Цар симеон и Константиопол


Категория на документа: Литература


1. Детството на Симеон в Константинопол. Лиутпранд и неговото съчинение Antapodozis (Възмездие).

„Тъй и ти, любими ми сине, като син на мира - и наистина, и си син на мира, понеже си се родил от светия си баща във времето на мир.... „

Николай Мистик

Малцина са онези български средновековни владетели, за които достигналите до нас исторически извори съдържат, макар и оскъдни, биографични данни. Един от тях е цар Симеон, роден към 863-865 г.
Симеон е третия син на хан Борис, който според познатата преписка от Чивидалското евангелие е имал четири сина и две дъщери - Владимир Расате, Гаврил Симеон и Якоб, Евпраксия и Анна. Детството на Симеон се свързва с Константинопол. Градът е основан от римския император Константин Велики, търсещ място за нова столица е столица на Римската империя и Византия.
Младия княжески син е пристигнал в Константинопол след една първоначална подготовка, получена в Плиска - изучаване на гръцки език и запознаване с някои основни страни на съвременната християнска култура. Това е период на началното обучение на Симеон (пропедия) между 6 и 9 годишна възраст. Това му позволява да постъпи в училище, където се е получавало солидно средно образование. Такива училища в Константинопол е имало няколко. Те са били частни, собственост на единсвения учител, който е водел и подготовката на учениците. Тук са се обучавали деца на висши функционери в императорската канцелария. Обикновенно учениците са получавали знания по няколко дисциплини- граматика, поезия, риторика.
Единствено познато известие за учението и изобщо за младостта на Симеон, бъдещия български цар, поместено в съчинението на западния хронист, изкусен писател, дипломат и тънък коментатор на нравите в европейския Запад и Изток е Лиутпранд Antapodozis (Възмездие) и по-точно ХХIX глава на неговата трета книга.
В текста, за Симеон се казва, че „..той бил „емиаргос“, т.е. полугръг, понеже още като малък бил изучил във Византия ораторското изкуство на Демостен и силогизмите на Аристотел. А след това като изоставил научните си заниманият той се отдал (както казват) на свято подвижничество. Но не след дълго, подлъган от силно желание да стане цар, той преминал от тихия манастирски покой в бурния светски живот......“
Симеон е заминал да учи в Константинопол след поставянето на Фотий за втори път за патриарх през 878 г., преминал курс на обучение в Магнаурската придворна школа и след 7-8 години престой във византийската столица се завръща в България, където се е включил като монах и книжовник в културно-просветната дейност на пристигналите от Велика Моравия у нас Кирило-Методиевите ученици.
В XXIX глава от трета книга Лиутпранд изцяло посвещава на цар Симеон, като се връща към младостта му и вмъква кратък, но съдържателен биографичен разказ за ранните години на българина.
За цар Симеон казвали, че бил „емиаргос“, т.е. полугрък, т.е., че не е eтничен гръг, а антично образован и възпитан гръг, с други думи – елин. Тава прозвише Симеон получава от своя професор по граматика (филология) познавач и редактор на текста на Омировите поеми Илиада и Одисея Комитас. Това е вид историческо предание, предание-легенда, което е битувала през 927 г., когато проблемът за отношенията с войнствения и храбър по български, а образован и дипломатичен по гръцки български цар е бил актуален. Такива предания и легенди са се разпространявали за много видни водачи пълководци, водачи на бунтове, владетели.
В коя школа е учил Симеон не е ясно. Възможно е Симеон да е живял в двореца на император Михаил III и е посещавал дворцовата школа. Лиутпранд възпроизвежда според намеренията си и говори, че Симеон още като малък изучил посочените дисциплини. Родения около 864 г. български княз е бил 14 годишен в Константинопол, след като император Василий I Македонец възстановява патриаршеския престол на Фотий (867 г.). Българския княз Борис-Михаил изпраща своя трети син Симеон да се обучава под попечителството на Фотий. До този момент Симеон е придобил първоначална грамотност в гръцкото христианско училище, устроено в столицата Плиска. Без тази подготовка той не е могъл да учи по-нататък в Константинополския университет, за да усвои всички дисциплини университета, Симеон е учил поне осем години. Юношата Симеон е преминал с впечатляваща ефикасност дисциплините, съставящи образователното равнище на тривиума в една от елитните константинополски висши школи- дворцовата, чиято основи са заложени от Лъв Математик, или образавателно-научният хуманистичен кръг на патриарх Фотий. Възможно е тук Симеон да се е запознал с Библиотеката на Фотий. Въпреки, че няма преки доказателства за това, Симеон е доловил духа, философията и книжовния състав на бибилиотеката, което личи от естеството на преведените и компилирани книги в Преславската книжовна школа, която, както не подлежи на съмнение, практически е ръководена от българския цар.
Времето през което Симеон прибивава в Костантинопол е времето на първия византийски хуманизъм, на големи промени в човешката психика, на гиганско раздвиждане на духа и мисълта, време, когато все още и бил жив споменът на една даровита и разнолика личност като Лъв Математик, време, когато в духовната сфера на византийската столица е господствувал един титан като Фотий, време, което поражда “издателската“ дейност на Арета Касарийски и подготвя почвата за енциклопедизма на Константин VII Багренородни. Симеон не е останал чужд на хуманистичните изяви на времето, той изучил великолепно гръцки език, опознал чудесно старата елинска цивилизация и съвременната византийска култура, навлязал дълбоко във византийската теология.
Отново с помоща на Лиутпранд разбираме за по-нататъшната съдба на Симеон. А след това, като изоставил научните си знания (или по-скоро изучаването на науките), той се отдал, както казмат, на свято подвижничество. От семантиката на пасажа изглежда пределно ясна: „Симеон напуска университета, за да стане монах. .......“
Най-важната причина за замяната на университета с манастира е, както ни се струва, срахът, който е предизвиквало бързото и задълбочено усвояване на античната култура (риторика и философия) от Симеон у неговите гръцки учители и възпитатели. Според Златарски Симеон е напуснал университета след като е завършил пълния курс на обучение. След завършване на университета Симеон е вече човек вкусил и вече опиващ се от духа на Античността, на коварната еленска съблазън, на поемите на Омир, речите на Демостен и логическите похвати на Аристотел.
Съществува и друга възможност за да си обясним внезапното замонашаване на преуспяващия в усвояването на класическото знание син на Борис-Михаил и това е нов подход да погледнем пак към многократно анализираната визита ( 882 - 883 г.) на славянския просветител Методий и някой негови ученици в Константинопо (XIII глава на Пространното житие на Методий).
Маравския ахиепископ Методий е поканен от Василий I Македонец. Патриарх Фотий адмирира обученито му. Методий взема със себе си и своите ученици и книги в Константинопол. По-късно методиевите ученици са задържани за нуждите на византийската културна политика както в Империята, така и в България. Според безимен автор част от учениците са продадени на еврейски търговци, а после откупени от тях от византийски пратеник, прибиваващ по това време във Венеция. Пратеникът уведомява Василий I за учениците и на всички са въстановени чиновете и са дадени служби. Едни остават в Константинопол, други идват в България. Интересът на византийското провителство към съдбата на Кирило-Методиевата мисия във Велика Моравия и Панония е продиктуван от желанието на Костантинопол да се устрои духовно-книжовен кръг, който да координира и маже би да контролира това, което се върши в християнизираната в българските и изобщо в славянските земи. След завръшането си от Константинопол славянският просветител пристъпва към интензива преводаческа дейност.

