Българската литературна критика на ХХ век


Категория на документа: Литература


ЮГОЗАПАДЕН УНИВЕРСИТЕТ "НЕОФИТ РИЛСКИ"
БЛАГОЕВГРАД
ФИЛОЛОГИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ
Българската литературна критика на ХХ век

Курсова работа

Тема:
" Индивидуализъм.Кръгът " Мисъл" - Пенчо Славейков. "

Дата на предаване: .............................................

Изготвил: Проверил: .............

Д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков са идеолозите на българския модернизъм от края на ХІХ и началото на ХХ век, известен като индивидуализъм. В критическите си текстове те се опълчват срещу късновъзрожденската традиция, като издигат нови ценности - личността, духовното съвършенство, верността на себе си. Авторите се противопоставят на позитивизма, отричат всеобщите и задължителни дотогава идеали като народ, родина, граждански и патриотичен дълг в името на една освободена личност, която сама дава образ на ценностите си и изживява външната събитийност като вътрешен психологически процес.

През 90-те години на ХІХ век се заражда българският модернизъм, чието първо измерение се представя от индивидуализма като философия и мироглед. Тъкмо през това десетилетие в българската литература се оформят радикални културни процеси, които възроптават срещу късновъзрожденската традиция и ратуват за нови културологични и мирогледни платформи. През тези години литературата ни започва да показва все по-ясно самосъзнание и изяви към персонализъм, започва да разтваря етнокултурните си граници и да търси нови диалогични възможности между свое-чуждо, човекът очертава границите си и като социален и етнически субект, но и като личност, която превръща външната събитийност в свой вътрешен морален и психологически образ. Тези явни вътрешни тенденции на литературата ни подготвят появата на първата вълна от българския модернизъм, известен като индивидуализъм и провеждан в лицето на четиримата автори, групирали се около списание "Мисъл" - д-р Кръстев, Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Петко Тодоров.

В новосъздаденото списание "Мисъл" д-р Кръстев ще напише в програмната си статия: "Ние искаме да доведем докрай принципа на чистата поезия". Въпреки това, до края на 90-те години от ХІХ век, списанието все още запазва еклектичния си културен облик и в него се включват "старите" Михайловски и Влайков и "новите" Пенчо Славейков и Пейо Яворов. Кръгът окончателно ще изяви себе си като идеология в началото на ХХ век, въпреки че никакъв документ не регламентира неговия състав, освен една известна снимка с четиримата, обединили се по естетически и идеологически причини около списанието на д-р Кръстев. Реализмът вече естетически и тематично е обеднял, битовизмът и провинциализмът се осмислят като културни комплекси, социалната партизанщина и безскрупулност престават да предизвикват остри моралистични реакции, а по скоро будят желание да не се занимаваш с тях. Европеизмът е новата културна ориентация, наложена вече от подготвени и възпитани чрез чужди култури интелектуалци, които се мъчат да създават равностоен и актуален диалог с европейските културни тенденции. Всички тези явни тенденции в пространството на последното десетилетие от ХІХ век се налагат чрез културностроителния патос на д-р-Кръстевото списание, което има широко културно, а не тясно литературно значение. То за пръв път олицетворява публичността на културата, която излиза от сферата на анонимната публичност и заявява себе си като сбор от персоналистични съзнания. Решаващ характер добиват образите на автобиографичните светове и личните жестове, които авторите от "Мисъл" възпроизвеждат за себе си. Те правят усилие за конструиране на публично пространство, в което се разполага личното, общественото и културното битие на човека. Същевременно имат съзнание за мисионерство, според което истинският диалог става възможен едва в процеса на съзнателно конструиране на културата като публично пространство. Тази идея скоро започва да се интерпретира като историческо противопоставяне, разделящо не заедно пребиваващи върху културната сцена личности, а цели епохи. Така се оформя и първият голям и радикално противопоставящ двете страни културен спор в българската литература - този между хората от "Мисъл" и късновъзрожденската позитивистична традиция, чието най-изявено лице е народният поет Иван Вазов. В този смисъл и критическото дело на д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков би следвало да се разглежда като културностроителен дискурс, който се конфронтира срещу традиционните за българското съзнание ценности в името на нови, вече естетически идеали, които изместват акцента от проблемите на националния колектив и социалната общност към проблемите на личността.

