Български фолклор


Категория на документа: Литература



Летни календарно-обредни песни.
Най-характерния летен празник е Еньовден – 24 юли. Той е симетричен аналог на Коледа и следователно прагов момент т.е. дни на преход към новия цикъл, когато светлата част от денонощието ще започне да намалява. Тъй като всички летни празници са свързани с характерните за сезона засушавания, основен мотив в песните е молитвата за дъжд за да не изгори реколтата. Този мотив е основен за обреда еньовденско ладуване. Той се извършва от девойки недостигнали полова зрялост облечени в бели ризи, които ходят от дом на дом и акапелно изпълняват молитвени песни за дъжд. Девойките се нареждат в полу-кръг. (еньова буля) За Еньовденските песни се казва че са много тъжни. Елегичният елемент идва от споменаването на сираци, вдовици, бедняци т.е. хората, които нямат голяма социална опора и биха били жертви на глада в резултат на сушата. Така фолклорният човек засилва магическата мощ на словото – смята се, че като споменава тежката съдба на бедняците с песента си ще трогне природата, ще я умилостиви за да прати дъжд. Като прагов момент в календара Еньовден е свързан и с гадателни практики – в началото на всеки нов цикъл фолклорният човек се опитва сякаш да надникне в бъдещето и да узнае какво му е приготвила съдбата. Еньовденското гадание е свързано с очакванията на младите девойки да ‘’надникнат’’ в бъдещето си и да узнаят за кого ще се омъжат. Тази практика се нарича гадаене (напяване) на пръстени в мълчана вода. Този ритуал се извършва при пълно табу за говорене и е свързан с прокобението каква професия ще има мъжът, залюбил девойката. Тъй като Еньовден е и празник на билкарите в нощта срещу 24 юни всички болни преспиват наоткрито за да изпитат целителното действие на целебните растения.

Есенни календарно-обредни песни.
Те са най-малко наброй от всички КОП и са най-кратки по обем. Тази специфика е обяснима като се имат предвид условията на самия сезон. През есента фолклорният човек бърза с прибирането на реколтата, която е застрашена от слани, дъждове и студ. Време за игри и забави почти няма затова и празниците през цикъла – Кръстовден, Петковден, Димитровден не се отбелязват с много шумни тържества. Основни мотиви в песните от тази група са следните:
а/ възхвала на дорбия стопанин, успял да пренесе от полето всичко, което е родила земята до своя дом;
б/ радост от пълните хамбари и зимници, в чието изобилие човек съзира надежда, че той и близките му ще преживеят през зимата;
в/ благодарност към земята за щедрите й плодове и молба към нея да запази плодовитостта си и за следващата година.