2. Симеон в България в търсене на нови пътища.

„В началото бе Словото, и Словото бе от Бог
и Бог бе от Словото“

Йоан I. I.

Има вероятност Симеон да е заминал за България с пристигналите в столицата ученици на Методий малко преди смърта на Василий I. Мястото на Симеон е било в славянския книжовно-просветния кръг в Архиепископския манастир в Плиска. Тук продължава неговото сътрудничество с Йоан Екзарх с когото са били заедно в Константинопол. Общувайки с учениците на Кирил и методи и участвайки в тяхната книжовна дейност, като в Константинопол, така и в Плиска, Симеон се запознава с първата славянска азбука-глаголицата. Възможно е като гръцки възпитаник и човек познавал употребата на гръцкото писмо за нуждите на ханската канцелария и първобългарските каменни надписи, а след покръстването и на записване на славянската реч „без устроение“ (според думите на Черноризец Храбър) в него да се е зародила идеята за съставяне на практично славянско-гръцко писмо с отчитане на графико-фонетичния опит на глаголицата. Такова писмо би улеснило намеренията на всеки владетел – обединяването на балканските славяни под българския с киптър. Симеон бил свидетел на двуезичното училищно обучение – на гръцки и старобългарски и в преводната книжовна дейност (Голямата базилика и откритите в Плиска старобългарски надписи).
Според Регино, игумен на Прюмския манастир от неговата „Световна история“ (от ночалото на нашата ера до 906 г.) е включил и един разказ за съдбините на България през тези години, в който разказва как княз Борис се отказва от престола замонашава се и предава властта на своя първороден син Владимир Расате.
В българската историография личността на княз Владимир-Расате се свързва с опита му да възспре налагането на християнската религия в България. Широко разпространено е мнението, че за разлика от баща си, който провежда последователна политика на християнизация, Владимир проявява привързаност към старите езически обичаи на българите. Усилията му да отклони страната от Борисовия път не са успяли. За ликвидиране на Христовото учение княз Владимир се опирал на болярите , недоволни от държавнеческата дейност на Борис, но се натъквал на силното противодействие вътре в страната. Борис се обявил срещу управлението на своя син. Владимир Расате е свален от власт през 893 г. и ослепен .
След жестоката разправа с първородния си син Борис поставя за княз по-младия си син Симеон „като го заплашил пред всички, че ще претърпи същото наказание, ако в нещо отстъпи от истинското християнство“ (Регино). Така вместо за духовен глава, каквото било първоначалното намерение на баща му и за какъвто бил подготвян в продължение на години, той бил провъзгласен за княз на България и заел трона на лишения от зрение свой брат.

