„Чорба от греховете на отец Никодим” - анализ


Категория на документа: Литература


„Чорба от греховете на отец Никодим”
Цикълът от разкази на Елин Пелин „Под манастирската лоза” среща читателя с увлекателни притчи за несъвършения съвършен човешки свят. Разказите от този Елен-Пелинов цикъл носят мъдрите послания за бялата и черната страна в човешкото битие. Те са водещи в увлекателния разказ „Чорба от греховете на отец Никодим”.
Под лозата, символ на познанието, на духовното проникване, на промисъла, двамата събеседници отварят вратите към един невидим свят - света на една човешка душа, мъчително вървяла в един непроходим лабиринт и търсила трудните и оказали се невъзможни за откриване отговори за човешкото битие. В разказа на отец Сисой знанието и незнанието вървят редом. Знанието се оказва незнание и път към ново знание. Мъдрият монах започва разказа за един човек, стремящ се да живее праведно, да засвидетелства пред Бога своята почит, да бяга от греховността. Земният път на отец Никодим, чиято история поднася отец Сисой, е обобщен в характеристиката: „...тоя добър човек, чиято душа е живяла в страх пред Бога и в стремление за райските блага, като се е бъхтела в безпокойствие.” Характеристика, която говори за онова, което светът вижда, прочита в изявите на човека. Последвалият разказ потвърждава искреността на усилията за праведност и всеотдайност от страна на монаха. Направил своя житейски избор, отецът е подирил покой в духовната обител: „Отец Никодим бе дошъл в манастира още младеж, на двадесетгодишна възраст, и си е бил все такъв чудак”. Една голяма част от съзнателния му живот преминава в манастира в прилежно следване на задълженията, в уединение и търсене на промисъл: „Отец Никодим живееше самотен в малката си стаичка и не пожела да общува с мене. Хранеше се сам, редовен и точен бе на всички служби, на утринните и вечерните”. Живее според повелите на каноните, приема аскетичния начин на живот. Разказът тече за достойния за уважение живот на монаха: „И мене, боже прости ме, всякога ми се струваше, че на тоя човек не подобава да се моли, защото изглеждаше по-силен от всички грехове, срещу които не трябваше да вдига пръсти, събрани за кръстене, а сключени в юмрук.” Воин срещу греховността, срещу злото е този духовник. Със силата на вярата, със силата на духа си застава той срещу тях. Онова, с което още покорява, са достолепието, вътрешното себеуважение, сигурността, която излъчва: „Като че ли сега виждам да минава през двора неговата едра, висока, права, широкоплещеста фигура, която не можеше да влезе в черковната врата, ако не се понаведе. Той вървеше тежко, бавно и важно като патриарх.” Но още в тоя свят на видимото се налага контрастът - между аскетизма - изборът, направен от монаха, и силата, жизнеността на тялото, които и възрастта не може да покори. Има нещо символично в жеста с навеждането на човека пред манастирската врата. Трябва да се покори, да се сниши в себе си, в душата си този човек, излъчващ толкова жизненост.
Отец Сисой води разказа и към странностите в поведението на отец Никодим, обясними донякъде за този, който наблюдава отстрани проявите му. Като всеки простосмъртен монахът има своите слабости, воден е от земни изкушения: „През хубавите пролетни и летни дни отец Никодим повечето време прекарваше с въдица покрай реката. Това беше неговата страст. И аз не вярвам да има по-голям ловец на пъстърва риба. Той скиташе из сенчестия дол покрай реката, провираше се из гъстака, който покрива бреговете й, катереше се по големите обли камъни, зеленясали от векове, и не знаеше умора.”
Постепенно разказът води към разкриването на една голяма тайна. Тайна, която дава истинското знание за странностите на отец Никодим. Не отмора, а търсене на покой, на лек за една мъчителна душевна болка, дири в часовете на усамотение извън духовната обител монахът. Мълчанието винаги тържествува в света на духовника - и в манастира, и сред природата. Мълчанието, което се оказва заредено с много напрежение, носи една изгаряща тайна. Сцената с риболова носи и подтекст, отвеждащ към библейската символика. Рибата е знак на мълчание. Атмосферата около затворения в себе си монах е заредена с тайнствена безмълвност. Откритото послание на отец Никодим среща незнаещите със знанието за света на миналото и света на настоящето на монаха, обречен да бъде и единственото бъдеще за него. Светът на миналото е белязан с красивия знак на любовта, на незабравата за нея: „Спомних си за любовта си, която стана причина да постъпя в манастира. Спомних за тая, която обичах, и за белите рози, с които тя обичаше да се кичи”; „За спомен на нейните бели рози, насадих в градината три”; „През хубавите майски сутрини, когато тия рози нацъфтяваха и дворът сякаш се изпълваше с малки бели ангелчета, отец Никодим слизаше между тях, дълго се разхождаше, миришеше ги и откъсваше само една. Интересно бе, че тая роза всякога намираха оставена на пейката зад манастирската ограда, гдето се простира най-хубавата ливада.” Оказва се, че в света на настоящето водят мъчителен двубой незабравата за най-човешкото чувство - любовта, и повелята на духовния свят, към който принадлежи монахът
- да бъде забравена страстта, да бъде избран аскетизмът като начин на живот. Човекът върви сред мъчителния лабиринт, стриктно изпълнява задълженията си в духовната обител, но и когато застава на границата между двата свята - този на човешките страсти и този на духовността той попада в мъчителното горене на съмненията, на невъзможното дирене.
