Българската литература през ХХ век


Категория на документа: Литература


в спомена възкръсва - чист и драг -

и скръбта расте, расте, расте...

Ти смътно се мяркаш

из морната памет...

Бедна царкиньо, аз плача - заспи, забрави -

заспи, забрави!

И толкоз черни мисли ми тежат,

че аз не искам нищо да си спомня...

Едно сравнение между мечтателните и споменните "образи" на любовта показва колко по-богати на смисъл са споменните. Ако мечтателната "воля за обич" у Димчо имаше богат регистър модални и темпорални отношения - от повелителното призоваване на любовта до въпросителните колебания, но във всеки случай разбираше любовта като положителна ценност, споменът за любовта вече е далеч по-разнообразен, - това впрочем е ясно доказателство за действителна изживяност на любовта. Най-напред - тя не е само призована в спомена, но и потъваща в забравата, и то не просто потъваща, а є е повелено да потъне в забравата:

Заспи! Забрави!...

Не искам нищо да си спомня...

Разбира се, това може да бъде желана забрава за скъпо, но отминало преживяване, което не би трябвало да бъде призовавано, за да не буди по-голяма болка поради контраста с отминалото щастие, но по-вероятно е това да е спомен за причинена от любовта болка, която лирическият герой не иска да си спомни. Защото "светлий спомен" той иска като че ли да задържи завинаги в себе си:

Светлий спомен за теб е кат книга любима,

денонощно пред мен е разтворена тя...

Във всеки случай именно с този широк диапазон от спомена до забравата, от "светлий спомен" до нарастването на "скръбта" в спомена ("а скръбта расте, расте, расте") - любовта показва най-силното си реално присъствие като морално-психологическо преживяване и битийна ценност в лириката на Д. Дебелянов.

И никак не е случайно това, че връхна точка в психо-логическия интензитет на преживяването на любовта у Димчо е мигът на раздялата. Това е като че пресечна точка на мечтата и спомена за любовта у Дебелянов, единствето є реално присъствие не в бъдеще или минало, а в сегашно време. Мигът, в който реализираната мечта се превръща в спомен, "граничната ситуация" на любовното чувство, най-светия миг, защото именно в неговата битийна крехкост изпъква цялото богатство и ценност на любовното преживяване. И не е случайно това, че за разлика от "мечтателните" и "споменните" стихотворения на Димчо за любовта, стиховете за раздялата са най-малко, но тук именно е и една от най-впечатляващите, една от емоционално-образно най-сугестивните творби на Димчо, неговият шедьовър - елегията "Аз искам да те помня все така".

Всеки, прочел поне веднъж това стихотворение, завинаги го е съхранил в паметта си - ако не като текст, то като мелодия или образ, но все пак се изкушавам да го цитирам цялото:

Аз искам да те помня все така:

бездомна, безнадеждна и унила,

в ръка ми вплела пламнала ръка

и до сърце ми скръбен лик склонила.

Градът далече тръпне в мътен дим,

край нас, на хълма, тръпнат дървесата

и любовта ни сякаш по е свята,

защото трябва да се разделим.

"В зори ще тръгна, ти в зори дойди



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Българската литература през ХХ век 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.