3. Християнството в зората на новата цивилизация. Велики Преслав, Преславската книжовна школа.

„ Симеон цар на българите написа много книги и като цар Давид свиреше на златни струни и повече от всичко обичаше книгите“

Налагането на християнството за единна и държавна религия е най-важната политическа изява на княз Борис – присъединило българите към общността на християнските народи и ги направило съпричастни към една от най-великите човешки цивилизации – християнската.
На плещите на новия княз легнала отговорната и неимоверно тежка задача да създаде едно ново общество – здраво, сплотено, спокойно и най-вече с вяра в себе си, в собствените си сили и възможности. Едно общество, което , за да оцелее, за да опази собствения си лик в този свят на космополитизъм, трябвало да съумее да отстрани надвисналата опасност . Тази опасност не била малка и се наричала Византия.
Усилията на Симeон имали две основни изяви. Първата била многопосочна, многопланова и била отправена към създаване на ново общество, към укрепване на позициите на християнскта цивилизация. В Симеонова България се разчитало преди всичко на една силна за вермето си икономика, която да подпомага както културата така и външнополитическите цили на страната. В столицата Велики Преслав са се развивали във висока степен занаятите – с тяхното многообразие, високо майсторство, съвършенство и добра организация. Развитието на широка култура, строителство, производтво както на предмети от първа необходимост, така и луксозни вещи, предназначени заразличните слоеве на българското общество. Развивали се различни занаяти като обработка на камък, производство на строителни материали, битова керамика, металообработка, ковачество, златарство стъклопроизводство и т.н.
Новата християнска цивилизация се отразила и върху държавната организация, най-вече върху централната и върху провинциалната администрация. Симеон не само е надзиравал нормалното функциониране на тази система, но е трябвало и да я усъвършенства и да не възпрепятства процеса на пославянчаването на голяма част от прабългарската административна терминология.
Втората насока в Симеоновите усилия била отправена към бързото изграждане на онова ядро, на което била отредена решителната роля в плановете ва българския владетел. Двете насоки са здраво свързани помежду се в едно цяло.
Едно от първите действия на княз Симеон е било отравено към укрепване и обновяване на младата българска църква. „ ....Затова той /Симеон/ довършил недовършеното от баща си..“ – пише Климентовият житиеписец, като засилил божествената проповед, непоколебимо утвърдил православието с построените навсякъде църкви и дал широк и открит път на божия закон.
Симеон се обявил срещу покойния патриарх Фобий, срещу неговата идея за настъпателната „воинствуваща църква“. На първо време е трябвало да ликвидира пряката намеса на Константинопол в духовния живот на България. Симеон е бил принуден да се бори с всички сили за укрепването на българската църква и в същото време се бори срещу византийската църква. Князът не е воювал срущу християнството, а срещу първенството на константинополската църква и произтичащата от нея заплаха за младата българска църква, за българския народ и за българската държава. Всичко това Симеон постигнал с изхвърлянето от употреба на гръцкия език и постепенно отстраняване на византийското духовенство, чрез въвеждането на славянската литургия и подготовката на български църковен клир. Всичко това било направено във Кутмичевица – Охрид и Плиска – Преслав под ръководството на Климент, Наум и Симеон. Освен разпространението на славянската грамотност в Плиска се извършва и подготвителна дейност за създаване на дворцов или частен интелектуален кръг. На свикания през 893 г. в Преслав народен събор, наред с отстраняването на Владимир Расате от престола се взема решение за отказване от употреба на гръцкия език и замяната му със славянски. Този акт е имал решителни последици върху българските съдбини и намира подкрепа в блестящата аналогия на Черноризец Храбър „За буквите“.
Въвеждането на славянския език в литургията, църковната проповед, администрацията, предполагало и изместване на гръцкия елемент, приютил се преди всички в българската църква. В края на деветото столетие българската църква получила най-сетне своя „пръв епископ на български език“- Климент Охридски, а по-късно в епископски сан е въздигнат и Константин Преславски. Така били притъпени оръжията на „войстващата църква“ в Константинопол, но Симеон вече разполагал със здрава опора за по-нататъшни действия.
