Българската литературна критика за Елин Пелин


Категория на документа: Литература


Искра Панова свързва Елин- Пелиновия разказ с едно твърдение, съотнесено за творчеството на Алексей Толстой, във връзка с композицията и архитектониката на късия разказ, че късият разказ е “запетая плюс но”. /63/.

Симеон Янев счита, че “Елин Пелин извежда късия разказ на нов етап в развоя му, превръща го в художествена система от нов разред.” /64/.

Налага се общото мнение сред всички изследвачи, че той обогатява развитието на късия разказ, че разнообразява похватите, че открива пред разказа нови възможности.

За Михаил Василев “Елин Пелин е истински владетел на най- трудната литературна форма- късия новеличествен разказ.” /65/. Според този автор субективното за първи път се слива с обективното.

Като реалист с многостранен поглед към живота, Елин Пелин пише своите разкази, за да разкрие правдиво, ярко и тъмно живота с красотите и злините, забелязани там. За основни теми в творчеството му се открояват: тежката селска неволя; вечната сиромашка участ; трудът като извисяваща сила, но и труд- горчилка; духовната жизненост, отношението между хората; идилията на любовта; любовта към животните; борбата между доброто и злото; между града и селото; човекът и природата; отношението в семейството; животът на интелигенцията и др. За това тематично разнообразие говорят изследванията на редица автори /Петър Пондев, Ст. Младенов, Георги Цанев, Симеон Янев и др./. Една част от рецензентите на Елин Пелин определят като доминиращ конфликт в творчеството му конфликтът между експлоататори и експлоатирани; между тънещи в мизерия селяни и градските потиснически класи, окриляни от буржоазията и нейната държавна власт. Показателни в това отношение са изводите, които прави Кръстьо Генов.

“Елин Пелин схваща бедственото положение на трудовия народ преди всичко като резултат на настъпилите обективни социално- икономически условия на епохата, без обаче да се подценява ролята и на онези морални поражения, които господстващата буржоазна класа причинява в средите на широките народни маси.” /66/.

На основата на тази максима се правят и интерпретации на голяма част от разказите на Елин Пелин /”Анрешко”, “Напаст божия”, повестта “Гераците”, “Лудата” и др.

Изхождайки от твърденията, че Елин Пелин застава категорично на противокапиталистическите позиции на народните маси, Кръстьо Генов свежда конфликтите в творчеството му до едностранчиво разглеждане. В същия дух са и разсъжденията на Георги Караславов, който извежда като основен конфликт противоречието между млади и стари- младите се противопоставят на старото по “революционен път”, защото селянинът е вече класово осъзнат. Открояват се и противоположни на тези констатации становища / Радосвет Коларов, Никола Георгиев и др./, които определят конфликтите в творчеството на писателя като нравствени и етични.

Възприемайки Елин Пелин като социален автор, някой литературни критици делят образите в художествените му произведения на две групи: отрицателни типове /социални врагове на народа и техните жертви- “синовете и дъщерите на човешкия труд и живот”- положителни герои /ратаи, класовоосъзнаващият се селянин, учителят-победител в борбата против социалните врагове и др./. Подобни становища изказват автори като П. Зарев, П. Пондев, Пеньо Русев, Кр. Генов.

Отношението автор- герой при Елин Пелин е в пълно противо-речие с традицията. “Ако авторът съчувства на героите си, той го опоетизира, утвърждава като положителна морална и естетическа величина; ако го изобличава, то в контекста трябва да търсим всички нюанси на отричането- от иронията през безобидния хумор до безпощадния сарказъм.” /67/. Така в творчеството му се откриват полюсите симпатия- антипатия. Но тази формула, според Симеон Янев и Искра Панова, не е подходяща за автор като Елин Пелин. В голяма част от текстовете му не симпатията или антипатията на писателя към героите според социалната им принадлежност определят хумористичното или сатиричното озвучаване на разказите му, а съчувствието на автора към героите си, затова иронията е добродушна, шегата е безобидна, присмехат е лек. Героите му се определят като обвинение срещу действителността. Мекият хумор, добродушната ирония за Симеон Янев в разказа “Изкушение”, “На оня свят”, “Задушница”, “Пролетна измама” и др. разкази, никъде не прераства в сатирично изобличение, а духовниците като образи са описани със симпатия.

Различни са мненията в литературната критика за художествения метод на Елин Пелин. Отделните изследвачи го определят като битов, регионален творец, критически реалист, реалист, импресионист. Сам Елин Пелин споделя: “И вие говорите, че съм бил реалист. Щом всички настоявате, така ще да е. Но да ви кажа ли- това нещо аз го чух напоследък. Като писател аз гледах на работата си много просто: мъчех се да бъда правдив, да говоря на хората истината, а пък то излезе реализъм.” /68/. “Обаче на общото мнение, че аз съм някакъв битов писател, ще кажа,че не съм това, че съм писал разкази из селския живот- не значи, че съм битов писател. Във всички мои работи мен ме е интересувал най-много и преди всичко човекът.” /69/.

Малчо Николов определя личността на Елин Пелин като импресионистична натура, разглеждайки неговия дар на пейзажист и това, че той бърза да изрази впечатлението си от природните обекти, ето защо изследвачът смята, че Елин Пелин е импресионистичен живописец на българското село и природа /70/. В духа на импресионизма според него са разказите “Летен ден”, “Ветрената мелница”, “Напаст божия”, текстовете от цикъла “Черни рози”.