В статията си "Българската поезия. Преди. Сега" Пенчо Славейков набелязва основните мирогледни постулати на индивидуализма, който радикално се опълчва срещу възрожденската традиция, налагайки ценности, различни от предходните. Българската литература категорично е отграничена като "преди" и "сега", с което критикът подчертава, че различните поколения имат различни разбирания, цели и задачи. Основната задача на "сега" е "... изпълнение на нашия дълг - извоюване човека в българина". Ако възрожденската традиция е формирала идеята за национално съзнание и изобщо е градила ценностите си върху националната идея, то днешното "ново" и "младо" има за цел да наложи общочовешките стойности в живота на българите. Човекът е възможен единствено чрез естетическите параметри на индивидуализма като философия и светоусещане. Затова не колективът и колективните ценности като народ, родина и дълг са в основата на естетическата платформа на "Мисъл", а личността, която изживява себе си не като социален или етнически субект, а като отделен и автентичен свят.

Самата идеология на индивидуализма е под влиянието на европейски философи като Ницше, Шопенхауер, Бергсон и е свързана с "естетическото съзерцание", което е вътрешен психологически образ на външни обстоятелства. Оттам и критическите текстове на Пенчо Славейков възроптават срещу описателността и злободневността на българската действителност, която трябва да бъде не регистрирана, а градена с "воля за живот", т.е. субективизирана до онзи възвишен образ на идеалното, което поетът търси в своята лирика.

След всичко обобщено дотук, ясно е че критиката и на д-р Кръстев, и на Пенчо Славейков ще издигнат нови категории за художественост, една от които е стилът. Литературата е осмислена като автономно цяло през призмата на индивидуализма и персоналистичния принцип. Затова тъкмо стилът е онази синтетична категория, която удостоверява органичното присъствие на личността. Той се превръща във висша гаранция за художественост, става център, който осигурява достъп до други категории - идея, език, жанр. Стилът е доказателство за наличие на личност, а делото на "Мисъл" е борба за изграждане на човешки индивидуалности. Елитаризмът и духовният аристократизъм са границите на новата личност, застанала срещу "тълпата" в името на нови идеали, чиито очертания са единствено в областта на божественото, изключителното, субстанциалното.

В статиите си "Народните любовни песни" и "Българската народна песен"Пенчо Славейков развива една от основните идеи на кръга "Мисъл" - тази за отношението на фолклора към художествената литература. Критикът възприема фолклора като завършена естетическа и ценностна система, която трябва да бъде една от най-важните традиции в българската литература. Но от фолклора се взема само вечното, което може да се хармонира с търсенията на модерния човек. Персоналистичният принцип в отнасянето към фолклора довежда до мисълта, че индивидуалното творчество може да достигне до по-висока художественост от народното творчество. Фолклорът трябва да се обработи така, че и като идея, и като стил да носи по-съвършена наслада. В статията си"Гетевите песни" Славейков дава пример с Гьоте, който обработва автентичните фолклорни образци така, че да създаде чрез тях индивидуален и съвременен образ на човешките търсения и страсти. Фолклорът е изначален носител на родното, като родното за "Мисъл" вече не е външна обозначеност, а вътрешна духовна категория, носеща самобитността на нацията. Родното не е свръхценност, център на света, както при Вазов, а равностойна част от света. Възрожденската формула "ние и светът" се пренаписва като "ние в света", като родното става равностойна част от всеобщия духовен универсум. Родното, без да губи самобитността си, трябва да се превърне в общочовешко. В този смисъл Славейков обвинява Кирил Христов, който в своите фолклорни стилизации "пощи" фолклора, т.е. имитира го, без да може да му придаде индивидуален и съвременен образ. Народното творчество едновременно е обожествявано и провокирано от амбицията за изравняване и надмогване, но и в едното и другото отношение Пенчо Славейков проявява своя стремеж да мисли литературата като уникално изкуство.