Действията в описанията му - „скиташе”, „провираше се”, „катереше се”, „не знаеше умора” - говорят за драматично лутане, изгарящо неспокойствие.
Аскетичният живот провокира въпросите, ненамерили своя отговор: „Една мисъл ми не дава мира - защо избягах от живота. Спасих ли себе си, или се погубих?”; „Като спасява човек душата си, не погубва ли тялото си?“; „Мисля и не знам кое е върховното в човека - душата или тялото. Не са ли те същност неразделна и не тържествува ли душата пред влеченията радостни на тялото?” От гледна точка на ортодоксалната вяра подобни питания са доста смутителни. Един монах не би трябвало да се съмнява във върховенството на душата над тялото, защото така учи църквата. Ако отец Никодим застава пред подобни проблеми, той си има своето основание. Той не е от хората, които приемат безкритично основни принципи на съществуването. Отецът подлага на съмнение и преосмисляне всяка истина, за да се увери в нейната валидност. Съмнението може би е несъвместимо с вярата, но за Елин-Пелиновия герой то е най-правият път към Бога. Ето защо той не приема наготово учението за идеалността на душата и греховността на тялото. Основания героят намира в самата Библия. Според казаното в нея Бог е направил човек от пръст и му е вдъхнал живот и душа от себе си. В представите на монаха да се даде приоритет на душата пред тялото изправя пред опасението, дали хората не толерират едни творения на Бога за сметка на други. Монахът се терзае неуважението към тялото не е ли неуважение към съзидателността на самия Бог. Когато Бог е създал човека, той го е замислил като единство на материя и дух и следователно грижата за човешкото трябва да бъде едновременно грижа за душата и тялото като израз на уважение към творението божие. Отецът иска да знае кой е решил човешката същност да бъде разполовена на взаимно отричащи се цялости. Бог е създал света като единен съвършено регулиран механизъм. Човекът в своята природа е неделима част от божествения всемир във вида, в който е бил сътворен. Следователно не е ли гневът към тялото, гняв към самото творение божие?
В светлината на тези разсъждения отец Никодим се пита дали като се е стремил да спасява душата си, не е извършил прегрешение спрямо тялото си. Отец Никодим не е чужд на античния идеал за хармония между духа и тялото. Той не го афишира като по-правилна истина от тази, която препоръчват християнските писания, но открива в подобно разсъждение достатъчно разумна целесъобразност, която да го накара да търси основателни причини, защо църквата обявява радостите на тялото за срамни и грешни. За самия монах усамотяването зад високите стени на манастирската обител не спира да изглежда като бягство, а той търси неоспорими доказателства за себе си, че отричането от света не е акт на незачитане към самия земен живот. Монахът не роптае срещу живота в манастира, нито срещу житейското решение, довело го в него. Той по-скоро разсъждава дали самото отричане от така наречения свят живот е най-правилният път да се стигне до боговдъхновено просветление. Светът отвъд пределите на манастира е многолик. В него грозното се преплита с прекрасното. Именно това многообразие крие в себе си лицето на Бога и съприкосновението с него може би е не по-малко истинен път да се достигне до вътрешна озареност.
Въпросите на лутащия се в своя непреодолим лабиринт карат и останалите неволни свидетели на тази драматична човешка история да застават пред своите въпроси за човешката същност. За единия от тях човекът е „черно зърно”. За мъдрия отец Сисой човекът е греховен, но в тази греховност се съдържа най-голямата праведност. Съмнява ли се, търси ли, върви ли към правото на тържеството на тялото заедно с това на душата, човекът е дарен с праведност. Грехът му да бъде човек със своите страсти, слабости, греховни помисли, го прави достоен, носи божието опрощение и благослов. Човешките страсти са солта на живота, те са тези, които го правят възможен. Затова възторжено мъдрият отец Сисой възкликва: „Какво нещо е човек!” Монахът, срещнал се с една драматична човешка съдба, сякаш отново се убеждава във верността на своите прозрения за човешкото битие („Отец Сисой”): „Настоящето е винаги било море от чувства, по което се клатушкат хорските души, несигурни в своя път. Техните сълзи, техните вопли, радости, стремления, измами и душевни тържества, техните мисли и опити падат като скъпоценни камъни в бездните на това море. И когато то се оттече в далечното минало, хората намират на дъното му утаени всичките попаднали съкровища и черпят мъдрост.” В своето бурно житейско море се е движил и покойният вече отец Никодим.
Сред божия напев на водата, символ на прочистването, на живота, със задочното участие на един достоен да носи името човек двама земни жители говорят за най-голямата тайна - човешкия живот, за неговите пътища и лабиринти. И техният разговор извежда мъдрото послание - най- святият грях е грехът да бъдеш човек.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
„Чорба от греховете на отец Никодим” - анализ 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.