Българската литературна критика за Елин Пелин


Категория на документа: Литература



През 1933 година Владимир Василев публикува в сп. ”Златорог” /38/ едно свое изследване за Елин Пелин, което може би обобщава всички наблюдения, становища и мнения до средата на 40- те години за творчеството на писателя. Редица автори със своите изследвания се доближават до изводите, които прави Владимир Василев. Това дава основание да се твърди, че името на този наш автор се е наложило в българската литература , независимо от песимистичната оценка на д-р Кръстев за Елин Пелин и увереността му, че бъдещето никога няма да приема творчеството на този наш автор. Ще спра вниманието си на онези въпроси от повествователната техника, сюжета, жанра, поетиката на Елин- Пелиновите текстове, които са разгледани и пречупени през погледа на отделните изследвачи по нов начин, по- задълбочено и аргументирано.

Разказът, като епически вид, през тези години се превръща в доминиращ жанр. Елин Пелин се налага със своя къс разказ, който вече е утвърден в западноевропейската и руска литература. Авторът преодолява подражателския характер на ранните си разкази, усъвършенства композицията, създава по- пълни художествени образи.

Продължава да битува становището, от предходните години, че Елин Пелин черпи сюжетите си от непосредствените си наблюдения над българския селянин и някои слоеве от българската интелигенция, предимно учителството. Още първите критици на Елин Пелин долавят анекдотичен елемент в разказите му, което утвърждава и полюсните преценки на отделните рецензенти. За д-р Кръстев присъствието на анекдотичната ситуация, като основа на неговия сюжет, буди недоверие и отричане на художествената стойност в творчеството на Елин Пелин. През 30- те години това мнение постепенно отстъпва място на коренно противоположното становище, че анекдотичното в разказите на този наш автор е положително качество.

“Сюжетите на Елин- Пелиновите разкази са повече случаи из селския живот. Много често обаче той спира вниманието си на дребните съществувания на разни незначителни чиновници, които водят все пак невзрачен живот из прашните канцеларии, малки душици, заети с интриги и интрижки, безвъзвратни за обществото и от значение само за техния тесен и ограничен до затъпяване кръг” /39/. Дори и по- прецизните изследвания през този период върху особеностите на Елин- Пелиновия сюжет не изчерпват до краен предел третираната проблематика, независимо че този въпрос е център на наблюденията и е свързан с по- съществените изводи за художествената еволюция, която настъпва в белетристичното мислене на Елин Пелин. Току-що цитираният текст е едно от генералните обобщения за типа сюжет, неговата същност и вниманието на Елин Пелин към обикновения, “малкия” човек.

Своите главни усилия изследвачите през този период, насочват към изучаване композицията на Елин- Пелиновия разказ / но композицията, разбирана в най- широк смисъл на думата/. Правдива е констатацията на Иван Мешеков, че постройката на разказа при Елин Пелин се изгражда върху няколко момента, наредени в градация: “встъпление, второстепенни епизоди със светло поетична илюзорно чувство и главен завършващ ефектен епизод с мрачно разрушително влечение на инстинкта” /40/. Казаното от Иван Мешеков не противоречи на другите автори и техните становища за отделните моменти в постройката на Елин- Пелиновия разказ. Естествено е при тези констатации да се говори за единомислие по разглеждания проблем. Безусловно се утвърждава мнението /наложено от Владимир Василев/ , че Елин Пелин е майстор на късия разказ в българската литература, а според Иван Мешеков “иронията, като основно творческо светоусещане” /41/ у Елин Пелин, определя и литературния му жанр- късия разказ. Очевидно е, че този наш изследвач търси причината за Елин- Пелиновия жанр /късия разказ/ и особеностите на композицията му в психологията на смеха- иронията. Късият разказ и композицията у Елин Пелин за Иван Мешеков са в “антитезата на неговите два противоположни основни мотива: идеално поетичен и плътско-усетен” /42/.

