Българската литературна критика за Елин Пелин


Категория на документа: Литература


Българската литературна критика за Елин Пелин

В основни линии литературознанието е фиксирало главните особености в литературните творби. Конкретно тук ни интересуват текстовете на Елин Пелин и особеностите на белетристиката му. Затова предимно се спираме на мнението на Георги Константинов по тези проблеми /1/. “Българската белетристика по своя обект, по сюжетите, които разработва, се движи в две главни насоки: едната обема в себе си селския живот, всичко онова, което влагаме в понятието бит, а другата включва теми на града, на еснафството и интелигенцията.” /2/. Елин Пелин се причислява към онези творци, които черпят вдъхновение от здравия народен дух, от типичната родна действителност. Той живее с ежедневието на селянина и с природата. Според Георги Константинов Елин Пелин продължава традицията на Каравелов, който е първият му учител : “Още от малък имах възможност да чета, признава той – и макар в село, моето Байлово, още в четвърто отделение бях прочел съчиненията на Любен Каравелов и “Под игото” на Вазов, пишех стихове под влиянието на Любен Каравелов.” /3/. Това определя насоката на неговото бъдещо творчество. Той наследява от Каравелов не само обичта към обикновения, наивния, честния, чистосърдечния, непокварения селянин, но и схващането за същността и смисъла на изкуството.

Елин Пелин е един от малкото автори, към които литературната критика е била благосклонна. Още в началото на века са казани добри думи за таланта му, за това, че налага свой собствен индивидуален стил в българската литература. Според Тодор Боров /4/, критиката твърде малко се е занимавала с него и той сам се налага като творец в литературния живот на България. С първите си произведения Елин Пелин привлича вниманието на читателите без специални свои критици. Неговата популярност идва от творчеството му за деца, а след това той се налага като един от всепризнатите белетристи.

Без претенции за изчерпателност, представям становищата за Елин Пелин от началото на века до днес. От една страна те илюстрират как различните исторически епохи въздействат върху възприемателя, от друга представляват уникалността на всеки от изследвачите, а също и естетическата школа, към която те принадлежат. Предлаганият преглед на битуващите мнения няма амбицията да спомене всички автори, нито да коментира текстовете им. Той има за цел да открие общото и различното в разбирането за Елин Пелин в определен етап или период от развитието на културата. При този преглед е спазен хронологичният принцип. Визират се десетилетия, в които културният живот има свои характеристики, поради което и възприемането на Елин Пелин е различно. Обръщам внимание на онова, което е в центъра на изследванията /теми, проблеми, поетика и т.н./.

В началото на века се утвърждава мнение, че Елин Пелин е писател, който стои близо да селския бит, че в творбите му е този малък свят с “дъх на угарите, на жътвата, на оборите и хамбарите”.

Изследванията за Елин Пелин до 30-те години не акцентуват върху поетическото светоусещане на твореца, не се анализират задълбочено особеностите на неговите разкази. Правят се общи констатации, а дори , според Тодор Боров “…написаното за него са или празни хвалби и възхищения, или още по-празни наставления” /5/. Прави впечатление, че в седемдесетгодишното си съществуване сп.”Мисъл” не публикува нито един негов текст, а откриваме само две критични статии за творчеството му с автори Йордан Маринополски и Владимир Василев. Представителите на кръга”Мисъл”, и най-вече д-р К. Кръстев, отричат творчеството на Елин Пелин и подценяват писателското му дело. Но това е нещо естествено, защото художественият метод, с който си служи Елин Пелин, е различен от този на индивидуалистите, а влияние върху това отношение, според Иван Мешеков, имат “естетическите канони на школата и пристрастията на групата…около сп.”Мисъл” /6/. Своето отношение към Елин Пелин д-р Кръстев изразява в книгата си “Млади и стари” от 1907 година.

Какви изводи могат да се направят за разбирането на Елин-Пелиновото творчество до тридесетте години на нашия век?

