзнещи от студ и самота. Техните образи срещаме и в прозата на Смирненски ("Босоногите деца"), и в другия му поетически цикъл "Зимни вечери". Излъгани от съдбата, сграбчени от живота, макар и срастнали с града, макар и принадлежащи му, "братчетата на Гаврош" са по-скоро осиновени, чужди нежелани. Този "скован от злоба" град странно напомня на хищник, на каменно чудовище, унищожаващо децата си. Осветен от изкуствени "електрични глобуси" с празничния си фалш, с измамния блясък на витрините, той рязко контрастира с потъпканите чисти пориви в рано опустошената детска душа. Натрупаната болка от поругаването на невинните и наивни детски мечти, сподавеният гняв на Смирненски се изливат в спонтанния риторичен въпрос:

"Какво им даваш от разкоша си -

ти - толкоз щедър към едни,

а към бездомните гаврошовци

жесток от ранни младини?"

Изоставени сами, вън от дома, децата нямат бъдеще. Те са жертва на социален ред, който не съдържа бъдещност. Децата са поставени в един социален и екзистенциален миг на страданието, който е настояще без продължение. Детето без минало и бъдеще е тежко морално обвинение към общността, която не го е приютила и в този смисъл е деформирала порастването му, направила ги е изкривен самотник, чиито неотгледани морални ценности са обвинение към онези, обрекли го на изолация и различност. В "Братчетата на Гаврош" и "Босоногите деца" детсткото страдание е плод на аморално общество, обрекло себе си на погиване. Паралелът между богатото дете и бедните деца е само етичен, свидетелстващ за моралното обвинение към един зле устроен социум. Символният финал на цикъла "Зимни вечери" е показателен за това, как като поругаеш децата, поругаваш и бъдещето на света:

"А спрели за миг до фенера,

чувалчета снели от гръб,

стоят две деца и треперят

и дреме в очите им скръб.

...

А бликат снежинки сребристи,

прелитат, блестят кат кристал,

проронват се бели и чисти

и в локвите стават на кал."

Натрапчивото омърсяване на детето с кал и прах и неговото страдание от мизерията, отделянето му от рода и дома са мотиви, които внушават дисхармония, хаос, зло. И този мотив търси противоположното си, изразило се чрез безкомпромисното отрицание: "Два свята, единият е излишен!".

Сред градските образи на Смирненски се открояват две от най-хубавите му стихотворения - "Цветарка" и "Жълтата гостенка". Първото започва с една от най-одухотворените пейзажни картини на София:

"Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна-



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Човекът и градът в поезията на Христо Смирненски 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.