“ В своите разкази Елин Пелин обхваща типовете от целокупния селски мир- добродушни старци, пияници, безобидни или жестоки, клюкарки жени или пък чисти до прозрачност девойки. Всички негови образи са изчерпани до най- тънки подробности, без шаблонни описания и без специални разсъждения. Въобще той ни пресъздава нашия селянин и влюбен в земята, и невъзмутим пияница, и духовит събеседник, и често пъти мечтател” /43/. Така конкретизира Д. Б .Митов героите, които създава Елин Пелин, не изобщо българския селянин, а човекът, който може да мечтае, и да излъже. Това са герои, взети направо от живота, но пречупени през живото въображение на писателя. Следователно героите на Елин Пелин, за този наш критик, не са само общочовешки типове. За Д. Б. Митов, пръв в българската литература, Елин Пелин е създал оная трагична красота в образа на Монката от “Спасова могила”, породена от копнежа за живот: “В цялата световна литература има толкова малко такива описания на детската тревога, на детското страдание, каквото ни е дал Елин Пелин” /44/. Действително, силата на този детски образ се крие в това, че той е очистен от “морализаторския тон”. Не социалният мотив е изведен при характеризиране на този образ, а търсене на отговор на вечния въпрос за трагедията на “грешния” човек, за преходността на човешкия живот. /45/. Редица са изследвачите / Д. Б. Митов, Ив. Мешеков, Ал. Балабанов/, които се обединяват около становището, че чрез героите на Елин Пелин се вниква в психологията на българина, тъй като той създава образи от българската действителност, живи и пълнокръвни, които са плод на неговата душа и сърце: “Наистина, пише Д. Б. Митов, много любов има у Елин Пелин към всички тези щастливи и нещастни, благородни или хитри български селяни…” /46/.

Конфликтите в творчеството на автора съвсем основателно се обясняват с враждебността на града към селото, с крушението на морала в селото от съприкосновението му с града. Под влияние именно на града, смята Владимир Василев, настъпват разколебания на моралните ценности на село.Изследвайки този процес, той обобщава, че промените най-бързо и безвъзвратно влияят върху “първичните натури”, които се превръщат в престъпници, грабители, отправят се сами към гибел. Най- ярко тези негативни преобразования Владимир Василев открива в разказа “Нечиста сила”. Проблемът за разрушаване на патриархалната задруга в българското село литературните критици не го търсят само в отрицателното влияние на града, но и в егоизма, който се поражда сред хората. Стремежът към имане и алчността, която унищожава всички душевни качества, раждат злобата и ненавистта. Така конфликтът, според литературните критици, придобива друг характер. Той се заражда между членовете на един колектив, на една социална група и ще победи този, който е по- груб, по- властен, а по- слабият ще остане жертва на “нечистата сила”.

Александър Балабанов търси зародиша на конфликтите в Елин- Пелиновите разкази единствено в “общочовешката злост, невежество, стръвта за лишни работи, лоши страсти, които се изострят… с годините…” /47/. Злото в живота, това е причината за нечистите отношения между героите на Елин Пелин, за разложението на българското село и разрушаването на идиличността в селския бит. Очевидно е, че критиците през този период не се стремят да анализират конфликтите в творчеството на Елин Пелин въз основа на социалната принадлежност на човека, а търсят реализация на етичните и естетически категории в отделния индивид.

Интерес будят наблюденията на литературните критици във връзка с художествения метод на Елин Пелин. Аргументирано Иван Мешеков защитава тезата, че за този наш автор е присъщ класическият художествен реализъм, защото “…големите утопични учения и реформаторски движения, тъй и сложните психологически анализи, заплетени епични фабули /новоромантизъм, символизъм, експресионизъм и пр./ са му останали чужди” /48/. Две са главните струи, според Иван Мешеков, които се реализират в творческия процес на Елин Пелин- индивидуалната ирония и простонародната тъга и жалост. Така той назовава и основните страни в стила на писателя- трагична и трагикомична. Като преход от единия към другия стил се определят лирическите картини “Черни рози” и легендите “Под манастирската лоза”, с уговорката, че в цикъла “Под манастирската лоза” Елин Пелин спазва мистичния и романтичния елемент, неизменяйки на своя реализъм. Малчо Николов продължава линията на критиците от началото на миналия век до 30- те години за определянето на Елин Пелин като “увлекателен разказвач и импресионистичен живописец на българското село” /49/. Д. Б. Матов категорично се противопоставя на онези критици, които определят Елин Пелин като битов или регионален писател. Според него той е “истински национален български писател” /50/ , защото е изразител на българския дух, защото не се интересува само от нравите и обичаите на народа, а от човека и неговия вътрешен мир.