“Сюжетите на Елин – Пелиновите разкази са строго определени. Те са из живота на селската маса. И тая интимна връзка между поета и селото съставлява за сега най- характерната черта в неговата писателска физиономия” /7/. За Владимир Василев разказите на Елин Пелин представляват или случка от селския живот, или момент от живота въобще. Докато Стефан Минчев оприличава текстовете на Елин Пелин със скици, в които има малко пейзаж, малко сцена и една случка в средата /8/. Явно е , че случайността в избора на сюжетите за Стефан Минчев и липсата на всякаква мотивировка намаляват значението на текстовете му.

Несъответствие между сюжет и обработка в ранните текстове на Елин Пелин открива и Йордан Маринополски. /9/. Това несъответствие той го отчита също като недостатък, който омаловажава естетическата стойност на разказите му. Представените няколко становища показват липсата на едно мислене по проблема за типа сюжет в творчеството на Елин Пелин, независимо от това, би могло да се каже, че започнал да пише разкази, той се спира на заобикалящата го действителност и от нея черпи своите сюжети, тази е утвърждаващата линия във връзка с разглежданите проблеми. Дали случките са предадени по- сбито или по- стегнато, това не би трябвало да се смята за недостатък, а може би за чувство на мярка, стегнатост и липса на излишни подробности.

Още в началото на века някои критици /Божан Ангелов, Тодор Боров, Михаил Арнаудов/ правят опит да изведат основните теми в творчеството на Елин Пелин. Според Михаил Арнаудов /10/ Елин Пелин внася нови теми в българската литература и налага като основни в творчеството си тези за: полския труд; особените семейни отношения; вечната история на влюбените; неизбежните конфликти и нещастия, съпътстващи човека; идилията на дружеските отношения между селянина и домашните животни; природата и значението и за децата на природата. В противовес на това мнение е становището на д-р К. Кръстев, че Елин Пелин не внася нищо ново в българската литература и пише на “незначителни теми”. /11/. “Селянинът не обича града. Той почти го мрази или пък храни едно чувство на страх и почит към този особен свят, от който за него в повечето случаи идат само неприятности, безпокойства, страхове, лишения и съсипия…В израза на тези чувства за града се крият художественият смисъл и цената на всички тези разкази…” /12/. Става ясно, че Божан Ангелов очертава като основен конфликт в творчеството на Елин Пелин противоречието между селото и града, които се различават със своя бит. Очевидно е, че авторът откроява опозицията село-град, без да я назовава по този начин. Опозицията село- град се откроява и в изследванията на други автори, с която те свързват и вечния конфликт между доброто и злото /13/. Според Йордан Маринополски градът е носител на злото: “Селянинът тегли и от съприкосновение с шумния град – туй чудовище, което изсмуква живителните сокове от изпусталялата снага на народа” /14/. Единодушни са авторите, че “от селяка Елин Пелин взема само онова, което му харесва-доброто, а не грозното,лошото, порочното” /15/. За Георги Бакалов /16/ разслоението в българското село поражда и основния конфликт в творчеството на Елин Пелин, в следствие на навлизането на капитализма в селото, и “…рязкото обособяване на класи в селото и изострянето на борбата помежду им…” /17/. Всъщност Георги Бакалов налага много преди 09.09.1944 година класовия подход при оценката на художественото творчество и извежда като основен конфликт в творчеството на Елин Пелин този между богатите и бедните, безимотните и имотните.

Разглеждайки разказа “Андрешко”, Божан Ангелов откроява като основен конфликт този между властта и селянина, а сюжетът на разказа се изгражда върху него, защото властта се свързва с града, оттам идват страховете на селянина, бирниците, които го обират. /18/.

Съществуват различни становища при изследване на проблема за композицията на Елин- Пелиновите текстове. Често това понятие се отъждествява със сюжета. Стефан Минчев обобщава, че разказите на Елин Пелин “са собствено без композиция” /19/. Тази позиция е трудно приемлива, най-малко поради волно използване на термина композиция. Струва си обаче да се замислим върху сюжета, който в много случаи не представлява ясно обособена система. Това мнение тласка мисълта по посока особеностите на сюжета на Елин-Пелиновия разказ. Разрешавам си да припомня, че композицията като понятие /от случки и събития/ се използва вместо сюжет. В този случай авторът се е докоснал до характеристиките за някой от разказите на Елин Пелин, в които системата от случки и събития не е откроена.

