Българската литературна критика на ХХ век


Категория на документа: Литература



"Философските поеми" на Пенчо Славейков очертават не толкова конфликта между личността и колектива, колкото изнасят акцента върху самотата и страданието на този, който, определен да свърже земното с небесното, трябва да ги изживее. Колективът е само абстрактна завършеност, чиито смисли са пренебрегнати, за да се открои личността и вложените в нея божествени сили, чрез които личността става медиатор между тленното и вечното.

В идеологията на индивидуализма важна роля играе идеята за изключителната личност, която е над котерийното, всекидневното, социалното. Метафоричните образи на острова, съня, псалма са емблематични за нейната избраност, за нейното различие, в чието призвание се включва сътворвянето на духовното съвършенство на битието, което, макар и понякога грозно в земните си параметри, може да бъде надмогнато чрез блена, чрез желаната и търсена утопичност на едно духовно съзерцание

В пространството на българския индивидуализъм от края на ХІХ и началото на ХХ век важна роля играят няколко наистина концептуално изградени Пенчо-Славейкови произведения, в които естетическите възгледи са заявени в своя завършен вид. В първата творба от "Епически песни" - очеркът "Олаф ван Гелдерн", поетът представя себе си чрез маска - Олаф ван Гелдерн, от чието име заявява същностни разбирания за естетическите си принципи. Първото разбиране на естетическия индивидуализъм е, че той не се обявява срещу реализма, а го "обновява", както всъщност и д-р Кръстев заявява в критическото си творчество. Според Славейков от реализма, от действителността могат да се изтръгнат "висшите стремления на идеалния дух".

"На острова на блажените" е една от най-сложните книги в българската литература. Тя в най-голяма степен изразява многостранността на Славейковия творчески натюрел, превъплъщенията на дарбата му, критическия му избор, който определено е културен образ на едно сложно литературноисторическо време. "На острова на блажените" е антология от измислени поети, представени с биографичен очерк и с по няколко стихотворения, като всеки текст в книгата е духовен облик на самия Славейков. Това произведение е едновременно антология и мистификация и чрез тази странна жанрова и културна симбиоза поетът представа 19 маски на поети, които съвсем нямат за цел да скрият автора, а напротив - да разкрият способността му за многостранно превъплъщение зад съвсем прозрачни маски. Така Славейков създава цяла една въображаема страна и език, от които "уж превежда". Чрез този сбор от разноезични творби поетът заявява своя остров - метафора на себе си, на собствения си свят. Но, както казва Тончо Жечев, това не е просто да ровиш в себе си, а да представиш себе си в контекста на външния свят, да оградиш собствените си параметри от външния свят. Славейковият остров обаче не е чак толкова бленувано и блажено място, защото съдържа достатъчно негативни възможности на българската културна и обществена действителност: "... улична сган, възбудена и подбудена с вонлива ракия...". В книгата още е казано: "Народа на острова на блажените умствено и душевно и до днес все още седи по турски". Този остров е и сатира на отвращаваща социална действителност, но и утопия на търсена и желана хармония и духовност. Както Светлозар Игов го определя, островът е зашифрована история, критически паноптикум на българската литература и една мечта за нова българска духовност.

Характеристиките на въображаемите поети са критическа портретистика, а самите поети визират определени български и чужди творци (Ботев, Вазов, Яворов, Петко Ю. Тодоров, Кирил Христов, Мара Белчева, Хайне, Софокъл, Гьоте, Шекспир, Платон...). Както пак Светлозар Игов твърди, тези разноезични културни мозайки са късчета от многостранната и богата натура на самия Пенчо Славейков, който сам бе цяла литература в националната литература. Самият автор се е покрил най-пълно с въображаемия поет Иво Доля, комуто са приписани едни от най-емблематичните творби на младия Славейков - "Баща ми в мен" и "Псалом на поета".