Творчеството на този наш автор през последните няколко десетилетия е предмет на активен научно- изследователски интерес и на сериозни литературни интерпретации. Колкото и парадоксално да звучи, също през този период, творчеството на Елин Пелин е и ощетено. Литературата и нейната критика, в една или друга степен след 09.09.1944 година и в периода на “възхода на социализма” , служат на определена политическа сила, която изведе на преден план класово- партийния подход при литературоведските интерпретации. Творчеството на Елин Пелин също попадна под ударите на политическата поръчка. Произведенията му не се оценяват според естетическите им стойности, а у тях се търси някакво идеологическо изражение. Врагоманията от това време става причина популярността на Елин Пелин да се свърза с определени текстове- “Андрешко”, “Задушница”, “Напаст божия”, “Гераците”. Чрез пародиране с едни и същи клишета част от литературните критици изопачават, травестират Елин- Пелиновото творчество, търсят единствено социалните мотиви и конфликти в него. Независимо от тази тенденция, след 80- години на миналия век се появяват изследвания, които свързват творчеството на Елин Пелин не с определен метод, а разкриват особеностите на поетиката му, връзката между текстовете му с фолклора и митологията. Автори като Никола Георгиев, Радосвет Коларов, Добрин Добрев и други възприемат творчеството на Елин Пелин по различен начин. Не се избързва в обобщенията, оглежда се всеки детайл от белетристичната тъкан на текстовете му, създават се оригинални концепции.

Проблем, който твърде задълбочено е дискутиран през този период, е за типа сюжет в текстовете на Елин Пелин. Илия Волен изтъква, че “Елин Пелин не търси ”свои” сюжети в селото, а пише за всичко, което вижда там. И неговата оригиналност не се изразява в подбора на сюжета, в специални сюжети…, а в отношенията му към нещата.” /51/. Задълбочени и интересни са изводите на Искра Панова. /52/. В своята книга “Вазов, Елин Пелин, Йовков. Майстори на разказа” тя прави съществени и оригинални изследвания по въпроса за сюжета на Елин- Пелиновия разказ. Коригира много стари схващания, други са допълнени и разширени, трети са напълно отхвърлени като научно- несъстоятелни. Авторката счита, че късият разказ е събитиен, епичен, без особена фабула, конфликтен, без да е драма, защото той взема случката, героя и проблема, когато случката става, героят се променя, а проблемът се разширява в преломния миг. Изхождайки от тази позиция, Искра Панова определя разказите на Елин Пелин като събитийни, защото събитието играе важна и своеобразна роля в строежа на творбите му. За самия автор главното е сюжетът и героите, които трябва да се приспособят към него. “ За да напиша един разказ, аз трябва първо добре да съм обмислил сюжета на разказа” /53/. Въз основа на тази максима Искра Панова счита, че героите на Елин Пелин влизат в разказите му с точния си социален адрес, а сюжетите му се раждат от живота на селото. Не би трябвало обаче да се свежда, че сюжетите представляват сблъскване на двата свят- бедни богати, както смята авторката, защото не социалният конфликт движи случката, а душевният порив на героите. Авторката определя, че разказите на Елин Пелин са със сюжетно- събитиен скелет. Видно е, че в творчеството му привес има сюжета. Според Любен Георгиев творчеството на Елин Пелин е “художествен документ за българското село” /54/, а сюжетите му са завършени, съвършено прости и безизкуствени. Сходни са и мненията на Симеон Янев и Енчо Мутафов, които определят като основни признаци у Елин Пелин “примат на сюжета над героя и едноструйният повествователен поток”. Отношението фабула- сюжет в разказите на Елин Пелин не е предмет на задълбочени изследвания. Авторите на немалко разработки за творчеството на този наш автор си служат изключително с понятието сюжет. Наблюденията над разказите му показват, че той върви от фабулни към безфабулни разкази / “Гуслар”, “Изкушение”, “Селско чудо” /. За разлика от фабулата, сюжетът за Елин Пелин е не просто елемент, а може би най-важното съсредоточие на повествованието. Видно е, че литературните критици са единодушни в изводите, че сюжетът на Елин Пелин и в ранните, и в късните му разкази е сюжет- събитие, едно единствено, “случка” по думите на самия писател, която събира нишките на повествованието. Това е особеност на всички Елин-Пелинови разкази от “Ветрената мелница” и “Андрешко” до “Спасова могила”, изградени върху едно събитие, изчерпващи се с него.Сюжетът е взет от делничното- надиграването, сблъсъкът с бирника, смъртта на детето. В тях няма нищо изключително, те са част от живота. Става ясно, че обстоятелствата стоят над човека, реалният живот решава човешката съдба. В сюжетите на Елин Пелин се проектира специфичното, неповторимото за автора възприемане на света, на сложната взаимовръзка “живот- човек”, “действителен свят- човек”, “истина- човек”, “обстоятелства- човек”. За Елин Пелин животът е фокусиран в сюжета, той , а не героят, е на пръв план, животът е главното.