Редица автори / Г. Константинов, Т. Павлов, П. Зарев, Кр. Генов, Хр. Радевски и др./ отнасят Елин Пелин към критическите реалисти. За Т. Павлов той е “един от най- големите наши реалисти , с известни елементи или моменти от прогресивната романтика.” /71/. Проследявайки прехода на Елин Пелин от реалист към критически реалист, Петър Динеков /72/ го определя като най- типичен и виден представител на този метод в българската литература. За Елка Константинова този наш автор е безпощаден реалист, граничещ с натурализъм и романтична мечтателност.

След 80- те години на миналия век се появяват интересни изследвания за творчеството на Елин Пелин. В тях се откриват нови и различни тълкувания за автора. Редица интерпретации на текстовете му са свързани с нравствените и морални ценности на българина. Интерес будят изследванията във връзка с проблема за автореминисценциите и “лирическата памет” на Елин Пелин от Радосвет Коларов /73/, “Жанр и смисъл в повестта “Гераците” и “Превръщенията на Нане Вуте” от Никола Георгиев /74/, “Гераците” на Елин Пелин – повест за разрушената хармония на Добрин Добрев /75/, “Разказът на Елин Пелин “На оня свят” през погледа на медиевиста Людмила Боева /76/. Това са все оригинални изследвания, които променят категорично възприемането на Елин- Пелиновото творчество. Отхвърлят познатите стереотипи, внасят ново, морално- философско тълкуване на текстовете му. Тези автори свързват своите интерпретации с търсене на връзка между Елин Пелин и българския фолклор, народните представи за отвъдното, митологичното мислене, мястото на символите в произведенията му. Авторите предлагат различни подходи за вникване в конкретния текст, чрез своите интерпретации те утвърждават мнението за безкрайното многообразие от впечатления и внушения, които носи литературната творба.

Интерес предизвикват изследванията на Симеон Янев /77/ за пародийността в литературния процес на Елин Пелин. От изводите, които литературният критик прави, е видно, че Елин Пелин е първият автор в българската литература, който се обръща към пародията не епизодично, не само в жанровете и форми, а като средство за по- пълно художествено пресъздаване. “Пародийността на Елин Пелин е прикрита и дискретна, подмолна, а не явна.” /78/. За Симеон Янев пародийното у Елин Пелин граничи с хумористичното, то е многообразно, “преструва се на наивно, просто, а в същото време е сложно и многопластово.” /79/. Някои от своите текстове Елин Пелин нарича “хуморески”, които десетилетия след написването им Никола Георгиев определи като пародии за съвременниците на Елин Пелин пародийно е само онова, което сам авторът определя, затова до времето, в което творят Никола Георгиев и Симеон Янев, липсват задълбочени проучвания по посочения проблем.

ИЗВОДИ, КОИТО МОГАТ ДА СЕ НАПРАВЯТ ВЪВ ВРЪЗКА

С ВЪЗПРИЕМАНЕТО НА ЕЛИН - ПЕЛИНОВОТО ТВОРЧЕСТВО

В РАЗЛИЧНИТЕ КУЛТУРНИ СИТУАЦИИ

1. До 30- те години изследванията за Елин- Пелиновото творчество не акцентуват цялостно и задълбочено върху поетиката на неговите текстове .Бегло се споменават някои от особеностите в поетиката му /теми, сюжет, композиция, образна система, ролята на пейзажа, диалога/. Появяват се изследвания, които налагат класовия подход при оценка на художественото творчество.
2. След 30- те до средата на 40-те години на миналия век изследванията са по- съществени и интензивни. Открояват се аргументирани становища във връзка със сюжета, композицията, жанра. Правят се опити да се изведат особеностите на Елин-Пелиновия разказ. Разработват се основните проблеми, свързани с темите и конфликтите в художествените му произведения. Налагат се изводи, че в творчеството на Елин Пелин присъства човекът с неговите мисли, стремежи, въжделения.
3. След средата на 40- те години до наши дни литературната критика изследва цялостно творческото наследство на Елин Пелин. Автори като Искра Панова, Симеон Янев и Енчо Мутафов определят следните особености, характерни за разказите на писателя :
- изразена и доведена до максимум синтетичност на епизо-
да и събитието;
- последователност в развоя на събитието, движение на действието напред;
- всевластност на сюжета над героя и пълно изчезване в повествованието на интродукцията и на авторските намеси въобще;
- рязко изтъкване на събитието в композиционната постройка и пълното и съобразяване с него;
- предпочитание към характерния и съществен епизод;
- често избягване на класическата композиционна схема в пространността на разказа;
- яснота, строгост, краткост и на сюжета, и на композицията;
- разказите са събитийни, а събитието играе важна и своеобразна роля в строежа на творбите;
- разказите започват направо със събитието и още в първите една- две фрази Елин Пелин дава момента, мястото, героя или героите, целта на действията им;
- непосредствено след тези едно- две изречения следва кратък пейзаж, който подхваща и разширява едва доловимите лирически нотки от предходните фрази, за да прозвучи основната лирическа мелодия на разказа /възможно е въведението да започва с кратък пейзаж, а след него идват изреченията, свързани с героя и момента на действието/;
- целта на Елин Пелин това е краят, развръзката, “как ще свърши разказът”;



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Българската литературна критика за Елин Пелин 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.