Създавайки двуезична, негръцка писмена култура, Симеон е успял да се разграничи (а заедно със себе си и българския народ) до известна степен от Византия, вземайки от културата на империята това, което му е било необходимо и избягвайки онова, което е криело в себе си заплаха за постепенно заличаване на народностния облик на българина. Постоянната цел на княз Симеон е настигането на Византия, изравняване с нейните постижения (или поне с някои от тях) в областта на културата. Ето защо той към пристъпил към организиране на дейност, която за кратко време е трябвало да създаде нов тип българска християнска култура отговаряща на вкуса на определен социален кръг – владетелят и най-висшите представители на българската аристокрация и духовенство.
Книжовните занимания на българския владетел и плодовете от тях са най-малкото, най-незначимото от многобройните му изяви. Те са сама закономерноследствие от великолепната му образованост и вроден стремеж към творчество. В един среднобългарски ръкопис е запазена следната преписка: „Симеон цар български написа много книги и като цар Давид свиреше на златни струни и повече от всичко обичаше книгите“.
Целекупната изява на цар Симеон е свързана най-вече с Велики Преслав. За съживяване на нов престолен град в „Български апокрифен леторис“ четем: „След това пак прие българското царство Симеон, неговият брат, И създаде градове вебики по морето; и великия град Преслав той създаде, и там в него прие царството... И Преслав град той гради и създаде в 28 години.“ т.е. българския цар е съградил „великия град Преслав“ като го е обновил, преобразил старото селище в блестящо държавно средище, в средоточие на величава култура, заслужило името Велики Преслав (893 г.). С този с акт той е искал да скъса с традициите и с езическото минало, искал е да създаде нещо ново, различно от стоеното преди него, и е сполучил с това стремление.
Продължителното пребивавене на Симеон в Контантинопол му е позволило, наред с всичко друго да опознае и представите на ромеите за тяхната столица, да оцени мястото на Константиновия град в съдбините на империята и във византийската политическа идеология. Той добре е знаел, че това е „царицата на градовете“ (“василиса“ или Полис с главна буква у византийските автори), град, възникнал по божие внушение и протежиран от бога; град и в същото време империя (в него прибивавал императорът, върховният владетел в християнския свят); град, чието основание (на Константинопол, а не на елинския Византион) възвестило появата на един нов свят, на една нова цивилизация в човешката история.
Като изхождаме от по-нататъшните политико-държавнически и военни превъплащения на Симеон, не е трудно да си представим въздействието на архитектурата във византийската столица и в частност на многобройните владетелски колони, издържани в късно-римски стил. Подобно на внушителните колони на императорите Траян и Марк Аврелий, те са напомняли, че величието на Стария, първия Рим се носи от Новия Рим – Константинопол.
Замисляйки създаването на един нов Преслав, Симеон е следвал действията на Константин Велики и че новата българска престолница е, в известен смисъл реплика на Константинопол. Велики Преслав е трябвало да се превърне за българите в това, което за ромеите е Константинопол. Той е трябвало да стане символ на нова цивилизация, съперничаща на византийската, да възвести началото на една нова империя и да се превърне в резиденция на един нов император. Изграждайки новата столица владетелят е трябвало да възприеме и ново архитектурно решение при църковното строителство – религиозната архитектура. Храмовото стоителство започнало след официалния акт на християнизацията. На първо време е преобладавала трансформацията на прабългарските капища в църковни сгради. Основен тип сграда по-това време (втората половина на IXв.) е елинистическата трикорабна базилика. Базиликата отговаряла най-добре на нуждите на българското прозелетично общество, така както византийската литература се е наложила в българския книжовен живот в самия край на века.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Цар симеон и Константиопол 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.