Семейно-обредни песни (СОП)
Архаичността на семейно-обредните песни е сравнима с тази на календарно-обредните. Причина за това е фактът, че те се изпълняват съвместно с извършвани в семейството ритуални практики, а семейството е изключително древна обществена единица. Тези творби са центрирани около трите най-важни прага в развитието на индивида – раждане, брак и смърт.
1. Песни при раждане и ранно детство. – Такива произведения се изпълняват в домашна обстановка и отразяват човешката радост от появата на нов живот. Основната им задача е като използват магическата мощ на словото да предпазят малкия човек от намесата на всякакви вредителни сили и злокобни сътресения на съдбата. По характер са бодри и пожелателни. На момиче се пожелава хубост, на момче – юначество, а на майката сили за да може да отгледа рожбата си. Като цяло в тях доминира ведрата емоционална гама тъй като новия живот винаги е свързан с оптимистичен поглед към бъдещето. Само една единствена песен от тази група се отличава с по драматично съдържание – това е песента за бездетна Петкана. Нейни варианти са познати във всички краища населявани от българско население. Нейният неочаквано щастлив финал подхранва надеждата, че всяка жена би могла да бъде някога майка.
2. Песни при встъпване в брак. – От трите групи семейно обредни песни тези са и количествено най-многобройни и най разнообразни по съдържание и интонация. Това е обяснимо като се има предвид, че в патриархалното общество сватбата е дълга церемония (от 3 дни до седмица), а освен това е предшествана от много и различни предсватбени ритуали. Разнообразието в съдържанието пък е резултат от факта, че с постъпването на нов член в семейството се засягат разнообразни интереси и то на много хора – икономически, юридически, психологически, битови и т.н. Делят се на предсватбени, същински сватбени и следсватбени.
а/предсватбените песни се наричат още ‘’плетене на невеста’’. Те имат подчертано тъжен характер. Изпълняват се от дружките на бъдещата булка, от майка й или от самата нея. Най-популярната песен от тази подгрупа е ‘’Ела се вие превива, мома се с рода прощава’’. Извор на тъгата в съдържанието на тези песни са:
а1/ мъката от раздялата с най-близките хора;
а2/ болката на момичето, че се разделя с безгрижните дни и губи сигурността и закрилата, на които може да разчита в бащиния дом;
а3/ страхът от неизвестността, че не познава порядките в новата къща, както и характера на хората, с които се сродява.
б/ песни спътстващи същинската сватба – те са най-много и имат по различно настроение. Тържествени, дори церемониални са по звучене. Водещ мотив в съдържанието им е радостта от увеличаването на дома с нов член. Централен образ е невестата, а младоженецът почти не се споменава. Традиционно в творбите се изтъкват няколко качества на невястата: красота, която винаги се оценява като повод за гордост, благ характер и трудолюбие. Всъщност споменатите три достойнства се осмислят от фолклорния човек като гаранция за бъдещото семейно добруване. В поетиката на сватбените песни се срещат няколко устойчиви сравнения. Булката се сравнява със слънце, защото хубостта й радва очите и топли сърцата или с гълъбица за да се подчертае благият й характер и желанието й да се разбира с всички. В някои от по старите сватбени песни се срещат още два интересни мотива: или за открадването на булката или за нейното откупуване. Тези мотиви са свидетелство, че съответната песен е по-архаична и носи памет за онези далечни времена, когато бракът е бил резултат на икономическа сделка.
в/следсватбени песни – Те са малко, но много весели и разработват мотива за пиене на блага ракия.
1. Песни при смърт – Наричат се тъжачки, а самите жени, които ги изпълняват се наричат оплаквачки. Пеят се при смърт или помен. Тъжният им характер е определен от самото събитие, но тези творби нямат постоянен текст – съдържанието им се импровизира в зависимост от качествата на покойника и начина по който е протекъл живота му. Споменават се само положителни неща – какъв родител и стопанин е бил, колко грижовно се е отнасял към близките си, как е успял да увеличи имота си. Тези песни са слабомелодични. Изпълнението им напомня речитатив. И много важни са ритъмът и драматичните жестове, които спътстват изпълнението. Само за тези творби можем да кажем, че изпълнителките им са донякъде ‘’професионалистки’’. Това са обикновено бедни, възрастни жени от селото, които не разчитат на друго препитание, освен да ходят по домове, в които има покойник. Често те дори не са познавали приживе умрелия, а научават за качествата му от близките му.