Оформя се мнението, че поради липса на силна фантазия у Елин Пелин и безсилието му да твори, се налага шаблонен начин на разказване “най-напред ще ни разкаже случката, без да я мотивира по-дълбоко с факти от миналия живот на героите, без да и създава атмосфера” /20/.

Божан Ангелов определя една част от разказите на Елин Пелин/ “Иглика”, “Самодива”, “Печената тиква” и др. / като същински разкази “ всеки един от тях има своя фабула, обработена с целия апарат на една епическа композиция от този род- очерт на пейзажа и обстановката, очерт на различните психологически моменти в развитието на ситуациите” /21/.

Много от литературните изследователи през този период, определят , че Елин Пелин осъществява оригинално и по нов начин връзката между отделните събития и картини, че пейзажите играят важна роля в началото на литературните текстове и че започва често със същността на изложението, а завършекът на разказите е твърде ефектен и вярно пресметнат.

“Преди всичко Елин Пелин владее най-силното оръжие на поета: не говори сам,не се намесва ни показно, ни дори и скришом в работите на своите герои,не прошарва техните мисли със свои, а остава нещата и хората сами да се показват, сами да се представят” /22/. За Александър Балабанов майсторството на Елин Пелин се крие в това, че не авторът желае да бъде интересен, а иска да направи интересни своите събития и герои. Според него Елин Пелин още с началните редове на разказите си навлиза в същината, “а общата техника на разказвача наглед е малко проста: наставя разните моменти един до друг и ги оставя да се спояват от художествената идея на самия разказ…” /23/. “Простичка и безизкусна е композицията на Елин Пелин” /24/ за Петко Росен, това може би е най- популярното за тези години мнение, което обобщава въпроса за композицията на Елин- Пелиновите разкази. Имайки предвид, че композиционната задача на повествованието е да подготви завръзката, същият автор обобщава, че у Елин Пелин “повествователната инвенция е оскъдна” /25/. Това е причина повестите му да изглеждат като недовършени, “започват картинно широко, а завършени набързо,колкото да се каже, че са завършени” /26/. Явно е , че Петко Росен очертава становище за кратко и “отривисто” повествование в текстовете на Елин Пелин.

Коментирайки повестта “Земя”, Малчо Николов /27/ споделя , че композицията на това произведение не е съвършена, защото времето, в което живее Елин Пелин, не позволява да се изгради произведение с безупречна композиция, мотивирайки този свой извод с неорганизираността на отделните личности. Според него Елин Пелин е “образец на нехайство и разхвърленост” /28/. И затова повестта е нарязана на късове, които не се обединяват един в друг, а между отделните глави съществуват пролуки.

През 1905 година в своите публични лекции, организирани от Софийското женско дружество, д-р Кръстев се изказва негативно за творчеството на Елин Пелин, а като член на комисията за оценяване на представените за награда от БКД литературни произведения, заедно с Балан и Бобчев констатира, че в разказите му няма “цялостност, закръгленост, смислена композиция, и художествена икономия” /29/. За разкази без художествена стойност се смятат “Кал”, “Лудата”, “Пролетна измама”, “Косачи” и др. За д-р Кръстев основните недостатъци в творчеството на Елин Пелин се свеждат до неумение да завършва разказите си ефектно, липсва единство, център, план и цел.Следователно за него Елин Пелин не може да създава стройна композиция, а нарушава и цялостната верига от причини и следствия. В противовес на изложеното мнение е становището на Никола Атанасов /30/, според който творчеството на Елин Пелин се характеризира с изобразителност, точност, яркост на описанията, стегнатост и емоционалност. Това е и авторът, който открива и наличие на импресия в разказите на Елин Пелин, независимо че не употребява конкретно термина импресия. Той свързва текстовете му с представяне на впечатления от лично преживени или наблюдавани случки от бита на селянина.