За композиционната постройка на Елин- Пелиновите текстове изследователите са единодушни и изводите им могат да се обединят около наблюденията на Искра Панова, която разглежда композицията на късия разказ като сложно диалектическо звено, при което феномените се променят, в действието настъпва прелом, досегашната същност придобива нови качества, събитието ражда ново събитие. “Затова- пише Панова- късият разказ е събитиен, епичен, без особена фабула, конфликтен е, без да бъде драма. Затова- продължава авторката- може би в никой друг литературен жанр въпросът как е построена творбата, не придобива такава специфична важност” /55/. Концепцията на Искра Панова се свежда до следните основни изводи. Още в първите една, две фрази Елин Пелин дава момента, мястото, героя или героите, които ще действат, загатват целта на действието им, заедно с лиричния тон, определен чрез пейзажен щрих. Разказите могат да бъдат с начало- пейзаж или обратно с едно, две изречения, с които се завързва действието. Редки са разказите с ретроспективен сюжет / “Кал”, Сълза Младенова”, “Лаборатория”, “Ангелинка”/. Елин Пелин още от първата дума дава начален тласък на разказа, който му дава праволинеен ход, прост и ясен строеж, бърз ритъм, за да достигне до целта и то най- бързо. А целта, според Искра Панова, е “краят”, развръзката, това е “как ще свърши разказът”. Независимо от това, че не представя традиционното фрагментарно повествование, Елин- Пелиновата проза не премахва съществуването на епизода като основно звено в композицията на разказа. Според Симеон Янев /56/ “всеки един разказ представлява блестящо изпълнена редица от епизоди, всеки от който има характеристични функции не само по отношение на персонажа, но и по отношение на обстановката на действието, по отношение на визираната социална среда, по отношение на авторската позиция” /57/. Следователно за Симеон Янев епизодът се явява в композицията максимално натоварен, което в същността си е и повод, и начелен тласък на творческия акт. Марк Голберг /58/отбелязва следните видове встъпление в разказите на Елин Пелин:

1. Встъпление- пейзажна скица / “Косачи”, “Гост”, “Самодивските скали”, “На браздата”, “Закъснялата нива”, “Ветрената мелница”/;

2. Встъпление- характеристика на мястото на действието и на пространството, в което се развива действието /”Летен ден”/;

3. Встъпление- означаващо изходната ситуация / “Напаст божия”, “Кал”, “На оня свят”, “Любов”, “Адвокат”, “Печената тиква”, “Престъпление” /;

4. Встъпление- диалог /”Изкушение”, “Андрешко”/;

5. Встъпление- въпрос / “Нещастие” /;

6. Встъпление, което определя лирическата мелодия на повествованието /”Тодор и Рада”, “Рале”/.