Тематично-песенни цикли

Юнашки песни
Представляват стабилна част от песенния ни фолклор и имат сравнително стар произход. Създавани са в периода м/у 10 и 15 век т.е. във времена в които съдбата на българите е била изключително драматична тъй като са подлагани на набези от различни нашественици. Чрез юнашките песни народът е подхранвал вярата си, че има защитник, който да го брани в трудни моменти.
1. Подгрупи. Юнашките песни са много и според главния си персонаж се делят на три групи:
а/ песни за Крали Марко;
б/ песни за Момчил Войвода
в/ за др. Юнаци (за Дойчин)
Смята се, че цикъла за Момчил е най-старият. Освен това вероятно в миналото песните за Момчил са били и най-многобройни, но в потока на времето част от тях са били асимилирани (погълнати) от цикъла за Марко т.е. творби, които първоначално са разказвани подвизите на Момчил в последствие са се изпълнявали така, че героичните дела са били приписани на Крали Марко. Друга особеност е че песни за Крали Марко се срещат не само в нашата традиционна култура, но също и във фолклора на сърби, гърци и дори албанци. Доказано е, че Момчил е бил реално историческо лице, владетел, чиито земи са били в Родобско-беломорска Тракия т.е. песните за фантастичните дела на фолклорния персонаж Момчил все пак имат някакъв житейски прототип. До нас най голям е съхраненият брой на песни за Марко. Творбите за него проследяват цялата му поетическа биография: от раждането му при необичайни обстоятелства, придобиването на юнашката сила, намирането на коня му Шарколия, през всичките му многобройни подвизи, през избавянето на сестрите му от плен, освобождаването на отвлечената му жена, десетките му битки с враговете та чак до смъртта му, която се оказва мнима (лъжлива). Основен похват при изграждането на юнашкия образ е хипербулата. Понякога тя прехвърля рамките на реалистичното и преминава в сферата на фантазното. Преувеличение се прилага основно по отношение на марковата физическа сила, бързината му и хитростта му – с един замах той разсича три синджира с роби; конят му тича по бързо от вятъра; дори и най лукавите му врагове не са способни да го надхитрят. Хипербулизацията обаче използва и при външното портретуване на героя. За да се подчертае марковата изключителност фолклорният певец често поставя акцент в неговата същност. Когато Марко върви през гората тя се тресе. Доспехите му са толкова блестящи, че затъмняват даже и слънцето. А и сабята му не е обикновена. Дамаскиня. С ятаган се удря отвън навътре. Със сабя отвътре навън. Освен хипербулизацията, която представя героя в плана на изключителното при изграждането на образа се включват и елементи, които все пак го доближават до обикновения човек. Така например освен храбростта и силното чувство за справедливост в много песни Марко е носител и на отделни слабости. Той е гневлив и карезчия (отмъстителен), много ревнив е и често избухва от малки поводи. Така народният певец изобразява персонажа съчетавайки идеализираното и реалистичното: необичайните та чак фантастични качества на Марко се допълват от съвсем правдоподобни човешки слабости. В съзвучие с неговите екстремни способности е представен и неговия кон Шарколия, който говори с човешки глас, а в критични моменти, когато на Марко са му поставили капан предупреждава господаря си и го спасява. За да бъде образът пленителен в народното съзнание като въплащение на идеята за изключителна справедливост фолклорният певец показва и като изключително силни неприятелите, с които Марко воюва. Традиционните антагонисти (носител на противоположни качества) са обобщени в два образа като и двата носят чрез имената си алюзия (загатване,намек) за някаква чуждост и различност: Жълта Базиргяна (жълт евреин (човек със семидско еврейски произход)) и Муса Кеседжи(я). И в двата случая чрез имената се загатва за чужд етнически и верски произход на врага, което обяснява, защо патриархалният човек се е чувствал застрашен – най вече от нападенията на чужденци над българи.

Трудово-професионални народни песни

Изключително архаични са, защото трудът спътства човека от най древни времена. Възникват като необходимост при извършване на някаква тежка дейност, която би могла да се облекчи, която би могла да се разнообрази чрез ритмизирана изповед за преживяното. Имат още едно практическо предназначение – когато се извършва колективна работа ритъмът на песента създава условия да се синхронизират дейностите на по бавните и по сръчните хора. Съдържанието им е много разнообразно, защото са свързани с различни форми на изкарване на поминък. Делят се на две големи подгрупи – Песни за свободния и такива за наемния труд. При първите колкото и да е тежка работата все пак преобладава оптимизмът: човешкият труд няма да е напразен, работникът е удовлетворен, че с работата си ще постигне някакво благополучие за себе си и близките си. При песните за наемния труд обаче доминират елегичните нотки – вложените усилия ще донесат полза на друг. От всички трудови песни най много разработват аграрни мотиви. Трудът на земеделеца е видян във всички етапи на годишните сезони – оран, сеитба, косене, жътва, беритба. С подчертано пристрастие народният певец възпява дейността на орача. От него зависи успехът на всички по късни усилия. При това в творбите се отделя значимо място, не само за човека, но и за впрегнатите животни в ралото. Те традиционно се сравняват или с два ангела или с два бели гълъба. Чрез този похват си личи благородното признание на човека към животните, с които наравно дели тежката дейност. Драматични нотки откриваме и в песните за жътварския труд. Жътвата се извършва от тъмни зори до задуха, нивите са пръснати надалече, а човекът е уморен и от жажда. Нерядко в тези произведения са налице и драматични епизоди разказващи за прекършен човешки живот от жега и умора. Този фолклорен мотив е преминал от народното творчество и в авторската литература (‘’По жътва’’). С подчертан лиризъм се отличават песните за овчаря. В тях водещ мотив е мъката от самотата. Пастирът носи отговорност за много глави добитък, живее в постоянен страх от крадци а дълги месеци е разделен от дом и близки. в овчарските песни представя младия чобан привечер приседнал на някоя скала с кавала си а тъжната мелодия излива болката му, че е сам, а долу в селото младите се веселят. Най – дълбок драматизъм съдържат песните за наемния труд на ратаите и аргатите; болка от раздялата със семейството долавяме и в керванджийските песни. В тези творби се долавят дори и дневни бунтовнически нотки, защото трудът е станал причина за погубеното човешко щастие. Подобни гневни интонации доближават песните за наемния труд до хайдушките.