За Никола Атанасов Елин Пелин търпи промяна, защото от импресионист с първите си произведения, по- късно се преобразява в трезв реалист, т.е. героите му са разкрити не през отражението на една импресионистична субективност, а чрез откриване на тяхното място като част от социалната среда, от битовите условия, като изразители на традицията на селския колектив. Става ясно, че тези импресионистични настроения при Елин Пелин са временни, защото в творчеството му се открояват не поетични видения и настроения, а характери, действия, които създават живота на дадена среда. Ето защо голяма част от литературните изследвачи постигат единомислие, че писателят се сближава с творчеството си до реалистите. Той отразява правдиво живота на българския селянин с неговите чувства, мисли, въжделения и болки.

“Елин Пелин, който обича дълбоко селската маса, става отзив на болките на нашия селянин и разкрива главно селяшките неволи… селянинът тегли преди всичко от сиромашията… от съприкосновението с шумния град” /31/. Явно е, че Йордан Маринополски определя Елин Пелин като битов писател, докато Димо Кьорчев /32/ категорично не приема такова становище, защото според него у Елин Пелин няма самоцелно изобразяване на бита, а светът в разказите му е свят на хубавото и доброто, любовта и страданието, от селянина и природата той взема само онова, което му харесва. Може само да се съжалява, че дълги години оценките на Димо Кьорчев бяха забравени. Този литературен критик има голям принос за възприемането на Елин Пелин не като социален автор. В цитираното изследване проблемите в творчеството на писателя са представени като нравствени и етични.

Интерес будят изследванията във връзка с образната система в художествените произведения на Елин Пелин. Налага се становище, че персонажите в разказите му са взети от света на селото, а женските образи в творчеството му са идеализирани. За Александър Балабанов майсторството на Елин Пелин се крие в това, че той не се стреми да прави себе си интересен, а прави интересни своите събития и герои. До 30- те години се утвърждава мнението, че Елин Пелин не се намесва “ ни показно, ни дори скришом в работите на своите герои, не прошарва техните мисли със свои, а оставя нещата и хората сами да се показват, сами да се представят” /33/.

Както днес, така и в периода от началото на века до 30- те години, литературната критика поддържа тенденцията за героите на Елин Пелин, които пренасят читателя сред живота на българското село, а образите му са обобщена картина на човешкия живот, на човека от селото с патриархалните си нрави. Според Петко Росен, за да не страдат персонажите на Елин Пелин от Страшмировска идеализация, те трябва малко да се “загладят, да се поопростят” /34/.

Един от елементите, който говори за художественото майсторство на писателя- диалогът, е само маркиран, без да се анализира задълбочено и цялостно. Мястото и ролята на диалога са добре мотивирани от Петко Росен, защото той го определя като важна съставка от композицията на епическото произведение. Съвсем бегло Христо Борина спира внимание върху този проблем, определяйки диалога в текстовете на Елин Пелин като “отсечен, хитър, изповеден и в повечето случаи ироничен” /35/., а за Владимир Василев е естествен, непринуден и рядко срещан в нашата литература.

Не са малко авторите, които акцентуват в изследванията си и на един друг важен проблем- за мястото на пейзажа в разказите на Елин Пелин като “фон, като рамка” на художествените му произведения. Той е като естетически обект. Чрез природата Елин Пелин изразява човешките действия и недействия. Човекът е разкрит чрез природата, той е център на вселената. Дори и в пейзажа Елин Пелин запазва реалистичните си елементи: перспектива, светлина, багра, линия.

Обект на внимание е и езикът на Елин Пелин, който според Владимир Василев е “Прост, спретнат и изящен. Той говори свободно, без барути. Епитетът му е точно определен, но твърде изобилен” /37/.

След 30- те години се правят по- съществени и интензивни изследвания, които осветляват цялостно творческото наследство на Елин Пелин. Независимо че липсва автор, който цялостно и пълно да разглежда творчеството на писателя, редица са критиците, които в определени студии обръщат внимание на един или друг проблем от поетиката на Елин Пелин.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Българската литературна критика за Елин Пелин 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.