Според Марк Голберг във встъпленията на Елин Пелин се дава пространствено- временните отношения, които характеризират света на новелата. Ето защо той открива при Елин Пелин поява на своеобразна жанрова форма- новела диалог.

Художественото произведение не е сбор от отделните му страни и елементи; пряката реч и диалогът са едно от основните композиционни средства. С тях Елин Пелин “ не само характеризира, а и строи: тласка действието, разгръща сюжета, дава развръзката” /59/. Често композиционният гръбнак на разказа е диалогът. Случката става чрез разговора, диалогът покрива действието, събитието се предава чрез репликата. Елин Пелин показва безкрайните изразни възможности на репликата. Една част от разказите му /“Андрешка”, “Хитрец”, “Мечтатели” “Първи сняг”, “Косачи”/ са издържани изцяло в реплики.

Елин Пелин изгражда монолитен тип разказ. Изчезването на фрагмента, сливането на епизодите в едно, ето, до това се свеждат новостите в композиционните съставки на разказите му. По нов начин е натоварен пейзажът, диалогът, идеята на разказа се извлича от сюжета, авторът не направлява възприятието ни, присъствието в разказа на повествователя е анонимно.

В неговото повествование събитието остава над всичко, то събужда в себе си идеята и то я налага. “Разказите на Елин Пелин са събитийни, защото събитието или “случката”, играе важна и своеобразна роля в строежа на неговите творби,… които представляват разкази за случки, изградени върху събития и повечето пъти върху една случка, върху едно събитие” /60/.

Искра Панова смята, че не бива Елин- Пелиновият разказ да се свежда до случката, защото така би бил анекдот. Случката държи разказа архитектоничиски и образи, портрети, характеристика, пейзаж, диалог се подчиняват на нея. Тя е хрумване на писателя. Именно с това хрумване- случка, хрумване- сюжетна ситуация започва непосредствено творческата работа у Елин Пелин.

Наблюденията на композицията на Елин- Пелиновия разказ потвърждават сходствата във вижданията на отделните автори за строежа на текстовете му. Началото е лаконично и сдържано, то очертава контура, “случката”, нахвърля най- важните щрихи: обстоятелства, място, характер на героя, намеква за посоката на действието, за емоционалния тон. Героите му се проявяват в конкретното събитие- случка, те са ярко индивидуални, колоритни, живи. Елин Пелин има доста разкази, в които разрешава ситуацията чрез кулминация /”Напаст божия”, “Ветрената мелница”, “Лудата” и пр./. Но твърде много са произведенията, в които той последователно игнорира традиционната роля на кулминацията. Финалът е последният елемент в строежа на разказите му. Какъв ще бъде краят на разказа, това означава твърде много за Елин Пелин. “Работата в разказа според мене е да му знаеш края, да знаеш как трябва да свърши. Пътникът, ако не знае къде отива, ще излезе на друго място. Трябва точно това да знаеш.”/61/. Финалът на Елин- Пелиновия разказ има важно композиционно значение и то не е формално. Затова много често финалът у Елин Пелин е от типа финал- композиция /”Гост”, “Син”, “Любов”, “Престъпление”, “Спасова могила”/.

Според Петър Динеков /62/ ранната българска белетристика не познава късите форми- късият разказ се явява след Освобождението. За пръв майстор на този разказ се смята Иван Вазов, а “Елин Пелин го довежда до първенствуваща прозаична литературна форма”. Той дава началото на една нова традиция по отношение на композиционната постройка и сюжета на късия разказ.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Българската литературна критика за Елин Пелин 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.