Отделните автори - наши и чужди - присъстват на Острова чрез сложни игри на идентичността, разпознаващи се чрез алюзии, преки цитати, позовавания, намеци. Славейков дава нова трактовка на съотношението родно-чуждо. Родното не съвпада непременно с българското, родното е духовна, а не географска или етническа категория, всичко, което е близко или значимо в погледа на самия мистифициращ субект, е родно, свое. Островът също има своите емигранти, за които животът "на чужбината" е живот извън отечеството, в родината на творчеството. Отечеството също претърпява смислова метаморфоза. Реализира се идеята на Ницше, че родината е не там, където са родителите ни, а там, където са децата ни, т.е. рожбите на нашия дух. В този смисъл Бойко Раздяла, Тихо Чубра, Секул Скъта са емигранти, техните търсения са отправени към духовни селения, чужди на външния свят и господстващи конюнктури. "На острова на блажените" не представя българското като субстанция, а предпочита да избира от него това, което е свое, родно, да го включва в едно пространство с другостта, да го тълкува като духовно излъчване с вечни нравствени смисли. Островното и българското са взаимнопроникващи се величини. Според Галин Тиханов Славейковото произведение е книга едновременно за националното своеобразие и за неговата невъзможност, но при всички случаи тази книга прекъсва дебатите за българското като такова, защото Славейков лишава българското от неговата емблематичност, приема българското за духовно дълбинно послание, за което няма време, пространство, има само "днес" и "сега", всъщност има само вечност. Субектът побира в себе си това минало, превърнато в сегашност и в бъдеще, придава му своя индивидуален образ и така сътвореното в света като чуждо се превръща в свое, родно, блажено дори в негативните си възможности.

Като лирически поет Славейков се оформя в стихосбирката "Сън за щастие". Самият поет декларира копнежа си по бъдещето като копнеж по "другий бряг" и тази метафора се оказва една от основните за концепцията на естетическия индивидуализъм. Ако в "На острова на блажените" поетът огражда едно пространство, което е населено не само с добродетелите, но и с мрачните възможности на българския манталитет, то в "Сън за щастие" духовността се изчиства до един кристален блян, до мъдростта на универсалното смирение.

За да разберем новаторското в интимната лирика на поета, трябва да изходим от две негови основни разбирания за художественото творчество: първо, че висша цел на поезията е "художническата дарба", като под това понятие Славейков разбира индивидуалността на художника; и второ, че източникът на всяко творчество лежи в поетичното настроение. Определяйки поетичното настроение в "Сън за щастие" Боян Пенев правилно изброява два основни тона - блена и чувството за самотност, и, продължавайки говори, че в нашата литература едва ли могат да се посочат по-тихи песни. В кратките лирически песни от Славейковата стихосбирка прави впечатление мощното усещане за застой на времепространството, за статичност на образите. Така стихотворенията фиксират определени поетични настроения, изразени предимно чрез природата и любовта. Отделните творби нямат заглавия, а са обозначени чрез цифри. Така "Сън за щастие" се оформя като цялостен образ на света, разгъващ се плавно, проследяващ човешкия път през живота от раждането до смъртта.

В пейзажните стихотворения често пъти субектът изчезва като личност, личното аз е претопено в една конкретна форма на духовен живот ("Ни лъх не дъхва", "Над безкрайните полета", "Спи езерото"). Поетът е изживял реалните емоции толкова силно, че успява да издигне субективното до висотата на спокойното съзерцание. Отразявайки чрез природата едно душевно състояние, Славейков подчинява външната картина на индивидуалната психологическа реакция, с което превръща външния, обективен пейзаж в пейзаж на душата. Правейки от пейзажната картина израз на определени душевни състояния, поетът универсализира пейзажната тема и я интерпретира единствено чрез специфичните форми на вътрешния живот на субекта. Пейзажните миниатюри са идеал за покой. Статичната тишина е подчертавана многократно, чрез нея се градят духовни състояния, постигнали своята завършеност и кристалност. Азът се скрива зад обективното изображение, за да се открои настроението, алюзийно внушаващо етапи от човешкото битие.

Библиография :
1. Василев, С. Преображенията на словото. Пенчо Славейков. "Баща ми в мен". // Василев, С. Литературна класика. Велико Търново, 1999.
3. Игов, Св. Пенчо Славейковия "Сън за щастие". // Игов, Св. Български шедьоври. София, 1992.
4. Кирова, М. Баща ми в мен - Imago Paterna в поезията на Пенчо Славейков. // Кирова, М. Сънят на Медуза. София, 1995.
6. Тиханов, Г. "На острова на блажените" и културните асиметрии на ранния български модернизъм. // Тиханов, Г. Тълкувания. София, 1994.





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Българската литературна критика на ХХ век 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.