Както стана ясно от критически преглед на идеите на кръга "Мисъл", едно от концептуалните виждания на творците около д-р-Кръстевото списание е осмислянето на фолклора като духовна платформа на родното, върху която трябва да израсте индивидуалното светоусещане и идейност на отделния автор. Фолклорни стилизации в края на ХІХ и началото на ХХ век са правени много и от различни творци, но тук ще се спрем само на онези, които наистина успяват да наложат преосмисляне и надмогване на фолклорната основа чрез извеждане на индивидуалистични ценности и характери.

Поемите "Бойко" и "Ралица" са изградени върху "характерни особености" на българската любовна народна песен, които, по претенцията на автора, трябва да отразят "най-отличителните черти на националния гений". За отбелязване е, че и двете творби съхраняват усещането за хармонията на патриархалния бит, равностоен на битието, и я утвърждават като висша мирогледна точка. Това особено отчетливо личи в "Ралица", където архитипалният модел е спазен с безупречна точност: напиването на вода, хорото, любовта на двамата млади - "лика и прилика", сватосването и даровете, почитта на младите към старите. Разколебаването и разрушаването на патриархалната хармония идва не отвътре, а отвън - чрез неизтляващата тъмна любов на Стоичко Влаха, убийството на Иво и самотната съдба на Ралица. Първият удар срещу патриархалния модел идва от срещата на извора между Ралица и Стоичко, чийто образ е по принцип чужд на фолклорната традиция и като такъв е превърнат в идеен разрушител на властващата и тържествуваща патриархална хармония.

Концентрираната тъмна и разрушителна сила в образа на Стоичко Влаха, от една страна, атакува и разхерметизира идиличния свят на архитипалния модел, но, от друга - задава на един типично битов персонаж, какъвто е Ралица, други, потенциални, извънбитови възможности за развитие. У Ралица се активизират и психологически, и етични аспекти, които не толкова преобръщат, колкото продължават ценностния патриархален мироглед с оглед на новите идеи на времето:

- Пусни!... Сърцето силом се не зема.
Не е то пита, то се не ломи! -
Традиционният хармоничен битов персонаж, живеещ в пълно разбирателство със заобикалящия го колектив, се отваря към индивидуално задълбочаване и отстояване на собствената си личност. След разколебаното и вече разхерматизирано идилично пространство поемата отново се връща към индивидуалната хармония, изразена чрез съвместния живот на Ралица и Иво. Така поемата одухотворява и опоетизира патриархалната хармония и продължавайки я във времето, увековечава любовта като висша ценност на битието, еднакво значима винаги и вовек.

Оттук нататък външните удари срещу любовта - убийството на Иво, смъртта на Ивовата майка и трагедията на Ралица - са безпомощни да я сломят. В поантата на творбата властва авторовият глас, който "проповядва нравственото възраждане на человека. Идеалът на идеалите. Защото само нравствената личност и нейните дела са изгода на человечеството". Авторовият глас превръща патриархалното битово пространство във висши битийни ценности, извисяващи над бита и над случайността.

Ако поемата "Ралица" одухотворява и извисява чисто битовите житейски елементи до максимални нравствени ценности, то в "Бойко" се тръгва от предварително разбитата патриархална хармония, от пронизването на бита с изключителни трагикопсихологически събития. Всеки момент от патриархалния живот е преозначен, превърнат е в психологическа напрегнатост и съдбовна обреченост. Поемата прави единствен опит да възстанови разбитата идиличност чрез женитбата на Бойко с Райка, но този опит предварително е осъден от авторовия замисъл на неуспех и всъщност подготвя по-нататъшното погиване на патриархалния модел. "Виещото се над къщи зло" води до тоталното преорганизиране на идиличния бит в свръхнапрегнато, драматично ежедневие, чиито ритуални моменти са "сълзите", "механите", "магиите", "клетвите". Патриархалният свят е окончателно загинал, дисхармонията пренасочва енергията към отчуждението, индивидуалните трагедии, престъплението, смъртта. Пространството на бита се преобразува в битийно пространство, фиксиращо изключителни индивидуални страсти и събития. "Пустата обич" и тук тържествува, но за разлика от светлата, извисена обич в "Ралица", в поемата "Бойко" любовта е тъмна, разрушителна, сляпа битийна сила, погубила патриархалния бит и преобърнала го в низ от трагични ритуални действия.