Хумористични народни песни

Те са разпространени из всички краища населявани с българи. Чрез тях в амплитудата от лека насмешка до звучен сарказъм на критика са подлагани човешки недостатъци или човешки пороци. Най често на прицел са вземани алчността, скъперничеството, пиянството, женската немърливост, а от всички социални послойки. С особена немърливост народния певец се отнася към лицемерното духовенство. Весел, шеговит характер имат песните за разсеяността на влюбените, а най остър критичен присмех откриваме при мотива за мързела, точно последният порок е най категорично отхвърлян от българския фолклор точно заради нравствения кодекс на народа ни, трудолюбието е обект на култово преклонение и е издигнато до най висша човешка добродетел.

Народна проза

Обхваща огромен брой и то разнообразни по форма и съдържание произведения. Най общо те се поделят на две големи групи – приказна и неприказна проза. Разликите между тях са в следното:
1. Приказната проза има разгърнат сюжет от сложна верига от действия, докато неприказната е не само по кратка, но се ограничава само в кратка верига от една-две случки. В приказната проза има устойчив текст и композиция докато при неприказната формата е по свободна и са налице повече.

Приказна проза

Към нея се отнасят приказни сюжетни текстове, които са в прозаична реч, разказват се както за поука така и за забавление и имат висока обществена разлика от литературната приказка. Тя се разказва от възрастен за възрастни и ако случайно сред аудиторията все пак има слушащи деца приказната творба не е специално адресирана към тях. Чрез фолклорната приказка възрастните обменят познание за света с други възрастни, като при това всички безрезервно вярват на разказаното, дори когато сюжетът изобилства от фантазни образи и картини. Фолклорният човек е абсолютно сигурен в истинността на приказния разказ и вярва, че и най-чудодейните случки някога, някъде, с някого са се случили, а следователно могат да се случат с него. Социалната функция на приказките се определя от спецификата от самото им изпълнение. Ако песента например може да се пее от сам човек, заради самия него, то приказката винаги предполага да е налице аудитория от слушател или слушатели. Нещо повече – приказният разказ винаги предизвиква активно-оценъчно отношение към случките и героите в него. Според тематиката си приказките биват три основни вида: за животни, битови и вълшебни. Близки до приказката, но по кратки са и още два жанра: баснята и анекдотът.
1. Приказки за животни (зооприказки). Според някои фолклористи от трите вида тези са най-старите, защото са свързани с ловните авантюри на човека, който осигурява прехраната си. Твърдението обаче е твърде спорно, защото други изследователи смятат, че по архаични са битовите приказки. Във всички случаи обаче зооприказките имат много древен генезис и това се доказва от факта, че в съдържанието им има много солидни следи от най древното анимистично (анима – душа. Всичко около нас има душа.) и антропоморфично (антропос – човек, морфос – част. Придаваме човешки качества и способности на нещо нечовешко. Частично човекоуподобяване – на обект, който не е човек отчасти му се приписват човешки качества и способности) мислене на човек. Генезисът на приказките за животни отвежда към най древните тотемни митове. Тотем – животно, което първобитния човек възприема като родоначалник на племето, убеден е, че от него зависи добруването на племенната общност, принася жертви и се отнася с него като с табу. За тотем първобитните племена са избирали животни, които трудно се поддават на ловуване. С бързината, силата и хитростта си такова животни не могат да бъдат хванати от човека. Страхът си от тях ловецът превръщал в респект и започнал да ги обожествява. Възприемал ги като могъщи и в наивните си представи. Нещо повече, първобитните хора надарявали тотема с жертви за да бъде тотема задоволен. За да носи беди или благополучие на племето. Точно от антропоморфизирането (от човекоуподобяването) на тотема се зародили и първите сюжети на зооприказките. Сюжетът обикновено е прост или за стъпки на отделни животни или за взаимоотношенията с хората от фолклора на всеки народ най често зооперсонажи са животните характерни за климатичните особености на земите населявани от съответния етнос. За българския фолклор най популярни герои са заек, вълк, мечка, мишка, врабче, коз, чучулига. Важно е да се знае, че тези персонажи винаги са носители на устойчиви характеристики и то качества присъщи само на човек. В този смисъл зоогероите в приказката за животни за маски, зад които виждаме олицетворени човешки характери. Мечката олицетворява тромавия и глупав човек, лисицата – хитреца, заекът – страхливеца. Тези характерологични черти винаги са типични и много рядко героите са носители на индивидуални качества. Така фолклорния човек разказва приказки, и той всъщност говори на аудиторията за различни типове човешки характери, които могат да се срещнат в живота. Най често тези творби имат хумулативна композиция. (такъв тип постройка при която верижно един за друг се закрепват еднотипни сюжетни епизоди).
2. Басни. Те не са точно приказки но имат силно родство с приказките за животни – героите са се зооперсонажи. Много по кратки са от приказката, защото се ограничават в един-два епизода. Отличителната им особеност винаги отвеждат слушателя в някаква поука. Т.е. баснята е силно нравоучителна обикновено поуката се изказва в самия й край под формата на пословица или поговорка. Сюжетът им се захранва от делничните им взаимоотношения м/у хората. Затова те могат да ни дадат сравнително правдоподобна представа за живота...проблеми в социалното неравенство. Работят с опозиционни двойки от типа ум, глупост, ленивост, трудолюбие, алчност, благородство и прочее. Антиподи (противоположност). Приказките изградени върху контраста богати-бедни или мързеливи-трудолюбиви...проблеми за взаимоотношенията между членове вътре в семейството. Битови – хумористични приказки. Като структура представляват истински интелектуален двубой, за което оръжие е човешкият ум. Основен похват в поетиката им е хипербулизацията на негативното чрез която се постига нетърпимост към определен човешки порок или към някакви обществени недъзи. Чрез различни средства на хумора народният разказвач взема на прицел алчните богаташи, самовлюбените скъперници, заслепените глупци. В хум. Приказки такива типове винаги получават заслуженото си за весели шегобийци и природно остроумни веселяци. В нашия фолклор техен уедрен обобщен представител той бла бла чертите на непретенциозния мъдрец от социалните низини, чието богатство не са парите а мисълта. Мисълта е неговото оръжие. Хитър Петър е благородник, защото не търпи неправдата и не може да остане равнодушен пред чужда беда. Най-интересни са приказките, в които типа на българския се среща с типа на турския мъдрец в които се разказва за надлъгването м/у Хитър Петър и Настрадин Ходжа.
3. Анекдоти. Те са близки до хумористичните приказки, но са много по кратки от тях са в рамките на един епизод. Притежават по голяма социална заостреност от приказката и често са вдъхновени от конкретна случка с реален човек. Но частното единичното при анекдота винаги е само база за някакво мащабно обобщение. Това обобщение подобно на баснята се изрича в края на анекдота под формата на пословица или поговорка.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Български фолклор 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.