Славейковите битови поеми и фолклорни стилизации са всъщност един диалог между бита и духовната индивидуалност на човека, рушаща патриархалните условности и морал и водеща към проблемите на изведнъж озовалия се сам със себе си индивид. Новото време на 90-те години от ХІХ век гледа на фолклора като на минало, от "съкровището" на което "се зема само онова, което не е загубило смисъл и за ново време, т.е. което не е притъпкано в калта от колелетата на бързата колесница на културното развитие..." В такъв смисъл "миналото" е съвременно и поетът може да се ползва от него, като го хармонира с идеите на своето време и настроенията на своя творчески дух" (статията на Пенчо Славейков "Блянове на модерен поет").

Една от най-важните черти на индивидуализма е извеждането на преден план на личността и нейното право на собствен избор, на собствено изживяване и оценяване на битието. Ето защо в творчеството на авторите около "Мисъл" един от основните конфликти е този между отделната личност и колективистичните норми, които я ограничават или най-малкото не могат да й послужат наготово, за да осмисли собствения си живот и необходимите в него ценности

Една от основните идеи на индивидуализма от края на ХІХ век е, че личността осмисля земния си живот само като отстоява себе си. Самата тя свят, личността е изкючителна и уникална, защото възроптава срещу външния свят в неговите "готови форми", за да огради собствените си духовни граници въпреки мощните колективистични енергии, формиращи задължителни морални, социални или етнически категории. В границите на българския индивидуализъм личността има различни измерения, нейните конфликти с общността също са различни, но общото е, че в тези вътрешни бунтове срещу външното, всеобщото и установеното личността проблематизира колектива като завършеност и обогатява битието с нови екзистенциални дълбочини. Пътят на личността към себе си е път на самотата и страданието, но затова пък финалът е тържество на духовната индивидуалност, в която се оглежда колективът и която става образец за колектива.

Част от произведенията в Пенчо Славейковите "Епически песни" са така наречените "философски поеми", в които личността е точно Ницшеански образ на богочовека, иззел функциите и мястото на бога и сам превърнал се в мярка за света. В поемите "Cis moll", "Микел Анжело" и "Сърце на сърцата"личността е видяна в образа на твореца, който чрез делото си съединява земното и божественото, преодолява тленното и се превръща във вечността на духа. В тези три поеми геният е този, който е видян в пределния миг на избора, миг, съединяващ небето и земята, изливащ личността в изкуството, надживяващо тленното. "Cis moll" е посветена на Бетховен, който успява да осъществи духовния идеал на земята, чрез музиката той открива истината за битието и постига жадувания покой, като покоят в контекста на Славейков е окончателната, божествена истина. Титаничното дело на композитора е тъй драматично, животът му толкова изтощителен като духовно усилие, че той губи сетивото на своето изкуство - слуха. Но "глух" за земното, Бетховен е изпълнен с дивната хармония на звуците в отвъдното, в божественото, където успява да пренесе тленното и ежедневното и да ги превърне във вечен човешки дух.

Ако Бетховен е жертва на земното и страданието му в земния живот е подчертано, то в "Сърце на сърцата" човешката участ на жертва вече не е болезнена. Преходното е част от пътя, то трябва да бъде извървяно като изпитание, за да може геният да го превъзмогне и да се влее във вечността. Човекът е съчетание от прах и божественост. Смъртта е категория и на земното, и на небесното. Смъртта е финал на тялото, но начало на духа. Умирайки телесно, геният оставя сътвореното от него, което се превръща в идеал. Героят от "Сърце на сърцата" - поетът Шели - спори с колектива за истината, но единствен той може да я прозре чрез сърцето, чрез духовната сила, вложена в него. Личността е жрец, храм, защото истината, преди да стане всеобща като намерен и реализиран идеал, е лична, тя е достижение на твореца, който единствен може да надмогне тленното.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Българската литературна критика на ХХ век 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.